Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (51)

Глава LI
Тук се обясняват повече от една загадка и се прави предложение за женитба, при което не се споменава нищо за зестра

Бяха изминали само два дни след случките, описани в последната глава, когато Оливър се намери в три часа следобед в един пътнически дилижанс, носещ се бързо към родното му градче. Мисис Мейли, Роза, мисис Бедуин и добрият доктор бяха също с него, а мистър Браунлоу ги следваше с един: екипаж, придружен от друг човек, чието име ще е по-добре да не се споменава.

През време на пътуването не приказваха много, тъй като Оливър бе вън от себе си от възбуда и недоумение, които не му позволяваха да събере мислите си, като дори едва ли не го бяха лишили от способността да говори. Явно бе, че това правеше немалко впечатление на спътниците му, които почти напълно споделяха тези негови чувства. Мистър Браунлоу бе запознал него и двете дами с естеството на признанията на Мънкс, като бе сторил това с голяма деликатност; и макар те да знаеха, че целта на настоящото пътуване е да завършат така добре започнатата работа, все пак цялата история продължаваше да бъде обвита в съмнение и тайнственост, така че те бяха обзети от силно чувство на неизвестност.

Същият добър приятел, с помощта на мистър Лосбърн, предпазливо бе успял да запуши всички възможни канали, посредством които те биха могли да научат нещо във връзка с ужасните събития, разиграли се недавно. „Вярно е — бе казал той, — че не след дълго те трябва да узнаят всичко, но може би тогава моментът ще е по-подходящ от настоящия и положително няма да е по-неподходящ“. Така те пътуваха в мълчание, всеки зает с размишления върху целта, която ги бе събрала заедно, като никой не бе склонен да изрече мислите, които се тълпяха в главите на всички.

Но ако под влияние на всичко това Оливър мълчеше, докато пътуваха към родното му място по един път, който никога не бе виждал, как устремно се връщаше потокът на спомените му към миналите дни и какъв изблик на чувства се събуди в гърдите му, когато свърнаха по този път, който той бе преминал пешком: бедно, бездомно скитащо се момче, без приятел да му помогне, без покрив да подслони главата му.

— Вижте там, там! — извика Оливър, хващайки развълнувано Розината ръка, като посочи от прозореца на дилижанса. — Ето мястото, през което се измъкнах, ето храсталаците, зад които пропълзях, изплашен, че някой ще ме настигне и върне насила назад! По-долу е пътечката през нивите, която води към старата къща, където прекарах ранните си години! О, Дик, Дик, скъпи стари приятелю, ако само можех да те видя сега!

— Ти скоро ще го видиш — отвърна Роза, като ласкаво взе вкопчаните му една в друга ръце между своите. — Ще му разправиш колко си щастлив и колко богат си станал; ще му кажеш, че сред всичкото това щастие най-голямата ти радост произтича от това, че се връщаш да направиш и него щастлив.

— Да, да — каза Оливър, — и ние ще го вземем оттам, ще го облечем и изучим и ще го изпратим в някое тихо място вън от града, където той ще оздравее и закрепне, нали?

Роза кимна утвърдително, без да продума, тъй като момчето се смееше през такива сълзи на щастие, че й бе невъзможно да проговори.

— Вие ще бъдете добра и мила към него, защото сте такава към всички — каза Оливър. — Положителен съм, че разказът му ще ви накара да се разплачете; но това няма значение, няма никакво значение, защото лошото ще мине и вие отново ще се усмихнете (уверен съм в това), като си помислите каква промяна ще настъпи с него; същото сторихте и с мене. Когато избягах, той ми каза: „Господ да те благослови“ — с умиление възкликна момчето, — а сега и аз ще му кажа: тебе да благослови, и ще му покажа колко го обичам за тези му думи!

Когато наближиха града и най-сетне минаха през тесните му улички, оказа се, че е твърде трудно да удържат момчето в границите на благоразумието. Ето дюкяна на погребалния деятел Саурбъри, същия, какъвто бе едно време, само сега той изглеждаше по-малък и не тъй внушителен на вид, както тогава; ето всички добре познати къщи и дюкяни, с почти всички, от които той свързваше по някоя случка. Ето каручката на Гемфийлд, съвсем същата каручка, която той притежаваше и по-рано, спряла до вратата на старата кръчма; ето приюта за скитници и бездомни, печалния затвор на детските му години, с мрачните си прозорци, отправили смръщен поглед към улицата. Ето все същия мършав вратар, застанал до портата, при чийто вид Оливър несъзнателно се сви назад и после се изсмя сам на себе си, че е толкова глупав; сетне заплака и пак се разсмя. Ето десетки лица на вратите, които той добре познаваше — почти всичко беше така, сякаш вчера го бе оставил и като че ли целият му настоящ живот бе само някакъв хубав сън.

