Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Oliver Twist (or, The Parish Boy’s Progress), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 46 гласа)
Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Чарлз Дикенс. Приключенията на Оливър Туист

Роман

 

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Преведе от английски: Нели Доспевска

Художник: Никифор Русков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Халачева

 

Английска. Трето издание. Дадена за набор на 10. XI. 1978 г. Подписана за печат на 26. II. 1979 г. Излязла от печат на 28. III. 1979 г. 137. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 26,50. Издателски коли 26,50. Цена 4,90 лв. Код № 11. 95376 76531/6256-16-79

c/o Jusautor, Sofia

 

Издателство „Отечество“, София, 1979

ДПК „Д. Благоев“

 

Charles Dickens. The Adventures of Oliver Twist

Humphry Tilford Oxford, University press, London and New York


Глава II
Тук се разказва за растежа, възпитанието и отглеждането на Оливър Туист

През следващите осем или десет месеца Оливър беше жертва на сложна система от подлости и измами. Грижеха се за него по установения ред. Приютските власти съобщиха надлежно на енорийските власти за отчаяното състояние и постоянния глад на сирачето. Енорийските власти запитаха с достойнство приютските власти дали в „къщата“ няма настанена някоя жена, която би била в състояние да осигури на Оливър Туист утехата и храната, от които той така много се нуждае. Приютските власти отговориха със смирение, че такава жена там няма. Като научиха това, енорийските власти великодушно и човеколюбиво решиха, че Оливър трябва да бъде „преотстъпен“ или, с други думи, да го изпратят в един от клоновете на приюта, намиращ се на около три мили от първия, където двадесет или тридесет други подобни младенци, нарушители на закона на бедните, се търкаляха по цял ден върху пода, без да изпитват неудобство от твърде много храна или твърде много дрехи. Там те живееха под майчиния надзор на едно възстаро женско същество. То се грижеше за малките виновници, за които получаваше седем и половина пенса на глава седмично. Със седем и половина пенса седмично можеше да се набави добра храна за едно дете; твърде много можеше да се получи за седем и половина пенса, съвсем достатъчно, за да се претовари стомахът му и да му се причинят болки. Възстарата жена притежаваше мъдрост и опитност. Тя знаеше кое е добро за децата, а също така имаше и твърде изострено съзнание за това, кое е добро за самата нея. Тя присвояваше за собствено ползване по-голямата част от седмично отпуснатата сума, като определяше на подрастващото енорийско поколение една дажба, по-малка дори от първоначално предвидената. По този начин тя успя да отиде по-далеч и от пестеливите енорийски власти, с което доказа дълбочината на опитната си философия.

На всекиго е известна историята на друг един експериментален философ, който създал чудесна подобна теория. Според нея, един кон може да живее, без да яде. Този философ доказал теорията си на практика по такъв блестящ начин, че можал да доведе собствения си кон до положение да яде по една сламка дневно. И сигурно е щял да успее да направи от него наистина здраво и буйно животно; без изобщо да го храни само ако то нямало нещастието да умре двадесет и четири часа преди да получи първата си превъзходна дажба въздух. За нещастие на експерименталната философия на женското същество, на чиято грижа и защита бе поверен Оливър Туист, подобни резултати се получаваха и при провеждане на неговата система. В момента, когато дадено дете съумяваше да поддържа живота си при най-малка възможна дажба от най-слабата възможна храна, все така се случваше по най-извратен начин, че в осем и половина случаи от десет детето или се разболяваше от настинка, или по невнимание падаше в огъня, или пък се задушаваше поради недоглеждане. Във всеки от тези случаи нещастното малко същество обикновено биваше призовавано в друг свят и там то се присъединяваше към родителите си, които никога не би познавало на земята.

От време на време, когато се произвеждаше по-интересно разследване във връзка с някое енорийско дете, незабелязано при изтърсване на леглата или по невнимание попарено до смърт, когато се е случвало да има — пране — макар че последното нещастие ставаше рядко, тъй като в това общежитие прането съвсем не беше често явление, — в такива именно случаи съдебните заседатели си наумяваха да задават обезпокояващи въпроси или пък енориашите по най-заплашителен начин слагаха имената си под някакъв писмен протест. Но тези прояви скоро се оставяха без последствие благодарение на показанията на лекаря или свидетелстването на черковния прислужник. Първият винаги разпаряше телата на трагично загиналите деца и никога не намираше нищо в тях (което беше наистина твърде естествено), а вторият неизменно потвърждаваше под клетва онова, което искаха енориашите (и от негова страна това беше проява на истинска преданост). Освен туй настоятелството периодично правеше посещение на чифлика и винаги изпращаше още предишния ден черковния прислужник, за да съобщи за тяхното отиване. При тези именно посещения децата биваха чисти и спретнати; да ти е драго да ги погледнеш. Какво повече биха могли да искат енориашите!

