Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (33)

Глава XXXIII
Облак в щастието на Оливър и приятелите му

Пролетта измина бързо и лятото дойде. Ако в началото селото бе хубаво, сега то беше в пълния блясък и разцвет на красотата си. Големите дървета, които през по-ранните месеци изглеждаха свити и голи, сега пращяха от живот и здраве. Те простираха зелените си ръце над изжаднялата земя, превръщаха откритите и голи кътове в уютни беседки, от чиято дълбока и приятна сянка можеше да се наблюдава просналата се напред и обляна в слънчева светлина шир. Земята бе навлякла светлозелената си мантия и разливаше най-ароматните си благоухания. Годината беше в своята младост и свежест, всичко цъфтеше и се развиваше.

В малката вила се водеше все същият спокоен живот и все същият честит мир цареше сред обитателите й. Оливър отдавна вече беше здрав и оправен. Но нито болестта, нито здравето можеха да променят нещо в топлите чувства, които изпитваше към хората наоколо му, макар и това често да се случва с мнозина. Той беше все същото мило, привързано и обичливо същество, каквото бе, когато болките и страданията бяха изтощили силите му и то зависеше и за най-малкото удобство и внимание от тези, които се грижеха за него.

Една прекрасна привечер те направиха по-дълга от обичайната се разходка, тъй като изминалият ден бе необикновено топъл, а сега имаше чудесна луна и духаше лек ветрец, който освежаваше прекрасно. Роза беше в много весело настроение и те се разхождаха дълго, залисани в приятен разговор, така че отидоха по-далеч от обикновено. Понеже мисис Мейли се измори, на връщане вървяха бавно. Когато се прибраха, младото момиче захвърли само шапката си и седна по навик на пианото. След като прокара разсеяно пръсти по клавишите, засвири тиха и много тъжна мелодия, а докато свиреше, се чу някакъв звук, подобен на плач.

— Роза, миличка! — възкликна по-възрастната жена.

Роза не отговори, само продължи да свири по-бързо, сякаш думите я бяха стреснали от някакви мъчителни мисли.

— Роза, скъпа моя! — извика мисис Мейли, като стана бързо и се наведе над нея. — Какво има? Ти плачеш! Мило дете, какво те е опечалило?

— Нищо, лельо, нищо — отвърна младото момиче. — Сама не зная какво ми е, не мога да ти опиша, обаче чувствам …

— Да не би да си болна, мила моя? — прекъсна я мисис Мейли.

— Не, не! Не съм болна! — отвърна Роза, като потрепера силно, сякаш, докато говореше, някакъв смъртен мраз премина през тялото й. — Скоро ще мине. Затвори прозореца, моля ти се!

Оливър изтича да изпълни желанието й. Младата девойка направи опит да възвърне веселостта си, помъчи се да засвири някоя по-жива мелодия, обаче пръстите й паднаха немощни върху клавишите. Като покри лице с ръцете си, тя се отпусна на дивана и избухна в сълзи, които не беше в състояние да възпре.

— Дете мое — каза мисис Мейли, като я прегърна, — никога не съм те виждала такава.

— Не бих те тревожила, ако можех да го избягна — отвърна Роза, — обаче, колкото и да се мъча, не мога да се удържа. Боя се, че наистина съм болна, лельо.

И действително беше така, защото когато донесоха свещите, те видяха, че за краткото време, което бе изминало, след като се бяха завърнали в къщи, цветът на лицето й бе станал мраморнобял. Изразът й не бе изгубил прелестта си, но бе променен и в изгледа й имаше някаква посърналост, каквато никога по-рано не се бе появявала на нежното й лице. Миг след това то се обля в дълбока руменина и огнена треска премина през меките й сини очи. Сетне всичко това изчезна, подобно на сянка, хвърлена от някой минаващ облак, и тя отново стана смъртно бледа.

Оливър, който загрижено наблюдаваше възрастната дама разбра, че тези признаци я бяха разтревожили. И самият той бе разтревожен, но като виждаше как тя си дава вид, че не ги взема сериозно, и той се опита да стори същото. Когато мисис Мейли убеди Роза да се оттегли за през нощта, тя беше вече в по-добро настроение и дори изглеждаше почти здрава. Тя ги уверяваше, че сутринта положително ще се събуди съвсем добре.

— Надявам се — каза Оливър, когато мисис Мейли се завърна, — че няма нищо сериозно. Тя не изглежда добре тази вечер, обаче.