Не, това беше самата чиста, истинска, щастлива действителност. Те спряха право пред вратата на най-големия хотел, който Оливър бе имал обичай да зяпа със страхопочитание, но който сега изглеждаше някак смален и не тъй величествен. Там намериха мистър Гримуиг, готов да ги посрещне. Той разцелува младата госпожица, а също и старата дама, когато слязоха от дилижанса, сякаш бе дядото на цялата компания, целият излъчващ любезност и усмивки, без да се заканва, че ще изяде главата си — да, без нито една подобна закана дори и когато поспори с един много стар пощенски раздавач относно най-близкия път за Лондон, като поддържаше, че той го познава най-добре, макар и да бе минал по него само веднъж, и то в сънено състояние. Обедът бе готов и стаите бяха приготвени, и всичко наредено като по чудо.

Въпреки всичко това, когато възбудата на първия половин час се уталожи, възцари се същото мълчание и натегнатост, които ги бяха обхванали и през време на пътуването.

Мистър Браунлоу не остана при тях за вечеря, а се отдели в друга стая. Другите двама господа влизаха и излизаха бързешком със загрижени лица и през кратките интервали, когато биваха в стаята, разговаряха отделно от останалите. По едно време извикаха мисис Мейли от стаята и след като се побави около половин час, тя се завърна с подути от плач очи. Всички тези неща караха Роза и Оливър, които не знаеха новите тайни, да се чувстват неспокойни и възбудени. Те седяха мълчаливи и в недоумение; или ако си разменяха по някоя и друга дума, вършеха това шепнешком, сякаш се страхуваха да чуят звука на собствените си гласове.

Най-после, когато стана девет часът и те започнаха да си мислят, че тази вечер няма да чуят нищо повече, мистър Лосбърн и мистър Гримуиг влязоха в стаята, последвани от мистър Браунлоу и от един друг човек, при чието появяване Оливър почти изпищя от изненада; бяха му казали, че той е брат му, и той беше същият, когото бе срещнал в пазарния град и когото бе видял да поглежда заедно с Феджин през прозореца на малката му стаичка. Мънкс хвърли на изуменото момче поглед, изпълнен с омраза, която дори и тогава му бе невъзможно да превъзмогне, и седна близо до вратата. Мистър Браунлоу, който държеше в ръка някакви книжа, отиде до масата, край която бяха седнали Роза и Оливър.

— Имам да изпълня един тежък и болезнен дълг — каза той, — но тези твърдения, подписани в Лондон пред неколцина свидетели, трябва да бъдат повторени подробно и тук. Бих ви пощадил от това унижение, но ние трябва да ги чуем от собствените ви уста, преди да се разделим, и вие знаете защо.

— Продължавайте — каза човекът, към когото се бе обърнал мистър Браунлоу, извърнал настрани лицето си. — По-бързо. Смятам, че съм направил почти всичко. Не ме задържайте тук повече.

— Това дете — каза мистър Браунлоу, привличайки към себе си Оливър, като сложи ръка на главата му — е вашият полубрат; незаконният син на баща ви, моят скъп приятел Едуин Лифърд, и на клетата млада Агнеса Флеминг, която е умряла при раждането му.

— Да — каза Мънкс и се смръщи срещу разтрепераното момче, ударите, на чието сърце той би могъл да чуе. — Това е детето на безсрамната им любов.

— Думите, с които си служите — каза строго мистър Лосбърн, — са укор за тези, които отдавна са отишли отвъд безсилните хорски упреци. Те са срам само за вас, който ги употребява. Но да оставим това настрана. Той е роден в този град.

— В бедняшкия приют на този град — бе сърдитият отговор. — Историята се намира там — и той посочи нетърпеливо към книжата.

— Да, но тя трябва да се разкаже и — тук — каза мистър Браунлоу, като обиколи с поглед слушателите.

