Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (14)

Глава XIV
Нови подробности около Оливъровия престой в дома на мистър Браунлоу, както и забележителното предсказание, изречено от мистър Гримуиг, след като момчето отива да извърши поръчка

Оливър скоро се съвзе от припадъка, който му бе причинило внезапното възклицание на мистър Браунлоу. Както старият джентълмен, така и мисис Бедуин избягваха да приказват повече за портрета. Последвалият разговор не засегна нито миналото, нито бъдещите възможности на Оливър, а се въртеше само около неща, които можеха да го забавляват, без да му причинят възбуда. Той беше все още твърде слаб, за да стане за закуска. Но когато на следния ден слезе в стаята на икономката, първата му работа беше да хвърли поглед към стената, с надежда отново да зърне образа на красивата дама. Очакванията му обаче отидоха напразно, тъй като картината я нямаше.

— Ах! — каза икономката, като проследи погледа му. — Виждаш ли, няма я.

— Да, госпожо, виждам — отвърна Оливър. — Защо са я преместили?

— Свалихме я, мое дете, защото мистър Браунлоу каза, че както изглежда, тя те тревожи и може би ще ти попречи да оздравееш — каза старата жена.

— О, не, в никакъв случай. Тя съвсем не ме разтревожи, госпожо — каза Оливър. — Правеше ми голямо удоволствие да я гледам. Тя наистина много ми харесваше.

— Добре, добре — каза старата жена добродушно, — гледай да оздравееш по-скоро, миличък, тогава отново ще я окачим. Обещавам ти! А сега нека говорим за друго.

Това беше едничкото нещо, което тогава Оливър можа да научи за картината. Тъй като старата жена бе толкова добра към него през време на болестта му, той се постара да не мисли по този въпрос, затова внимателно слушаше най-разнообразните историйки, които тя му разказваше, за своята обичлива и хубава дъщеря, омъжена за обичлив и хубав човек някъде в провинцията, за сина си, който бил чиновник при търговец в западноиндийските острови и който също така бил такъв добър млад човек и пишел такива мили писма четири пъти в годината. Тези приказки така разчувстваха мисис Бедуин, че сълзи се показаха на очите й. Когато старата жена свърши да разисква прекрасните качества на децата си и заслугите на своя добър и нежен съпруг, починал, клетичкият, преди двадесет и шест години, вече беше станало време за чая. След това тя захвана да му показва игра на карти за двама души, която той бързо схвана и на която играха с голяма тържественост и увлечение, докато стана време да дадат на малкия болник малко топло вино с вода и парче препечен хляб, след което той си легна удобно да спи.

Щастливи бяха дните на Оливъровото оздравяване. Всичко бе тъй тихо, чисто и подредено. Всички бяха тъй добри и любезни, че след шума и безпокойствата, сред които всякога бе живял, тук му се виждаше като рай. Щом стана достатъчно силен да може да се облича, мистър Браунлоу му поръча нови дрехи, нова шапка и нови обувки. И понеже му казаха, че може да прави със старите си дрехи, каквото иска, Оливър ги даде на слугинята, която се бе държала много мило с него; поръча й да ги продаде на някой евреин, а парите да задържи за себе си. Тя стори това с готовност и когато Оливър погледна от прозореца на гостната стая и видя как евреинът ги мушна в торбата си и отмина, той много се зарадва, че се бяха махнали вече от него и сега не съществуваше никаква опасност да ги облече отново. Искрено казано, те бяха същински дрипи, а Оливър никога по-рано не бе имал нови дрехи.

Една вечер, около една седмица след историята с картината, когато той седеше и разговаряше с мисис Бедуин, мистър Браунлоу прати долу да съобщят, ако Оливър Туист се чувствува добре, да се качи в кабинета му да поговорят малко.

— Мили боже! Измий си бързо ръцете и дай да ти среша добре косата, мое дете — каза мисис Бедуин. — Света Богородице! Ако знаех, че ще те повика, щях да ти сложа нова яка и щях да те наглася като кукличка!

Оливър направи, каквото му поръча старата жена, и макар тя да се оплакваше, дето няма дори време да изглади малкото воланче, с което свършваше яката му, той изглеждаше много нежен и хубав въпреки това опущение, а когато го изгледа с доволство от глава до пети, тя заяви, че дори и да бе имала повече време да го приготви, едва ли би могла да го направи по-хубав.