Старата жена му направи знак да не приказва, седна в един тъмен ъгъл на стаята и за известно време остана безмълвна. Най-после каза с разтреперан глас:

— И аз се надявам на същото, Оливър. Толкова години вече съм тъй щастлива с нея, може би прекалено щастлива. Навярно е дошло време да изпитам някакво нещастие, но се надявам, че не е това.

— Какво? — запита Оливър.

— Тежкият удар, който би ми отнел девойката — щастието и утехата ми от дълго време насам.

— О! Да не дава господ! — възкликна бързо Оливър.

— Амин! — каза старата жена и закърши ръце.

— Сигурно няма опасност за нещо толкова ужасно? — каза Оливър. — Преди два часа тя беше съвсем добре.

— Но сега е много болна — възрази мисис Мейли — и съм положителна, че ще стане още по-зле. Скъпа, скъпа моя Роза! Какво ще правя без нея!

Тя изпадна в такава печал, че Оливър, като потискаше собственото си вълнение, направи опит да я разтуши и да я помоли най-настоятелно, заради самата Роза, да се успокои.

— Имайте предвид, госпожо — каза Оливър, а сълзите напираха в очите му въпреки усилията да ги задържи, — имайте предвид колко е млада и добра, какво удоволствие и утеха носи на всички около нея. Аз съм уверен — положителен съм, заради вас, която също сте толкова добра, заради самата нея, заради всички, които направи толкова щастливи, тя няма да умре. Бог няма да остави да си отиде толкова млада.

— Шт! — каза мисис Мейли и сложи ръка върху Оливъровата глава. — Разсъждаваш като дете, клето момче. Но въпреки това ти ми показа какъв е дългът ми. Бях го забравила за миг, Оливър, но се надявам, че ще ми бъде простено, понеже съм стара и съм видяла достатъчно болести и смърт, така че зная колко е тежко да се разделиш с тези, които обичаш. Достатъчно съм видяла, за да зная, че не винаги най-младите и най-добрите биват пощадявани за своите близки. Но това трябва да ни утешава в скръбта ни, защото небето е справедливо и тези неща ни доказват красноречиво съществуването на един по-светъл свят от нашия и че преминаването към него е бързо. Да бъде волята божия! Аз я обичам и той добре знае това!

Оливър видя с учудване, че докато говореше тези неща, мисис Мейли спря да плаче сякаш само с едничко усилие и като изправи отпуснатата си снага, тя стана твърда и спокойна. Той се учуди още повече, като забеляза, че тази твърдост продължи и по-нататък и че докато се трудеше и бдеше над болната, тя биваше все спокойна и уравновесена и изпълняваше задълженията си без вълнение и дори на вид весело. Но той беше още много млад и не знаеше на какво са способни силните характери във време на изпитания. А и как ли би могъл да го знае, когато и самите те така рядко го съзнават?

Последва една тревожна нощ. Когато утрото настъпи, предсказанията на мисис Мейли се потвърдиха. Роза беше в началния стадий на тежка и опасна треска.

— Трябва да действуваме, Оливър, и да не се отдаваме на безполезна скръб — каза мисис Мейли, като сложи пръст на устните си и го погледна съсредоточено. — Трябва да изпратим това писмо с възможно най-голяма бързина на мистър Лосбърн. Необходимо е то да се занесе в близкия град, който е на не повече от четири мили по пътеката през нивите, а оттам с бърза поща да бъде изпратено направо в Чертзи. Ханджията ще се заеме с това и знам, че мога да разчитам на тебе да се погрижиш за тази работа.

Оливър не бе в състояние да отговори каквото и да било, само погледът му издаваше нетърпението веднага да тръгне.

— Ето и друго писмо — каза мисис Мейли, след като се поспря да размисли, — само че просто не зная дали да го изпратя, или да почакам да видя как ще се развие болестта на Роза. Бих го изпратила само ако се опасявам за най-лошото.

— И то ли е за Чертзи, госпожо? — запита Оливър, изпълнен с нетърпение да изпълни поръчката, протегнал разтрепераната си ръка да поеме писмото.

— Не — каза старата дама, подавайки му го механично. Оливър му хвърли един поглед и видя, че е адресирано до мистър Хари Мейли, ескуайр, в имението на някакъв лорд в провинцията, къде точно, не можа да разбере.

— Да го изпратя ли, госпожо? — запита нетърпеливо Оливър.

— Мисля, че не би трябвало — отвърна мисис Мейли, като го взе обратно. — Ще почакам до утре.

С тези думи тя даде кесията си на Оливър и той тръгна без повече бавене с най-голямата възможна бързина.