— Хей, вие! Слушайте тогава! — отговори Мънкс. — Когато баща ми се разболя в Рим, неговата съпруга, майка ми, с която той бе отдавна разделен и която пристигна там от Париж, отиде при него заедно с мене, за да се погрижи за имуществото му, доколкото зная, тъй като тя нямаше чувства към него, нито пък той към нея. Той не ни позна, тъй като бе в безсъзнание и прекара в тежък сън до следния ден, когато се помина. Между книжата на писалището му се намираха два документа с датата на деня, когато се разболял — обърна се той към мистър Браунлоу, — с няколко кратки думи до вас и със забележка на обвивката на пакета в смисъл, че той трябва да бъде изпратен само в случай, че умре. Един от тези документи беше писмо до Агнеса, другият представляваше завещание.

— Какво ще кажете за писмото? — запита мистър Браунлоу.

— Писмото? Парче хартия, задрасквано пак и пак, съдържащо изпълнени с разкаяние признания и молитви към господ да й помогне. Той хвърлил прах в очите на девойката, като й разправил, че имало някаква си тайна, която някой ден щял да й разкрие и която му пречела да се ожени за нея в него момент. Тя му се доверила търпеливо, като стигнала дотам, че му се доверила повече, отколкото трябвало, и загубила това, което никой вече не би могъл да й върне. В момента на заболяването му оставали няколко месеца до освобождаването й от бременност. В писмото той й пишеше какво възнамерявал да направи, за да скрие срама й, ако остане жив, и я умоляваше, в случай че той умре, да не проклина паметта му, нито пък да мисли, че грехът им ще донесе възмездие на нея или на детето им, тъй като цялата вина била само негова. Напомняше й за деня, когато й бил дал малкото медалионче и пръстена с кръщелното й име, изгравирано върху него, и с празно място, оставено за името, което някой ден се е надявал да й даде. Умоляваше я да ги пази до сърцето си, както правила това по-рано. После следваше все същото нещо, повтаряше отново и пак отново, подобно на думите на някой обезумял. Предполагам, че наистина е бил такъв.

— Ами завещанието? — каза мистър Браунлоу, докато Оливъровите сълзи капеха.

Мънкс мълчеше.

— Завещанието — подхвана мистър Браунлоу — бе написано в същия дух, както писмото. Той говореше за страданията, които му причинила неговата съпруга, за опърничавия й характер, за злобата и порочността й и за преждевременно развитите лоши заложби на едничкия си син, възпитаван да мрази баща си. Той ви оставяше рента от осемстотин фунта стерлинги годишно за всеки поотделно. Цялото си останало имущество разделяше на две равни части — едната за Агнеса Флеминг, а другата за детето, ако се роди живо и доживее до пълнолетие. Ако е момиче, то би трябвало да наследи парите безусловно; но ако е момче, той постановяваше, че то ще стори това само в случай че докато навърши пълнолетие, не ще опетни името си с някое безчестно дело, с подлост, страхливост или измама. Той казваше, че направил това, за да подчертае доверието си в майката, както и убеждението си — подсилено от приближаващата се смърт, — че детето ще наследи нейното нежно сърце и благороден характер. Ако очакванията му не се сбъднат, тогава парите да бъдат предоставени само на вас, тъй като тогава, когато двете деца се окажат, че са еднакви, той щял да признае претенциите ви на по-старши по отношение на парите му, тъй като по отношение на чувствата му никога не сте имали такива, а още от детинство сте го отблъсквали със студенина и ненавист.

— Майка ми — каза Мънкс с по-силен глас — направи това, което всяка жена би трябвало да направи. Тя изгори завещанието. Писмото никога не пристигна на предназначението си, но него, както и другите доказателства, тя запази, в случай че тези хора някога се опитат да скрият петното на позора. Бащата на девойката научи истината от майка ми заедно с всички преувеличения, които буйната й ненавист — как я обичам сега заради нея — е могла да прибави. Под гнета на срама и безчестието той избяга с дъщерите си в един отдалечен кът на Уелс, като промени дори името си, та приятелите му да не могат никога да намерят прибежището му. Тук наскоро след това той бил намерен мъртъв в леглото си. Девойката напуснала дома си тайно още преди няколко седмици. Той я търсил пешком във всеки град и село от околността. И точно през нощта, когато се завърнал в къщи, уверен, че тя е посегнала на живота си, старото му сърце не издържало.