Не може да се очаква, че тази система на „преотстъпване“ би могла да даде някаква необикновена или богата жетва. Деветият Оливъров рожден ден го завари като едно тънко и бледо дете, дребничко на ръст и съвсем слабо. Но природата или наследствеността бяха внедрили в гърдите му здрав и крепък дух. Той бе имал достатъчно място да се развие благодарение на оскъдната храна, поднасяна в това заведение. И може би тъкмо това обстоятелство му даде възможност да достигне до деветия си рожден ден. Както и да е, този ден действително дойде. И той го отпразнува в помещението за въглища, в отбраното общество на други двама господа, които след като заедно с него бяха понесли солиден побой, стояха сега затворени в зимника за проявеното ужасно непокорство да разправят, че са гладни. Тъкмо в този миг мисис Ман, добрата домакиня на къщата, се стресна неочаквано от появяването на мистър Бъмбл, черковния прислужник, който се мъчеше да отвори градинската врата.

— Боже мой! Та нима това сте вие, мистър Бъмбл? — каза мисис Ман, като подаде глава от прозореца и умело се престори, че изпитва неописуема радост. (— Сузана, веднага изведи Оливър и онези двама проклетници и ги измий!) — Боже, миличък! Мистър Бъмбл, да знаете само колко се радвам, че ви виждам!

Мистър Бъмбл беше дебел човек, при това с холеричен нрав, така че, вместо да отвърне на този чистосърдечен поздрав в същия дух, той яростно разтърси малката градинска порта, след което й подари такъв ритник, какъвто би могъл да се очаква само от черковен служител.

— Ох, майчице, да ме вземат дяволите! — извика мисис Ман, като изтича бързо навън. (В това време децата бяха вече изведени от зимника.) — Как можах да го направя! Забравила съм, че вратата е зарезена отвътре, за да не могат децата да излизат вън, миличките. Влезте, моля ви, мистър Бъмбл, влезте.

Макар и тази покана да бе придружена с поклон, който би могъл да смекчи дори сърцето на черковен настоятел, той съвсем не успя да трогне клисаря.

— Смятате ли, че държанието ви е достатъчно почтително и редно, мисис Ман — запита мистър Бъмбл, като още по-здраво стисна бастуна си, — да карате черковните чиновници да чакат на градинската ви врата, когато идват тук по енорийска работа, свързана с енорийските сирачета? Съзнавате ли добре, мисис Ман, че вие сте, ако мога така да се изразя, енорийска пълномощница, натоварена с отговорна длъжност?

— Вие сте напълно прав, мистър Бъмбл, но аз само казвах на милите дечица, които така много ви обичат, че идвате да ги видите — отвърна мисис Ман с голямо смирение.

Мистър Бъмбл имаше голямо мнение за ораторските си способности и за собствената си значимост. Сега той бе успял да покаже първото и да потвърди второто, така че можеше да се успокои.

— Добре, добре, мисис Ман — отвърна той с по-кротък глас. — Може и да е така, може и да е така. Въведете ме вътре, мисис Ман, тъй като дойдох по работа и имам да ви казвам нещо.

Мисис Ман покани клисаря в малка гостна стая с тухлен под, предложи му да седне, учтиво положи триъгълната му шапка и бастуна на масата пред него. Мистър Бъмбл избърса потта, избила по челото му от дългия път, погледна мило към шапката си и се усмихна. Да, той се усмихна. Черковните прислужници са само хора и мистър Бъмбл се усмихна.

— Не трябва да се обиждате от това, което ще кажа — забеляза мисис Ман с пленителна сладост в гласа си. — Вие сте изминали доста дълъг път, ако не беше така, нямаше да го споменавам. Следователно няма да откажете да вземете една капчица нещичко, нали, мистър Бъмбл?