Окуражен по този начин, Оливър почука на вратата на кабинета. Мистър Браунлоу го покани да влезе и той се намери в малка вътрешна стая, цялата изпълнена с книги, чийто прозорец гледаше към някаква приятна малка градина. До прозореца имаше маса, на която мистър Браунлоу четеше нещо. Когато видя Оливър, той остави книгата настрани и го повика да дойде и седне до масата. Оливър го послуша, като се чудеше как може да има хора, които да са в състояние да прочетат много книги, писани, за да направят човечеството по-мъдро. На това се чудят и много други хора, доста по-опитни от Оливър Туист.

— Тук има много книги, нали, мое момче? — каза мистър Браунлоу, като забеляза любопитството, с което Оливър разглеждаше рафтовете, стигащи от пода до тавана.

— Наистина, че са много, сър — отвърна Оливър.

— Ако се държиш добре, ще ти дам да ги прочетеш — каза любезно старият джентълмен. — И това ще ти хареса повече, отколкото да гледаш кориците им — поне относно някои от тях, тъй като има книги, чиито корици са най-хубавото им нещо.

— Предполагам, че такива са тези дебели томове, сър — каза Оливър, като посочи към няколко тежки книги с доста позлата по обвивките.

— Не винаги най-тежки са дебелите книги — осведоми го старият джентълмен, като го погали по главата и се усмихна, — има други, също така тежки, макар и по-малки на вид. Би ли желал да станеш учен човек и да пишеш книги?

— Струва ми се, че бих предпочел да ги чета, сър — отговори Оливър.

— Какво! Не ти ли се иска да станеш писател? — каза старият джентълмен.

Оливър се позамисли и най-после каза, че да си продавач на книги, му се струва по-хубаво. Старият джентълмен се разсмя сърдечно на тези думи и заяви, че Оливър е направил много хубава забележка. Това много зарадва момчето, макар и да не схващаше за какво точно става дума.

— Добре, добре — каза старият джентълмен, като отново стана сериозен, — не се бой, докато имаш възможност да правиш тухли или да се заловиш с някой друг занаят, няма да те правим писател.

— Благодаря ви, сър — каза Оливър. Този сериозен отговор отново накара стария джентълмен да се разсмее и да спомене нещо за някакъв си особен инстинкт, но тъй като не разбра този намек, Оливър не му обърна внимание.

— А сега — каза мистър Браунлоу, като заговори дори още по-меко, но и много по-сериозно от всеки друг път — бих желал да внимаваш много в това, което ще ти кажа. Ще ти говоря направо, тъй като смятам, че ще ме разбереш като възрастен човек.

— О, моля ви, сър, не ми казвайте, че ще ме изгоните оттук! — възкликна Оливър, изплашен от сериозния тон, с който старият джентълмен бе започнал разговора. — Не ме изпъждайте отново на улицата. Нека остана тук и ви бъда слуга. Не ме изпращайте в ужасното място, от което дойдох. Имайте милост към едно клето момче, сър!

— Мило дете — каза старият джентълмен, развълнуван от трогателната молба на момчето, — не се бой, няма да те изоставя, ако не ми дадеш основание за това.

— Никога, никога не ще го направя, сър — заяви Оливър.

— Надявам се — подхвана отново мистър Браунлоу. — И аз не мисля, че ще постъпиш така. По-рано съм бил измамван от хора, които съм се старал да облагодетелствам, но въпреки това в тебе имам голяма вяра. Сам не зная защо така много съм загрижен за съдбата ти. Тези, които най-нежно съм обичал, лежат дълбоко в гробовете си и макар радостта и щастието на живота ми да са погребани заедно с тях, аз не съм заковал в ковчег сърцето си. Тежките страдания само са засилили нежността му.

Старият джентълмен изрече тези думи с нисък глас, по-скоро на себе си, отколкото на събеседника си и тъй като след това замълча, Оливър не каза нищо.

— Добре, добре! — продума най-после старият джентълмен с по-весел тон. — Казах това само защото имаш нежно сърце и като знаеш, че съм преживял големи мъки и страдания, може би ще бъдеш по-внимателен, за да не ме нараниш и ти. Казваш, че си сираче, без никакъв близък на този свят. Това, което можах да разбера за тебе, потвърждава думите ти. А сега, разправи ми историята си — откъде идваш, кой те е отгледал и как си се събрал с хората, с които те намерих. Кажи ми истината и тогава, докато съм жив, няма да останеш без приятел.