Тук настъпи кратко мълчание, докато мистър Браунлоу отново подхвана нишката на разказа.

— Години след това — каза той — майката на този човек — Едуард Лифърд, дойде при мене. Той я напуснал още седемнадесетгодишен, обрал парите и скъпоценностите й, играел на карти, разпилявал, подправял чекове и забягнал в Лбндон, където в продължение на две години другарувал с най-голямата измет на обществото. Тя чезнеше от тежка и неизлечима болест и искаше да го открие, преди да умре. Пратиха се хора да го търсят, правиха се разследвания и в продължение на дълго време те останаха безплодни, но в края на краищата успяха. Тогава тя се завърна с него във Франция.

— Там тя умря — каза Мънкс — след продължително боледуване. И на смъртния си одър ми разкри тези тайни, като ми завеща неутолимата си и смъртна омраза спрямо всички, свързани с тях — макар и да нямаше защо да го върши, тъй като бях наследил омразата още много отдавна. Тя не вярваше, че девойката е свършила със себе си и с детето, и хранеше твърдото убеждение, че се е родило момче, което е останало да живее. Аз й се заклех, че ако някога то се появи на пътя ми, няма да му дам нито миг покой: ще го преследвам с неукротима жестокост, ще изсипя върху му всичката ненавист, която изпитвам дълбоко, и ще плюя върху празните хвалебствия на онова оскърбително завещание, като го довлека, ако мога, дори до бесилката. Тя излезе права. То се появи най-после на пътя ми. Аз започнах добре, и ако онази пачавра не се бе разбъбрала, щях да свърша тъй, както бях започнал!

Когато негодникът скръсти ръце и с безсилна злоба се запроклина, мистър Браунлоу се обърна към ужасените слушатели до него и им обясни, че евреинът, стар негов съучастник и доверител, бил получил голяма награда, за да държи при себе си Оливър, като, в случай че на момчето се удаде да се спаси от него, част от това възнаграждение е трябвало да бъде върнато. Също така, разправи им той, един спор тъкмо върху това обстоятелство докарал посещението им във вилата с цел да бъде идентифицирано момчето.

— А медалиончето и пръстенът? — каза мистър Браунлоу, обръщайки се към Мънкс.

— Купих ги от мъжа и жената, за които ви разправих и които ги били откраднали от бабичката, която пък, от своя страна, ги откраднала от трупа — отвърна Мънкс, без да вдига глава. — Вие знаете какво е станало след това с тях.

Мистър Браунлоу само кимна на мистър Гримуиг, който бързо изчезна и се върна скоро подир това, като буташе напреде си мисис Бъмбл и теглеше след нея дърпащия се съпруг.

— Очите ли ме мамят — провикна се мистър Бъмбл със зле престорен възторг, — или това наистина е малкият Оливър? О, О-ли-вър, ако знаеш само как съм се тревожил за тебе…

— Дръж си езика, глупако — промърмори мисис Бъмбл.

— Та това е много естествено, мисис Бъмбл, много е естествено — възрази приютският управител. — Не може ли да се очаква от мене, че ще се развълнувам, когато го видя да седи тук между такива благородни дами и господа — аз, който съм го отгледал по приютски. Винаги съм обичал това момче, също като че ли ми е било… е било… собственият дядо — заяви мистър Бъмбл, като се спря да намери подходящо сравнение. — Мистър Оливър, миличкият ми, спомняш ли си за онзи прекрасен джентълмен с бялата жилетка? Ах, той отиде в рая миналата седмица, в дъбов ковчег с метални дръжки Оливър.

— Хайде, сър — обърна се към него остро мистър Гримуиг, — потиснете чувствата си.

— Ще положа всички усилия, сър — отвърна мистър Бъмбл. — Как сте вие, сър? Надявам се, че сте много добре.

Този поздрав бе отправен към мистър Браунлоу, който пристъпи към почтената двойка. Като посочи към Мънкс, той запита:

— Познавате ли този човек?

— Не — отвърна решително мисис Бъмбл.

— Навярно и вие не го познавате? — обърна се мистър Браунлоу към съпруга й.

— Никога през живота си не съм го виждал — заяви мистър Бъмбл.

— Нито някога сте му продавали нещо?

