Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (15)

Глава XV
В нея се показва колко много обичаха Оливър веселият стар джентълмен и мис Нанси

В най-мръсната част на Литл Сафрън Хил има ниска кръчма — тъмна, мрачна дупка, където зиме по цял ден гори газова лампа, а лете не прониква никакъв слънчев лъч. Сега в тъмната й зала седеше човек, свел глава над глинено канче и малка чаша, целият напоен с миризмата на алкохол. Той беше облечен в плюшен жакет, оръфани бричове и полуботуши и дори при това мрачно осветление никой опитен полицейски агент не би могъл да не разпознае в негово лице мистър Сайкс. До нозете му се беше свило бяло, червенооко куче, което или намигаше на господаря си едновременно с двете очи, или пък ближеше прясната рана от едната страна на муцуната си, която, изглежда, бе резултат от някакво недавнашно спречкване.

— Стой мирно, гадино такава! Стой мирно! — каза мистър Сайкс, като прекъсна внезапно мълчанието. Може да се спори дали размишленията му бяха толкова дълбоки, че дори и мигването на кучето бе в състояние да им пречи, или пък чувствата му бяха тъй възбудени от мислите му, че за да ги успокои, трябваше да ритне едно невинно животно. Но каквато и да бе причината, резултатът бе ритник и проклятие, стоварени едновременно върху кучето.

Обикновено кучетата нямат навика да отмъщават на господарите си за нанесените им от тях удари, но кучето на мистър Сайкс притежаваше злия нрав на собственика си, пък и навярно в момента се чувствуваше твърде засегнато от нанесеното му зло, така че заби зъби в единия ботуш. Като го разтърси здраво, то се оттегли с ръмжене под една скамейка и по този начин едва успя да отбегне глиненото канче, с което господарят му го замери.

— Хапеш значи, така ли? — каза Сайкс, като сграбчи в едната си ръка машата, а с другата умишлено разтвори един голям сгъваем нож, който измъкна от джоба си. — Ела тук, дявол проклет! Ела тук! Чуваш ли!

Без съмнение кучето го чу, защото мистър Сайкс говореше в най-грубата гама на най-грубия възможен глас. Но тъй като очевидно нямаше голямо желание да му прережат гърлото, то остана там, където беше, и заръмжа по-свирепо отпреди, като едновременно с това стисна върха на машата между зъбите си и взе да го хапе като някакъв див звяр.

Тази съпротива само озлоби мистър Сайкс още повече. Той коленичи и започна да удря яростно кучето. Животното се мяташе ту наляво, ту надясно, като се зъбеше, ръмжеше и лаеше. Човекът се нахвърляше, проклинаше, псуваше и удряше. Тъкмо когато борбата стана решителна и за двамата, вратата се отвори внезапно и кучето се стрелна навън, като остави Бил Сайкс с машата и ножа в ръка.

Поговорката казва, че за кавга винаги са необходими две страни. Разочарован от поведението на кучето, мистър Сайкс се нахвърли върху новодошлия, който изигра ролята на втора страна.

— Защо, по дяволите, се намесваш между мене и кучето ми? — каза Сайкс с гневно движение.

— Не знаех, миличък, не знаех — отвърна смирено евреинът, тъй като новодошлият беше той.

— Не знаеш ли, измамнико? — изръмжа Сайкс. — Ами не чу ли шума?

— Нищичко не чух, кълна ти се, Бил — отвърна евреинът.

— Така е, ти никога нищо не чуваш — отвърна Бил със свирепа усмивка. — Влизаш и излизаш дебнешком, та никой да не те усети. Бих желал, Феджин, да беше на мястото на кучето преди половин минута.

— Защо? — попита евреинът с принудена усмивка.

— Защото властта се грижи за живота на такива като тебе, които нямат и половината от смелостта на псе, а оставят човека да убие куче, както си намери за добре — отговори Сайкс, като затвори ножа си с многозначителен вид, — ето защо.

Евреинът си потри ръцете и като седна до масата, престори се, че се смее на шегата на приятеля си. Явно беше обаче, че бе много смутен.

— Хили се! — каза Сайкс, като остави машата на мястото й и го изгледа с диво презрение. — Хили се! Но не ще имаш възможност да ми се надсмиваш освен иззад решетката. Аз те държа в ръцете си, Феджин, и да ме вземе дявол, ако те изпусна. Така че, пази се.

— Тъй, тъй, миличък — каза евреинът. — Зная всичко това много добре. Ние, ние имаме общи интереси. Бил, общи интереси.

— Хм — възкликна Сайкс, сякаш искаше да каже, че интересите бяха повечето на евреина, отколкото негови. — Е, какво имаш да ми казваш?