Оливъровите ридания задушаваха думите му. Той тъкмо щеше да захване да разправя как е бил отгледан в чифлика и как мистър Бъмбл го бе завел отново в бедняшкия дом, когато откъм входната врата се чу особено нетърпеливо двойно почукване. Прислужничката се качи тичешком по стълбата и съобщи, че е дошъл мистър Гримуиг.

— Ще дойде ли горе? — запита мистър Браунлоу.

— Да, сър — отвърна прислужничката. — Попита ме дали има сладкиши в къщи и когато му отговорих утвърдително, каза, че е дошъл да пие чай.

Мистър Браунлоу се усмихна и като се обърна към Оливър, обясни, че мистър Гримуиг е негов стар приятел и макар да е малко груб в обноските си, все пак в дъното на сърцето си е най-добрият човек на света.

— Да сляза ли долу, сър? — попита Оливър.

— Не — отвърна мистър Браунлоу, — бих предпочел да останеш тук.

В това време в стаята влезе едър възрастен господин, малко куц с единия крак, подпиращ се на дебел бастун. Той беше облечен в син фрак, жилетка на черти, плюшени бричове и гетри, а обърнатите краища на широкополата му бяла шапка бяха поръбени със зелено. От жилетката му се подаваше нагръдник със съвсем дребни плисета. На нея беше окачена и много дълга стоманена верижка за часовник, на чийто край се люлееше само един ключ. Краищата на бялата му околовратна кърпа бяха намотани във вид на топка, голяма колкото портокал. Лицето му се изкривяваше в такива разнообразни гримаси, които просто не могат се описа. Когато говореше, той имаше обичай да изкривява глава на една страна, а едновременно с това да поглежда с ъглите на очите си, което го правеше да заприличва твърде много на папагал. Щом влезе в стаята, той застана точно в това положение и като държеше в протегнатата си ръка малко парче портокалова кора, възкликна със сърдит глас:

— Я погледнете! Виждате ли това! Не е ли чудно и необикновено, че просто не мога да се кача на стълба, без да намеря на нея парче портокалова кора? Едно време окуцях от портокалова кора и знам, че тя ще стане причина и за смъртта ми. Да. Ако не умра от портокалова кора, готов съм да си изям главата!

Мистър Гримуиг придружаваше всяко свое твърдение с това великодушно предложение. В неговия случай то звучеше още по-особено, тъй като дори и да допуснем, само заради аргумента, че ще дойде ден, когато науката ще позволи на хората да изяждат главите си, ако им е угодно, главата на мистър Гримуиг беше толкова голяма, та дори и най-якият човек едва ли би могъл да се надява да я свърши на едно ядене — без да правим и въпрос за дебелия слой пудра, който я покриваше.

— Да, ще си изям главата — повтори мистър Гримуиг, като удари с бастуна си по пода. — Хей! Какво е това? — възкликна той, като погледна към Оливър и отстъпи назад една-две крачки.

— Това е малкият Оливър Туист, за когото вече ви разправих — каза мистър Браунлоу.

Оливър се поклони.

— Надявам се, вие не искате да кажете, че това е момчето, което боледуваше от треска, нали? — каза мистър Гримуиг, като се отдръпна още няколко крачки назад. — Чакайте малко! Не говорете! Спрете … — продължи мистър Гримуиг рязко, изгубил всякакъв страх от треската във възторга си от откритието, което бе направил. — Това е момчето, което е държало портокала! Ако това не е момчето, което е държало портокала и е хвърлило това парче кора на стълбите, аз ще си изям главата, а също и неговата.

— Не, не, той не е имал никакъв портокал — каза смеешком мистър Браунлоу. — Хайде, елате! Махнете си шапката и кажете нещо на малкия ми приятел.

— Този въпрос ме засяга твърде много — каза раздразнителният стар господин, докато изваждаше ръкавиците си. — По плочника на нашата улица все се търкалят парчета портокалови кори и знам, че момчето на доктора, който живее на ъгъла, нарочно ги слага там. Една млада жена снощи се подхлъзна на едно парче и се блъсна в оградата ми. После, щом като се изправи, я видях да поглежда към проклетата му табела. — Не отивайте при него — извиках й от прозореца, — този човек е убиец! Поставя капани на хората! И такъв си е. Ако не е — и сприхавият стар господин удари силно с бастуна си по земята, с което движение приятелите му винаги знаеха, че изразява добре познатото предложение, когато не го изказва с думи. Сетне, като продължаваше да държи в ръка бастуна си, той седна и разтваряйки двоен монокъл, окачен на широка черна панделка, той отправи поглед към Оливър. Последният забеляза, че е обект на наблюдение, и поруменя, като се поклони отново.