— Не — отвърна мисис Бъмбл.

— Ами никога ли не сте имали у себе си едно златно медалионче и пръстен?

— Разбира се, че не — отговори домакинята на приюта. — Защо сте ни повикали тук да ни задавате такива глупави въпроси?

Мистър Браунлоу отново кимна на мистър Гримуиг и този джентълмен отново излезе, накуцвайки, с удивителна готовност. Но сега той не се завърна с някаква съпружеска двойка, а с две съсухрени жени, които трепереха и залитаха, като вървяха.

— Вие затворихте вратата през нощта, когато старата Сали умря — каза първата и вдигна костелива ръка, — обаче не успяхте да попречите да се чуят думите, нито пък да се гледа през цепките.

— Така, така — потвърди и другата, като се оглеждаше наоколо и клатеше беззъбите си челюсти, — така, така.

— Ние я чухме как се опитваше да ви разправи какво е направила, и ви видяхме, да вземате едно парче хартия от ръката й, а на другия ден ви проследихме, когато отидохте в заложната къща — каза първата бабичка.

— Да — прибави втората, — видяхме как ви дадоха медалиончето и златния пръстен, защото бяхме наблизо, да, наблизо.

— А сега ние знаем повече от това — продължи първата, — защото тя ни беше разправяла много, много отдавна как младата майка й казала, че винаги предчувствала смъртта си и когато се разболяла, тя се запътила да умре близо до гроба на бащата на детето.

— Бихте ли желали да видите самия съдържател на заложната къща? — запита мистър Гримуиг, като се запъти към вратата.

— Не — отвърна жената, — ако той — и тя посочи към Мънкс — се е показал такъв страхливец и е признал, както виждам, че е сторил, и ако вие сте разпитвали всички вещици, за да се доберете до тези тук, аз нямам какво повече да ви казвам. Аз наистина продадох скъпоценностите и те се намират там, откъдето никога не ще можете да ги вземете. И тогава какво?

— Нищо — отвърна мистър Браунлоу, — само това, че сега на нас се пада да се погрижим нито единият, нито другият от вас да не бъде назначаван на длъжност, за която се изисква честност и почтеност. Можете да напуснете стаята.

— Надявам се — каза мистър Бъмбл, оглеждайки се твърде печално, наоколо когато мистър Гримуиг излезе с двете стари жени, — надявам се, че това дребно злополучно обстоятелство няма да ме лиши от енорийската ми длъжност.

— Разбира се, че ще ви лиши — отвърна мистър Браунлоу. — Подгответе се за това и се благодарете, че се отървавате само с толкова.

— За всичко е виновна мисис Бъмбл. Тя настояваше да го направим — оправдаваше се мистър Бъмбл, като най-напред се огледа, да се увери, че съпругата му бе напуснала стаята.

— Това не е извинение — каза мистър Браунлоу. — Вие сте присъствали, когато двете скъпоценности са били унищожени, и в очите на закона сте дори по-виновният от двамата, тъй като законът предполага, че жена ви е действала по ваше нареждане.

— Ако законът предполага това — заяви мистър Бъмбл, като мачкаше изразително шапката си с две ръце, — в такъв случай законът е магаре — идиот. Ако това е гледището на закона, значи, че законът е ерген; и най-лошото, което мога да му пожелая, е да му се отворят очите чрез опит … да, чрез опит.

Като повтори натъртено последните две думи, мистър Бъмбл си наложи здраво шапката и като мушна ръце в джобовете, последва благоверната си съпруга надолу по стълбата.

— Млада госпожице — обърна се мистър Браунлоу към Роза, — дайте ми ръката си. Не треперете. Няма защо да се боите от последните няколко думи, които ще чуете.

— Ако те… не зная как би могло да е така…, но ако те се отнасят до мене — каза Роза, — моля ви се, нека да ги чуя други път. Сега нямам достатъчно сили.

— Не — отвърна старият джентълмен, мушвайки ръка под мишницата й, — положителен съм, че притежавате повече сили. Познавате ли тази млада дама, господине?

— Да — отвърна Мънкс.

— Никога по-рано не съм ви виждала — каза Роза със слаб глас.

— Аз обаче често съм ви виждал — каза Мънкс.

— Бащата на нещастната Агнеса е имал две дъщери — каза мистър Браунлоу. — Каква е съдбата на другата — на детето?