— Това, че ти донесох твоя дял. Той е повече, отколкото ти се пада, но други път пък ще мине от тебе.

— Стига си дрънкал — прекъсна го разбойникът, нетърпеливо. — Къде е? Давай!

— Да, да, Бил, чакай малко, чакай малко — отвърна евреинът успокоително. — Ето го! Донесъл съм го благополучно! — И докато говореше, той извади нечиста кърпа от пазвата си, отвърза един голям възел в края й и извади оттам малък пакет, обвит в кафява хартия. Сайкс го дръпна от ръката му и като го разтвори бързо, захвана да брои намиращите се в него жълтици.

— Това е всичко, така ли? — запита Сайкс.

— Всичко — отвърна евреинът.

— Да не би да си разтворил вързопа и да си глътнал една-две по пътя? — попита подозрително Сайкс. — Няма защо да ме поглеждаш обидено; правил си го много пъти. Дръпни дрънкалото.

На обикновен английски език тези думи означаваха „позвъни на звънеца“. На повикването отговори друг евреин, по-млад от Феджин, но почти толкова мръсен и с отблъскваща като неговата външност.

Бил Сайкс само посочи празното канче. Евреинът, разбрал отлично значението на това движение, тръгна да го напълни, като предварително размени многозначителен поглед с Феджин, който вдигна за миг веждите си, сякаш очакваше това, и поклати в отговор глава. Той стори това така леко, че трето лице едва ли би го забелязало. То остана скрито от Сайкс, който в този момент се бе навел да завърже разкъсаната от кучето връзка на обувката си. Ако бе доловил краткото разменяне на знаци, той навярно би помислил, че то не предвещава нещо добро за него.

— Има ли някой тук, Барни? — запита Феджин, като сега говореше, без да вдига очи от земята, тъй като Сайкс го гледаше.

— Абсолютно никой — отвърна Барни, чиито думи независимо от това, дали идваха от сърцето, си проправяха път през носа му.

— Никой? — попита Феджин с учуден глас, с който може би искаше да изрази, че Барни можеше да си позволи да каже истината.

— Никой освен мис Нанси — отвърна Барни.

— Нанси! — възкликна Сайкс. — Къде? Да пукна, ако не уважавам това момиче за големите му вродени способности.

— Закусва с порция варено говеждо в общата зала — отвърна Барни.

— Изпрати я тук — каза Сайкс, като наля чаша ракия. — Изпрати я тук.

Барни погледна свенливо към Феджин, сякаш искаше позволение. И тъй като евреинът продължаваше да мълчи, без да вдига очи от земята, Барни се оттегли. Скоро след това той се завърна, като въведе Нанси. Тя бе нагласена с шапката, престилката, кошницата и ключа — всичко до едно.

— Хванала си му дирите, Нанси, нали? — запита Сайкс, като й подаде чашата.

— Да, Бил — отвърна младата дама, като се справи със съдържанието й. — Да, и това доста ме измори. Хлапакът е бил болен, прикован на легло.

— Ах, Нанси, миличка! — възкликна Феджин, като погледна нагоре.

Не е твърде важно дали едно особено свиване на червените вежди на евреина и едно леко замижаване с двете му вкопани навътре очи предупредиха Нанси, че се е разбъбрала повече, отколкото трябва. Достатъчно е да се придържаме само към фактите, а вярно е, че тя изведнъж се спря и като отправи няколко мили усмивки към мистър Сайкс, обърна разговора за друго. Мистър Феджин се закашля бурно, а мис Нанси дръпна шала си върху раменете и заяви, че е време да си тръгва. Пътят на мистър Сайкс беше до известно място в същата посока като нейния и затова той изрази желание да я придружи. Двамата тръгнаха заедно, последвани на известно разстояние от кучето, което се измъкна от един заден двор, щом видя, че господарят му е далеч.

Когато Сайкс напусна кръчмата, евреинът подаде глава от вратата. Той го изгледа, докато вървеше по тъмния коридор, като поклати свития си юмрук, промърмори някакво проклятие и сетне с отвратителна усмивка седна отново до масата.

Междувременно Оливър отиваше към книжарската будка, като не можеше дори да си представи колко, близо се намира до веселия стар джентълмен. Когато стигна до Клеркенуел, той сви случайно по странична уличка, която не беше точно мястото, през което трябваше да мине. Той откри грешката си едва когато беше изминал половината й и тъй като знаеше, че тя води, накъдето му бе нужно, сметна, че не е необходимо да се връща. Той продължаваше да върви колкото може по-бързо с книгите под мишница.