— Нито капка, нито капка — отвърна мистър Бъмбл, като махна с дясната си ръка с достойнство, но спокойно.

— О смятам, че ще вземете — каза мисис Ман, която бе доловила тона на отказа и движението, с което той бе придружен.

— Само една малка капчица, с малко студена водица и бучка захар.

Мистър Бъмбл се изкашля.

— Вижте, само една съвсем малка капчица — повтори мисис Ман убедително.

— Какво е? — запита клисарят.

— Ами това, от което съм длъжна да имам по малко подръка, за да слагам понякога в чая на миличките дечица, когато не се чувстват добре, мистър Бъмбл. Само джин.

— Давате ли на децата чай с джин, мисис Ман? — запита той, като проследи със заинтересуван поглед как жената приготовлява питието.

— Ох, да ми ги благослови господ, разбира се, че им давам, макар и да е доста скъпо — отвърна бавачката. — Не бих могла да гледам как страдат пред собствените ми очи, сър.

— Не — каза съчувствено мистър Бъмбл, — разбира се, че не бихте могла. Вие сте човеколюбива жена, мисис Ман. (Точно в този момент тя сложи пред него чашата.) При пръв удобен случай ще спомена това пред настоятелството, мисис Ман. (И той притегли чашата към себе си.) Вие имате сърце на истинска майка, мисис Ман. (Той разклати питието.) Аз, аз пия с радост за вашето здраве, мисис Ман. — При тези думи той глътна половината.

— А сега да поговорим по работа — каза клисарят, като извади кожен портфейл. — Детето, което беше кръстено Оливър Туист, днес навършва девет години.

— Господ да го благослови — прибави мисис Ман, като си обърса лявото око с края на престилката.

— И въпреки предложената награда от десет лири, която по-късно беше увеличена на двадесет, въпреки най-усърдните, дори, бих казал, нечовешки усилия от страна на черковната община — продължи мистър Бъмбл, — ние все още не сме успели да открием кой е баща му, нито пък името и положението на майка му.

Мисис Ман вдигна учудено ръце, но след като се замисли за миг, прибави:

— Тогава как изобщо той има име?

Клисарят се изпъчи гордо и каза:

— Аз го измислих.

— Вие, мистър Бъмбл!

— Аз, мисис Ман. Ние наименуваме нашите любимци по азбучен ред. Последният беше С — Суибл; аз го нарекох така. Този пък беше Т — Туист; и него аз кръстих. Следващият ще бъде Унуин, а после Филкинс. Приготвил съм си имена до края на азбуката. Имам си дори в запас, така че да мога да я повторя още веднъж, когато стигнем до последната буква.

— Та вие сте бил цял литератор, сър — каза мисис Ман.

— Така, така — каза клисарят, явно доволен от комплимента. — Може и да съм. Може и да съм, мисис Ман. — След това той довърши питието и прибави: — Тъй като Оливър е твърде голям, за да остане повече тук, настоятелството е решило да го върне отново в приюта. Самият аз съм дошъл да го заведа там. Така че нека дойде веднага при мене.

— Ще ви го доведа ей сега — каза мисис Ман, като напусна стаята, за да изпълни заповедта.

Оливър, който до това време бе успял да премахне такава част от външния пласт на наслоената по лицето и ръцете му чернилка, каквато би могла да се отстрани с едно измиване, бе заведен в стаята от благородната си покровителка.

— Поклони се на господина, Оливър — каза мисис Ман.

Оливър направи поклон, който раздели между седналия на стола клисар и сложената на масата шапка.

— Ще дойдеш ли с мене, Оливър? — запита го мистър Бъмбл с тържествен глас.

Оливър тъкмо щеше да каже, че би отишъл с пълна готовност с когото и да било където и да било, когато погледна нагоре и забеляза мисис Ман, застанала зад стола на клисаря, да му сочи заплашително свития си юмрук. Той веднага схвана намека. Този юмрук твърде често бе опитвал силата си върху тялото му, така че сега не можеше да не се наложи и на съзнанието му.

— А тя ще дойде ли с мене? — запита нещастният Оливър.

— Не, тя не ще може да стори това — отвърна мистър Бъмбл, — обаче от време на време ще идва да те вижда.