— Това е момчето, така ли? — каза най-сетне мистър Гримуиг.

— Да, това е — отвърна мистър Браунлоу.

— Как си, момче? — попита мистър Гримуиг.

— Много по-добре, сър, благодаря ви.

Мистър Браунлоу схвана, че оригиналният му приятел се готви да каже нещо неприятно, затова помоли Оливър да слезе долу и съобщи на мисис Бедуин, че са готови за чая. Оливър не харесваше много държанието на гостенина, така че с удоволствие отиде да изпълни поръчката.

— Мило момченце е, нали?

— Не знам — отвърна заядливо Гримуиг.

— Не знаете ли?

— Не. Не знам. Никога не намирам никаква разлика между едно момче и друго. Познавам само два вида момчета. Калпави момчета и бикоподобни момчета.

— Оливър от кой вид е?

— От калпавите. Имам един приятел, чийто син е от бикоподобните. Казват, че било чудесно момче — с кръгла глава, червени бузи и ококорени очи; ужасно момче — тялото и крайниците му просто като че ли ще пръснат ръбовете на сините му дрехи, има глас на лоцман и апетит на вълк. Знам го много добре! Нещастник!

— Тъй като малкият Оливър Туист не притежава такива качества, няма защо да се ядосвате на него — каза мистър Браунлоу.

— Да, той не притежава тези качества, но неговите може да са по-лоши — заяви мистър Гримуиг.

Тук мистър Браунлоу се окашля нетърпеливо, което, изглежда, достави огромно удоволствие на мистър Гримуиг.

— Казвам, че неговите качества може да са и по-лоши — повтори мистър Гримуиг. — Откъде идва? Кой е? Какъв е? Боледувал е от треска. Какво означава това? Добрите хора не хващат треска. А лошите понякога я пипват, нали? Знаех човек когото обесиха в Ямайка за това, че бе убил господаря си. Той се разболя от треска шест пъти. Затова и не го предложиха за помилване.

Всъщност в дъното на Душата си мистър Гримуиг бе готов да признае, че Оливъровият вид и държанието му бяха много привлекателни, обаче неговата склонност към противоречие беше толкова силна, пък и портокаловата кора така го бе раздразнила, че той още от самото начало реши да се противопостави на приятеля си, още повече че, според мнението му, никой не бе в състояние да му диктува кое момче изглежда добро и кое не. Когато мистър Браунлоу призна, че не би могъл да даде задоволителен отговор на въпросите на приятеля си и възнамерява да разпитва Оливър за миналото му, когато сметне, че момчето е достатъчно укрепнало да понесе това, мистър Гримуиг възкликна насмешливо. После той попита подигравателно дали икономката има обичай да проверява вечер приборите за ядене, тъй като, ако някой хубав ден се окаже, че една-две от сребърните лъжички липсват, той ще знае кой ги е задигнал.

Макар и самият мистър Браунлоу да бе доста импулсивен той беше свикнал с особеностите на приятеля си, така че ги понасяше с добро настроение. И тъй като през време на чая мистър Гримуиг има добрината да признае, че сладкишите са напълно по вкуса му, всичко тръгна съвсем гладко. Оливър, който се бе присъединил към компанията, сега се чувствуваше много по-добре в присъствието на свирепия стар джентълмен.

— А кога ще научите пълната, истинската и подробна история за живота и приключенията на Оливър Туист? — обърна се Гримуиг към мистър Браунлоу, когато свърши чая си и погледна изотстрани момчето.

— Утре сутринта — отвърна мистър Браунлоу. — Бих желал тогава той да остане насаме с мене. Ела тук утре сутринта в десет часа, мое момче.

— Добре, сър — отвърна Оливър. Той отговори малко колебливо, тъй като се смущаваше от проницателния поглед, който му бе отправил мистър Гримуиг.

— Вижте какво ще ви кажа — прошепна този джентълмен на мистър Браунлоу, — утре сутринта той няма да се яви пред вас. Видях го как се двоумеше. Той ви мами, добри ми приятелю.

— Кълна се, че не ме мами — отвърна с жар мистър Браунлоу.

— Положителен съм, че ви мами. Ако не е така, готов съм … — и мистър Гримуиг тупна с бастуна си по пода.

— Отговарям с живота си, ако това момче лъже! — каза мистър Браунлоу, като удари по масата.

— А пък аз отговарям с главата си, ако не лъже! — възрази мистър Гримуиг, като също удари по масата.