Оливър си мислеше колко шастлив и доволен трябва да се чувствува и си казваше, че би дал какво ли не само да може да зърне горкия мъничък Дик който, гладен и изтезаван, точно сега може би плаче горчиво. В този миг го сепна гласът на млада жена, която изкрещя високо: „О, миличкото ми братче!“ — Едва бе успял да вдигне глава и види какво става, когато две ръце обвиха здраво шията му.

— Недейте — извика Оливър, борейки се. — Пуснете ме. Кой е това? Защо ме спирате?

Едничкият отговор на тези негови думи бяха високите повиквания на младата жена, която го бе прегърнала, хванала кошница и ключ в другата си ръка.

— О, божичко — викаше младата жена. — Намерих го! Ох! Оливър! Оливър! Непослушно дете такова да ме караш толкова да страдам заради тебе! Ела си в къщи, миличък, ела си. Ох намерих го. Благодаря ти, миличък божичко, намерих го! — С тези несвързани възклицания младата жена избухна в плач и изпадна в такава страшна истерия, че две жени, които минаваха точно тогава, запитаха един застанал наблизо касапски калфа с лъсната от лой коса дали не смята, че е необходимо да изтича за доктор. Калфата, който изглеждаше малко нещо отпуснат, да не кажем ленив, отвърна, че не счита това за нужно.

— О, не, не, няма нужда — каза младата жена, като сграбчи ръката на Оливър. — Сега съм по-добре. Ела си веднага у дома, жестоко момче! Хайде!

— Какво се е случило, госпожице? — запита една от жените.

— Ох, госпожо — отвърна младата дама, — преди около месец той избяга от родителите си, работливи и почтени хорица, и се сдружи с разни крадци и нехранимайковци, а майка му едва ли не умря от мъка.

— Негодник! — възкликна едната жена.

— Хайде, върви си в къщи, зверче такова! — подкани го другата.

— Не съм зверче — отвърна Оливър, силно изплашен. — Аз не я познавам. Нямам никаква сестра, нито пък баща и майка. Сираче съм. Живея в Пентонвил.

— Чуйте само как лъже! — извика младата жена.

— Виж ти, това било Нанси! — възкликна Оливър, който видя сега за първи път нейното лице и отстъпи сепнато крачка назад, обхванат от неудържимо учудване.

— Виждате ли, че ме познава! — извика Нанси, като се обърна към застаналите наоколо хора. — Накарайте го да се прибере в къщи, добри хора, иначе ще убие баща си и майка си и ще сломи сърцето ми!

— Каква е тази работа, дявол да го вземе? — каза един човек, като изскочи от една пивница с бяло куче по петите си. — Малкият Оливър! Хайде в къщи при клетата си майчица, паленце такова! Веднага си идвай.

— Нямам нищо общо с тези хора. Не ги познавам. Помощ! Помощ! — викаше Оливър, като се мъчеше да се откопчи от здраво хваналите го ръце на мъжа.

— Помощ! — повтори човекът. — Да, ще ти помогна аз, малък нехранимайко! Какви са тези книги? Откраднал си ги, така ли? Дай ги тук! — С тези думи човекът грабна книгите от ръцете му и го удари по главата.

— Така му се пада! — извика някакъв наблюдател от един тавански прозорец. — Само така може да го накара човек да дойде на себе си!

— Разбира се! — извика дърводелец със сънливо лице и хвърли одобрителен поглед към таванския прозорец.

— Това ще го оправи! — казаха двете жени.

— Ще си получи, каквото му се следва! — прибави човекът, като му нанесе още един удар и го сграбчи за яката. — Тръгвай, малък негодник! Биволско око, пази го — обърна се той към кучето.

Омаломощено от неотдавнашната болест, поразено от ударите и от внезапното нападение, изплашено от яростния лай на кучето и жестокостта на мъжа, слисано от това, че застаналите наоколо хора действително го смятаха за такъв негодник, какъвто им го представяха, какво можеше-да стори едно клето дете! Беше се стъмнило вече, намираха се в един от крайните квартали, никаква помощ нямаше наблизо, всяка съпротива беше безполезна. Само след един миг го повлякоха в лабиринт от тесни и тъмни улички, като го насилваха да върви така бързо, че дори и плахите викове за помощ, които се осмели да издаде, не можеха да бъдат чути. Пък и нямаше значение дали можеха да се чуят, или не, тъй като никой не би се вслушал в тях, дори и ясно да бяха прозвучали.

Запалиха газените лампи; мисис Бедуин чакаше загрижено край отворената врата. Слугата бе изтичал двадесетина пъти нагоре по улицата, за да види дали няма някакви следи от Оливър. А двамата стари господа продължаваха упорито да седят в тъмната гостна с часовника помежду тях.