Това не беше голяма утеха за детето. Но колкото и малък да беше, той имаше достатъчно разум да се сети колко необходимо е да се престори, че изпитва голяма мъка при раздялата си с мисис Ман. Не беше никак трудно за момчето да предизвика сълзи в очите си. Гладът и споменът за неотдавна минали страдания могат лесно да накарат едно дете да заплаче. И Оливър наистина заплака съвсем естествено. Мисис Ман го обсипа с милувки и освен това му даде нещо, от което детето се нуждаеше много повече — парче хляб с масло. Тя стори това, за да не изглежда той прекалено гладен, когато стигне в приюта. С парчето хляб в ръка и с малката кафява приютска шапка на главата Оливър бе отведен от мизерния дом, където нито блага дума, нито мил поглед бяха озарили мрака на детските му години. Но въпреки това, разкъсван от мъка, каквато само децата могат да изпитват, той избухна в неудържим плач, когато градинската врата се затвори зад него. Колкото и неприветливи да бяха малките другарчета по нещастие, които той напущаше, все пак те бяха едничките му досегашни приятели, и чувството, че е съвсем самичък в безкрайния широк свят, се загнезди за първи път в сърцето на малкото момче.

Мистър Бъмбл вървеше с големи крачки. Малкият Оливър, хванал здраво обшития му със златни галони ръкав, припкаше край него, като на края на всяка четвърт миля запитваше дали не са „близо до там“. На тези въпроси мистър Бъмбл отвръщаше с къси и резки отговори. Това се дължеше на обстоятелството, че благостта, която временно се събужда в гърдите на някои хора под влияние на изпитата смес от джин и вода, до това време в него се беше изпарила напълно. Той отново беше станал черковен прислужник.

Не беше изминал и четвърт час, откакто Оливър се намираше в приюта и едва бе завършил унищожението на второто парче хляб с масло, когато мистър Бъмбл, който го бе предал на грижите на някаква стара жена, се завърна. Той му каза, че тази вечер настоятелството ще има заседание и му съобщи също така, че е взето решение той да се яви лично там.

Като нямаше точно определена идея какво именно е жива дъска[1], Оливър до известна степен се зачуди на това съобщение и съвсем не беше сигурен дали трябваше да плаче, или да се смее. Той обаче нямаше време да размишлява по този въпрос, тъй като мистър Бъмбл го чукна с бастуна си по главата, за да го събуди, и по гърба, за да го оживи. После, като му каза да върви подир него, той го заведе в голяма, бяло боядисана стая, където осем или десет дебели господа седяха около една маса. На горния край на масата, в едно кресло, по-високо от другите, се беше разположил един особено дебел господин, със съвсем кръгло червено лице.

— Поклони се на настоятелството — каза Бъмбл.

Оливър избърса две или три сълзи, които все още се намираха в очите му, и като не видя никаква друга дъска освен масата, той се поклони за щастие на нея.

— Как ти е името? — запита господинът във високото кресло.

Оливър се изплаши при вида на толкова много господа и това го накара да се разтрепере. Клисарят още веднъж го чукна с бастуна си по гърба, което пък го накара да се разплаче. Тези две обстоятелства го принудиха да отговаря с много нисък и колеблив глас. Всичко това даде основание на един господин с бяла жилетка да забележи, че момчето е глупак. Тези негови думи успяха чудесно да повдигнат духа на детето и да го успокоят.

— Момче — каза господинът от високия стол, — слушай какво ще ти кажа. Сигурно знаеш, че си сираче, нали?

— Какво значи това, сър? — попита нещастният Оливър.

— Момчето действително е глупак, аз си го знаех — заяви господинът с бялата жилетка.

— Тихо! — каза господинът, който бе заговорил пръв. — Знаеш, че нямаш нито баща, нито майка и че си отгледан от черковната община, нали?

— Да — отвърна Оливър, като се разплака горчиво.

— Защо плачеш? — попита господинът с бялата жилетка. И действително това беше много чудно. Та за какво ли би могло да плаче момчето?

— Надявам се, че всяка вечер казваш молитвите си — намеси се друг един господин със суров глас. — И сигурно, като добър християнин, ти се молиш и за хората, които те хранят и се грижат за тебе, нали?

— Да, сър — отвърна момчето със заекване.