Той тичаше бързо през нивите и по малките пътечки, които тук-таме ги разделяха, след което изскочи на едно широко поле, където косачите и събирачите на сено бяха заети с работата си. Той се спираше само за една-две секунди, колкото да си поеме дъх, докато най-после пристигна разгорещен и покрит с прах на малкия площад на пазарното градче.

Тук той спря и се огледа за хана. Имаше бяло боядисана банка, червена пивоварница и жълта община. В един ъгъл се виждаше голяма постройка, чиито дървени части бяха боядисани зелено и над вратата имаше надпис: „Драконът“. Щом го съзря, Оливър веднага се запъти натам.

Той заговори момчето, което разнасяше пощата, и след като го чу какво иска, то го изпрати при ханджията, който пък, след като го изслуша, го препрати при собственика. Той беше висок човек със синя околовратна кърпа, бяла шапка, сиви бричове и се бе облегнал на помпа край вратата на яхъра, като си чистеше зъбите със сребърна зъбочистка.

Този джентълмен отиде много бавно до тезгяха да направи сметката, което му отне доста време. След като тя бе готова и заплатена, трябваше да се оседлае кон и един човек да се облече, а всичко това трая още цели десет минути. Междувременно Оливър бе обхванат от такова отчаяно нетърпение и загриженост, че просто чувствуваше как самичък би скочил върху коня и би препуснал с всички сили до следната станция. Най-сетне всичко бе готово. Той предаде пратката с много заръки тя да бъде отнесена с възможната най-голяма бързина; човекът пришпори коня, изтопурка по неравния калдъръм и след няколко минути бе вече вън от града.

Обнадежден от увереността, че е изпратено за помощ и че никакво време не е загубено, Оливър забърза към двора на хана с малко поолекнало сърце. Тъкмо свиваше от дворната пътека, когато се сблъска случайно с един висок човек, загънат с наметало, който в този миг излизаше от вратата на хана.

— Ха! — възкликна човекът, като впери очи в Оливър и се отдръпна стреснато назад. — Какво, по дяволите, е това?

— Извинете, сър — каза Оливър, — бързам много да се върна в къщи и не видях, че идвате.

— Смърт! — измърмори човекът сам на себе си, вперил в момчето големите си тъмни очи. — Кой би помислил това! Дано на прах да се стрие! Дори и от ковчег би изчезнал, само да ми навреди!

— Много съжалявам — заекна Оливър, смутен от дивия поглед на непознатия. — Надявам се, че не съм ви ударил!

— Дявол да те вземе! — измърмори между зъбите си човекът, обхванат от страшна ярост. — Само ако бях имал смелостта да изрека думата, бих се освободил от тебе в една нощ. Смърт да те порази, дяволче такова! Какво правиш тук?

Човекът затресе юмрук, като изрече несвързано тези думи. Той тръгна към Оливър, сякаш с намерение да го удари, обаче падна тежко на земята и се загърчи в припадък, с пяна на уста.

За миг Оливър загледа гърченията на лудия (за какъвто той го смяташе) и сетне се втурна в хана за помощ. Като видя, че го внесоха благополучно вътре, той се отправи към къщи, като тичаше с всички сили, за да навакса загубеното време. С учудване и със страх си спомняше той за необикновеното държане на човека, от когото току-що се бе отделил.

Но това не остана дълго в съзнанието му, защото когато стигна във вилата, там имаше твърде много неща, които да заангажират ума му и да изпъдят всички мисли, отнасящи се до самия него.

Състоянието на Роза Мейли бързо се бе влошило; преди полунощ тя изпадна в делириум. Един лекар, който живееше наблизо, бдеше непрестанно около нея. След като видя най-напред болната, той взе настрана мисис Мейли и заяви, че болестта действително е много тежка.

— Ще бъде едва ли не чудо, ако девойката се спаси — каза той.

Колко често се стряскаше нея нощ от съня си Оливър и като се прокрадваше с безшумни стъпки към стълбата, ослушваше се за най-малкия шум от стаята на болната! Колко често го разтърсваха тръпки и студени капки пот оросяваха челото му, когато някой внезапен шум от стъпки го караше да се бои, само като си помислеше, че нещо твърде ужасно се е случило в този миг! С какви горещи думи умоляваше той небето да пощади живота на нежното същество, което пристъпяше до самия край на дълбокия гроб.