— Детето — отвърна Мънкс, — когато бащата умря на чуждо място, под чуждо име, без никакво писмо, книга или дори парче хартия, които да посочат и най-малката улика, по която биха могли да се издирят роднините му, детето бе прибрано от някакви си бедни селяни, които го отгледаха като тяхно собствено.

— Продължавайте — каза мистър Браунлоу, като правеше знак на мисис Мейли да се приближи. — Продължавайте!

— Вие не можахте да откриете мястото, където бяха се оттеглили тези хора — каза Мънкс, — но където приятелството не успява, омразата често сполучва да си пробие път. Майка ми го откри след цяла година ловко търсене — да, и намери детето.

— И тя го взе, така ли?

— Не. Хората бяха бедни и тяхното човеколюбие бе започнало да им омръзва — поне на мъжа, така че тя им го остави, като им даде малка сума пари, които нямаше да траят дълго, и им обеща повече, които никога не възнамеряваше да изпрати. Тя обаче не разчиташе напълно на недоволството и бедността им, за да бъде детето нещастно, и затова им разправи за срама на сестра му, като изкриви така истината, както й понасяше. Посъветва ги да бъдат много бдителни, тъй като момичето има лошо наследство, и им каза, че е незаконно и че положително някой ден ще тръгне по лош път. Обстоятелствата правеха това да изглежда вероятно; хората го повярваха, и детето продължи да влачи едно съществуване, толкова мизерно, че дори нас задоволяваше, докато една дама, вдовица, която тогава живееше в Честър, видя случайно момичето, съжали се над него и го взе със себе си. Просто ми се струва, че срещу нас имаше някакво проклятие, тъй като въпреки всичките ни усилия тя остана там и бе щастлива. Загубих я от погледа си преди две или три години и вече не я видях допреди няколко месеца.

— А сега виждате ли я?

— Да. Облегната на ръката ви.

— Но въпреки всичко тя си остава моя племенница — извика мисис Мейли, взимайки в обятията си почти загубилото съзнание момиче. — Въпреки всичко тя е моето скъпо дете. Сега не бих я загубила и за всички съкровища на света. Милото ми момиче, скъпото ми дете!

— Единствената приятелка, която някога съм имала — възкликна Роза, като се притискаше до нея. — Най-милата, най-добрата приятелка! Сърцето ми ще се пръсне. Не съм в състояние да понеса всичко това.

— Ти си понесла повече и през всичките си изпитания си била най-доброто и най-благородното създание което е раздавало щастие на всички наоколо си — каза мисис Мейли, като я прегърна нежно. — Успокой се, успокой се, любов моя, спомни си кой е този, който чака да те прегърне, клетото момче! Виж тук — погледни, погледни, мила!

— Не леля — извика Оливър и обви ръце около шията й. — Никога не ще я назова леля, а сестра — моята мила, скъпа сестрица, която нещо караше сърцето ми да обикна тъй много още от самото начало! Роза, миличка, обична моя Роза!

Нека бъдат благословени сълзите, които се пророниха, както и недовършените думи, които си размениха двете сирачета в тази дълга прегръдка. Баща, сестра и майка бяха спечелени и загубени в този едничък миг. Радост и скръб бяха смесени в чашата, но там нямаше горчиви сълзи, тъй като дори горестта се смекчи и се обви в такива сладки и нежни възпоминания, че се превърна в тъжно удоволствие и загуби цялата си болка.

Те останаха дълго, дълго време сами. Леко почукване на вратата най-сетне извести, че някой чака вън. Оливър отвори, измъкна се и отстъпи място на Хари Мейли.

— Аз зная всичко — каза той и седна до прелестната девойка. — Скъпа Роза, аз зная всичко.

— Не съм тук случайно — прибави той след продължително мълчание, — нито пък чух този разказ за първи път тази вечер, тъй като го научих вчера — едва вчера. Отгатваш ли, че съм дошъл да ти напомня за едно обещание?

— Почакай — каза Роза. — Ти наистина знаеш всичко.

— Всичко. Ти ми позволи в продължение на една година да подновя последния ни разговор.

— Да, направих го.

— Не да те принуждавам да промениш решението си — продължи младият човек, — но да те чуя, че го повтаряш, ако е такава волята ти. Уговорихме да сложа пред нозете ти, каквото и имущество и положение да притежавам и ако ти продължаваш да се придържаш към предишното си решение, аз се заклех нито с дума, нито с дело да не се опитвам да го изменя.