Господинът, който каза последните думи, беше несъзнателно прав. Действително Оливър би бил истински християнин, при това удивително добър християнин, ако беше се молил за хората, които го хранеха и се грижеха за него. Но той не беше се молил никога, тъй като никой не го бе научил на това.

— Ето какво: дошъл си тук, за да бъдеш възпитаван и да научиш някакъв полезен занаят — каза червеноликият господин от високия стол.

— Така че утре сутринта в шест часа ще започнеш да чистиш кълчища от стари въжета — прибави навъсеният човек с бялата жилетка.

За това че му се даваше възможност да свърже тези две милости в простия процес на чистенето на кълчища, Оливър се поклони ниско под напътствието на клисаря, след което бързо го отведоха в едно голямо помещение. Там, на грубото и твърдо легло, той плака дълго, докато най-после заспа. Какъв благороден израз на човеколюбивите английски закони! Те просто оставяха просяците да спят!

Клетият Оливър! Той едва ли мислеше, докато спеше щастливо, без да усеща какво става наоколо му, че този именно ден настоятелството беше взело решение, което щеше да окаже най-осезателно влияние върху цялото му бъдеще. Ето какво беше решението:

Членовете на това черковно настоятелство бяха много мъдри, дълбоки и философски настроени хора. И когато се случваше да спрат вниманието си на приюта за скитници и бездомни, те изведнъж идваха до заключение, каквото никога не би дошло на ума на обикновените хора, а именно, че бедняците просто обичаха приюта. Той не бе нищо друго освен едно обществено заведение за бедните класи, гостилница, в която нищо не се плаща, място, където през цялата година можеш свободно да получаваш закуска, обед, следобеден чай и вечеря. Това беше не приют, а просто рай от камъни и тухли, в който имаше само забавления без никаква работа. „Охо! — казаха си този ден членовете на настоятелството с многозначителни погледи; — Ние сме хората, които ще оправят тази работа, на всичко това ще се сложи край, и то в най-скоро време.“ И те изработиха правило, според което на всички бедни хора се даваше възможност (никого не принуждаваха, разбира се) да бъдат уморявани от глад — бавно, в приюта, или бързо — вън от него. За постигане на тази цел те сключиха договор с водоснабдителните вла-сти да им дават неограничено количество вода и с един производител на царевично брашно да им доставя периодично малки количества от стоката си. От последната се правеше каша за три яденета дневно, в които два пъти седмично се слагаше по една глава лук на човек, а в неделен ден се прибавяше и по половин кифла. Съставиха и много други мъдри и човечни правила, с които доста уреждаха положението на нуждаещите се от помощ жени. Върху тях няма защо да се спираме. Любезно се натовариха и с длъжността да развеждат бедни женени хора, за да не става нужда последните да водят скъпи дела пред съдилищата. И вместо да принудят един баща да се грижи за децата си, те просто вземаха от него семейството му и отново го правеха ерген. Едва ли може да се каже колко хора, от всички класи на обществото, биха търсили облекчение на положението си посредством действието на последните две разпоредби само ако те нямаха нищо общо с приюта. Членовете на настоятелството обаче бяха разумни хора и се бяха погрижили и за това. Помощта, която се даваше, беше неразривно свързана с приюта и с кашата, а това плашеше хората.

През първите шест месеца, след като преместиха Оливър в приюта, системата вървеше отлично. Отначало тя се оказа доста скъпа поради увеличената сметка на собственика на погребалния магазин, както и от необходимостта да се търсят нови дрехи за бедняците, тъй като парцалите висяха от сухите им тела, които ставаха още по-слаби и кокалести след едно-две седмично хранене с каша. Колкото повече изтъняваха питомците на приюта, толкова по-бързо намаляваше и броят им, а това караше настоятелството да изпада в екстаз.