Колко е страшно да стоиш в неизвестност, в страшна пронизваща неизвестност, да бъдеш бездеен, когато животът на любим човек се люлее на везните! Колко тежки са мислите, които се тълпят в мозъка и карат сърцето да бие буйно, а дъхът излиза тежко поради образите, които изникват в съзнанието. Колко отчаяно е желанието да се направи нещо, за да се облекчи болката и да се намали опасността, която нямаме сили да премахнем. Как се свива сърцето при мъчителната мисъл за безпомощността ни. Кои мъки могат да се сравнят с тези?

Утрото настъпи, а малката вила беше тиха и тъмна. Всички говореха шепнешком. Загрижени лица се появяваха на портата от време на време. Жени и деца си отиваха, облени в сълзи. През целия дълъг ден и много часове след като мракът настъпи, Оливър крачеше нагоре-надолу из градината и всеки миг вдигаше очи към стаята на болната и потрепваше, когато зърваше затъмнения прозорец, по чийто вид сякаш можеше да се съди, че смъртта лежеше простряна вътре. Късно през нощта пристигна мистър Лосбърн.

— Тежко е — каза добрият доктор, извръщайки се настрана, докато говореше, — толкова млада, така обичана, по надеждата е много малка.

Настъпи ново утро. Ясно слънце светеше навън, толкова ясно, сякаш под него нямаше никакви грижи и нещастия. Всеки клон и стрък беше натежал от цвят. От всяка страна я заобикаляха весели гледки и звуци, а тя лежеше и бързо чезнеше. Оливър отиде в стария черковен двор и като седна върху една от зелените могилки, мълком плака и се моли за нея.

Наоколо цареше такъв мир и красота, в слънчевия пейзаж имаше толкова светлина и радост, птичите песни звучаха така възторжено, тъй волно и бързо летяха враните и всичко трептеше с толкова живот и радост, че когато момчето вдигна изморените си очи и се огледа наоколо, инстинктивно му хрумна мисълта, че сега не е време за смърт, че Роза положително не може да умре, когато всичко е изпълнено с радост и веселие, че гробовете са за студената и тъжна зима, не за слънчевата светлина и благоуханието. Той едва ли не си помисли, че мъртвешките савани са само за старите и немощните и че те никога не обвиват младите и грациозни тела в зловещите си гънки.

Звънът на черковната камбана наруши тези младежки мисли. Още един удар! Още един! Камбаната биеше за погребение. Една група скромни оплаквачи влязоха през портата, носейки бели цветя, защото умрелият беше млад човек. Те застанаха пред отворения гроб; между разплаканите хора се виждаше майката — тази, която някога е била майка. Слънцето обаче светеше и птиците пееха.

Оливър тръгна към дома, мислейки си за добрините, които му бе сторила младата девойка, и от все сърце желаеше да може отново да й докаже признателността и привързаността си. Той нямаше основание да се укорява, че не й е засвидетелствал внимание, защото винаги й бе доказвал предаността си. И все пак в паметта му изникваха стотици дребни случаи, при които му се струваше, че е могъл да бъде по-грижлив, по-внимателен и по-усърден.

Когато стигна в къщи, той завари мисис Мейли в малката гостна. Оливъровото сърце се сви, когато я намери тук, защото тя не напускаше нито за миг леглото на племенницата си, и той просто се разтрепера, като си помисли за промяната, която може би я е накарала да се махне оттам. Оливър научи, че девойката заспала дълбок сън, от който щяла да се събуди или за живот, или да се прости с тях и ги напусне.

Те стояха така дълги часове, заслушани, страхувайки се да проговорят. Вдигнаха недокоснатите блюда с погледи, които показваха, че мислите им са другаде, а сетне гледаха как слънцето потъва все по-дълбоко и по-дълбоко, като най-после хвърли върху земята и небето онези багри, които оповестяват залеза му. Наострените им уши доловиха шума на приближаващи се стъпки. И двамата се впуснаха неволно към вратата, на която се появи доктор Лосбърн.

— Какво става с Роза? — извика старата жена. — Веднага ми кажете! Не мога да понасям тази страшна неизвестност! Кажете, за бога!

— Успокойте се, скъпа госпожо — каза докторът, като я хвана да я подкрепи, — моля ви, успокойте се.

— За бога, пуснете ме! Скъпото ми дете! То е мъртво. То умира.

— Не! — извика развълнувано докторът. — Той е добър и милостив и затова тя ще остане да живее и ни радва още дълги години.

Старата жена падна на колене и се опита да скръсти ръце, обаче енергията, която я бе поддържала толкова дълго, отлетя към небето с първата й благодарствена молитва и тя се отпусна в приятелските ръце, които се бяха протегнали да я поемат.