— Ще видим — заяви мистър Браунлоу, като сдържа гнева си.

— Да, ще видим — повтори и мистър Гримуиг с предизвикателна усмивка, — да, ще видим.

На съдбата бе угодно тъкмо в тази минута мисис Бедуин да донесе книгите, които мистър Браунлоу бе избрал сутринта от същия онзи книжар, който вече взе участие в тази повест. Като ги сложи на масата, тя се готвеше да излезе от стаята.

— Задръжте момчето, което донесе книгите, мисис Бедуин! обърна се към нея мистър Браунлоу. — Имам малко работа с него.

— То вече си отиде, сър — каза мисис Бедуин.

— Пратете да го извикат. Касае се за нещо важно. Човекът е беден, а аз не съм заплатил книгите. Освен това има и някои, които трябва да върна.

Входната врата бе отворена. Оливър изтича в една посока, прислужницата в друга, а мисис Бедуин застана на прага и завика подир момчето, но никакво момче не се виждаше. Оливър и прислужничката се върнаха запъхтени и доложиха, че не са успели да го настигнат.

— Много жалко! — възкликна мистър Браунлоу. — Особено много държах да върна онези книги още тази вечер.

— Изпратете Оливър с тях — каза мистър Гримуиг с иронична усмивка. — Бъдете уверен, че ще ги отнесе благополучно на собственика им.

— Да, моля ви се, нека аз да ги занеса, сър — замоли се Оливър. — Ще тичам по целия път.

Старият джентълмен тъкмо се готвеше да каже, че в никакъв случай няма да позволи на Оливър да излезе, когато особеното предизвикателно покашляне от страна на мистър Гримуиг го накара да пусне Оливър, за да може той да докаже, като свърши бързо поръчката, че мистър Гримуиг несправедливо го подозира.

— Да, мое момче, ще отидеш — каза старият джентълмен. — Книгите са на стола до писалището ми. Донеси ги долу.

Радостен, че може да бъде полезен, Оливър бързо донесе под мишница книгите и зачака с шапка в ръка да чуе какво трябва да предаде на човека.

— Ще кажеш — поръча му мистър Браунлоу, като погледна многозначително Гримуиг, — ще кажеш, че връщаш тези книги и си дошъл да заплатиш четирите лири, които му дължа. Това е банкнота от пет лири, така че ще трябва да ми върнеш десет шилинга остатък.

— Ще си дойда след десет минути, сър — отвърна с готовност Оливър. Той мушна парите в джоба си, сложи внимателно книгите под мишница и като се поклони почтително, напусна стаята. Мисис Бедуин го последва до пътната врата, за да му даде по-добри сведения относно най-близкия път, по който трябваше да мине, името на книжаря и името на улицата. Оливър отвърна, че разбира много добре. Като му даде безброй съвети и напътствия как да не хване настинка, старата жена, най-после го пусна да излезе.

— Господ да благослови сладкото му личице! — каза старата жена, като се загледа подир него. — Просто не ми се иска да го изпусна от погледа си.

В този момент Оливър се обърна весело и кимна, преди да завие зад ъгъла. Старата дама отвърна усмихнато на поздрава му и като затвори вратата, прибра се в стаята си.

— Ще се върне най-много след двадесет минути — каза мистър Браунлоу, като извади часовника си и го сложи на масата. — Тогава ще е вече тъмно.

— Охо! Значи вие наистина очаквате той да се върне, така ли? — запита мистър Гримуиг.

— А вие не очаквате ли? — запита мистър Браунлоу усмихнато.

— Не — каза той, като удари масата с юмрука си. — Не очаквам. Момчето има нови дрехи на гърба си, няколко ценни книги под мишница и банкнота от пет лири в джоба си. Той ще отиде при старите си приятели крадците и ще ви се подиграе. Ако това момче се завърне в тази къща, аз ще си изям главата.

С тези думи той притегли стола си по-близо до масата. Така двамата приятели седяха и чакаха, с часовника помежду им.

За да видим какво значение отдаваме на собствените си преценки и с каква гордост произнасяме и най-смелите си и прибързани заключения, заслужава да се отбележи, че макар и мистър Гримуиг съвсем да не бе коравосърдечен човек и макар да би съжалявал, ако някой измамеше почтения му приятел, в този момент той наистина се надяваше най-горещо Оливър Туист да не се завърне.

Стана толкова тъмно, че знаците на циферблата едва можеха да се видят, обаче двамата господа продължаваха да седят в мълчание, с часовника помежду им.