Стаята, в която се хранеха момчетата, беше дълга каменна зала, с голям меден казан, поставен на огнище на горния й край. По време на ядене надзирателят, облечен в специална престилка и подпомаган от една или две — жени, разсипваше кашата от казана. При този пир всяко момче получаваше по една порция, освен когато имаше някакъв голям обществен празник, в какъвто случай на всекиго даваха и по две и половина унции хляб. Паничките на момчетата никога не се нуждаеха от измиване. Децата така ги излъскваха с лъжиците си, че те отново светваха. Когато свършваха това действие (а то не им отнемаше много време, тъй като лъжиците бяха толкова големи, колкото паничките), децата продължаваха да седят на масата си, като вперваха такъв напрегнат поглед в казана, сякаш искаха да изядат и самите тухли, от които беше направено огнището. Междувременно те се залавяха най-усърдно да облизват пръстите си, за да изядат и случайните капчици каша, които биха могли да се полепят по ръцете им. Обикновено всички момчета имат много голяма охота за ядене. В продължение на три месеца Оливър Туист и другарчетата му изпитваха мъките на бавното изтощаване от глад. Най-после липсата на храна така ги подлуди и освирепи, че едно от момчетата, израснало високо за възрастта си и съвсем несвикнало на подобен живот (тъй като баща му бе имал малка гостилничка), мрачно загатна на другарите си, че ако не му дават по още една паница каша дневно, има опасност да изяде момчето, което спеше до него и което беше слабичко дете на съвсем крехка възраст. Очите му имаха такова диво и лакомо изражение, че момчетата веднага му повярваха. Направиха съвещание и решиха да хвърлят жребие, за да се определи кой ще трябва да отиде вечерта след ядене при надзирателя и да поиска втора порция каша; падна се на Оливър Туист.

Вечерта дойде, момчетата заеха местата си. Надзирателят, облечен в готвашката си униформа, застана до казана; помощничките му се наредиха зад него. Раздадоха кашата; преди да почнат кратката вечеря казаха дълга молитва. Кашата изчезна, момчетата си зашушукаха нещо и намигнаха на Оливър, а непосредствените му съседи го смушкаха. И понеже той беше само дете, гладът го беше ожесточил, а страданието — направило безразсъден. Той стана от масата и като се приближи до надзирателя с лъжица и паница в ръка, каза, поизплашен от собствената си смелост:

— Моля, сър, аз искам още.

Надзирателят беше дебел, здрав човек, но тези думи го накараха на пребледнее силно. В продължение на няколко секунди той гледаше малкия бунтовник със съвсем слисан от учудване поглед, като се подпря на казана, докато се съвземе. Помощничките му се вцепениха от изумление, а момчетата от страх.

— Какво! — продума най-после надзирателят със слаб глас.

— Моля, сър — отвърна Оливър, — искам още малко.

Надзирателят замахна с лъжицата да удари Оливър по главата, сграбчи го в ръцете си и извика със силен глас клисаря.

Настоятелството беше се събрало тържествено на заседание, когато мистър Бъмбл се втурна в стаята в състояние на силна възбуда и като се обърна, към господина на високия стол, каза:

— Мистър Лимбкинс, извинете за безпокойството! Оливър Туист си е поискал още!

Настана общо раздвижване. Ужас беше изписан на всяко лице.

— Поискал още! — възкликна мистър Лимбкинс. — Успокойте се, мистър Бъмбл, и ми отговорете ясно. Вярно ли разбрах, че е поискал още, след като е изял вечерята, определена му от домакина?

— Да, сър, точно така е направил — отвърна Бъмбл.

— Това момче ще бъде обесено — каза господинът с бялата жилетка. — Сигурен съм, че някой ден непременно ще го обесят.

Никой не оспори мнението на пророчески настроения господин. Започна оживено разискване. Заповядаха веднага да затворят Оливър. И още на следната сутрин залепиха върху външната страна на вратата на приюта обява, с която се предлагаше награда от пет лири на този, който би отървал черковната община от Оливър Туист. С други думи, пет лири и Оливър Туист се предлагаха на този мъж или жена, който би имал нужда от чирак за каквато и да е работа, занаят или професия.

— През целия си живот в нищо не съм бил така дълбоко убеден — каза господинът с бялата жилетка, когато на другия ден почука на външната врата и прочете залепената на нея обява, — никога не съм бил по-дълбоко убеден в нещо, отколкото в твърдението си, че някой ден това момче непременно ще бъде обесено.

Тъй като целта ми е да покажа по-нататък дали господинът с бялата жилетка имаше право, или не, може би бих намалил интереса към този разказ (в случай че той наистина е интересен), ако още сега се осмеля да загатна дали животът на Оливър Туист щеше да има такъв жесток край, или не.

Бележки

[1] Тук има игра на думи: на английски понятията „дъска“ и „настоятелство“ се означават с една и съща дума. Б. пр.