— Същите основания, под чието влияние бях тогава, остават в сила и сега — каза Роза твърдо. — Ако някога съм чувствала строгите повеления на дълга спрямо тази, чиято добрина ме спаси от един живот на унижения и страдания, кога друг път трябва да го почувствувам по-повелително, ако не тази вечер? За мене това е борба — каза Роза, — но борба, която водя с гордост; тя ми носи мъка, но мъка, на която сърцето ми ще изтрае.

— Това, което се разкри тази вечер … — започна Хари.

— Това, което се разкри тази вечер — повтори Роза, — ме оставя в същото положение по отношение на тебе, както онова, в което се намирах и по-рано.

— Ти ожесточаваш сърцето си срещу мене, Роза — възрази любимият И.

— О, Хари, Хари — каза младата девойка и избухна в сълзи, — бих желала да го бях сторила и да си пощадя тази мъка.

— Тогава защо сама си я причиняваш? — каза Хари, като я хвана за ръка. — Помисли си, скъпа Роза, помисли си за онова, което чу тази вечер.

— Да, какво именно чух! Какво именно чух! — извика Роза. — Че чувството за големия му позор тъй измъчило баща ми, че избягал от всички. Стига, Хари, казахме си достатъчно, съвсем достатъчно.

— Не още, не още — каза младият човек, задържайки я, когато тя стана. — Надеждите ми, желанията ми, чувствата и въжделенията ми, всяка мисъл в живота ми освен любовта ми към тебе — всичко претърпя промяна. Сега аз ти предлагам не блестящо положение между гъмжащата тълпа, не живот сред света на злоба и — клевети, където честният човек е принуден да се черви пред всичко освен пред истинския позор и срам, но дом — сърце и дом, — да, скъпа моя Роза, това и само това е едничкото, което мога да ти предложа.

— Какво искаш да кажеш? — със заекване запита тя.

— Искам да кажа само това, че когато те напуснах последния път, аз го сторих с твърдото намерение да премахна всички въображаеми пречки между двама ни; реших, че ако моят свят не може да бъде твой, аз ще направя твоя — мой; реших, че няма да оставя никои устни да се вдигат презрително поради по-долния ти произход, тъй като аз ще се отвърна от тях. И точно това е, което сторих. Тези, които ме отбягваха поради това, отбягваха и тебе и доказаха, че си права. Тази власт и покровителство, тези влиятелни и властни роднини, които ми се усмихваха тогава, сега ме поглеждат студено; но в най-богатата местност на Англия има усмихнати ливади и кимащи дървета; и край една селска черква — моята, Роза, моята собствена! — се намира един селски дом, с който ти ще ме направиш да се гордея хиляди пъти повече, отколкото, ако се сбъднеха всички надежди, от които съм се отказал. Това е моето положение и състояние сега и аз го слагам при нозете ти!

— Отегчително нещо е, когато вечерята се бави заради двама влюбени — каза мистър Гримуиг, като се стряскаше от сън и дърпаше носната кърпа от главата си.

Да си кажем правото, вечерята наистина се бе забавила неразумно дълго време. Нито мисис Мейли, нито Хари, нито Роза (които влязоха заедно) можеха да кажат нещо, което да смекчи вината им.

— Имах сериозни намерения да изям тази вечер главата си — каза мистър Гримуиг, — тъй като взех да си мисля, че не ще ми се сервира нищо друго. Ще си позволя свободата, ако ми разрешите, да поздравя бъдещата булка.

Мистър Гримуиг не се забави да приведе в изпълнение това свое намерение и разцелува поруменялата девойка; примерът му като заразителен бе последван от доктора и от мистър Браунлоу. Някои твърдят, че началото му бил сложил Хари в една тъмна съседна стая, обаче авторитетите по въпроса считат, това за явна клевета — та нали той е млад, и при това свещеник.

— Оливър, дете мое — каза мисис Мейли, — къде беше и защо изглеждаш тъй тъжен? В този миг сълзи се стичат по лицето ти. Какво се е случило?

Този свят е свят на разочарования — често пъти за най-съкровените ни надежди и за надеждите, които ни правят най-голяма чест.

Клетият Дик бе умрял!