Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (36)

Глава XXXVI
Тази глава е много кратка и може да не се стори много съществена на читателя, обаче въпреки това трябва да се прочете като последица на предидущата и като ключ на друга една, която ще последва, когато и дойде времето

— Значи, решихте да ми бъдете спътник тази сутрин, така ли? — каза докторът, когато Хари Мейли се присъедини към него и Оливър на масата за закуска. — Решенията и намеренията ви се променят всеки половин час!

— След някой и друг ден ще ми разправяте съвсем други работи — каза Хари, като поруменя, без да има някаква видима причина за това.

— Надявам се, ще имам добра причина за това — отвърна мистър Лосбърн, — макар че, признавам, това не ми се вярва. Вчера вие прибързано решихте да останете тук и като добър син да придружите майка си до морския бряг. Преди да е дошъл обяд обаче, оповестявате, че ще ми направите честта да ме придружите по пътя ми за Лондон. А вечерта настоявате с голяма тайнственост да тръгнем, преди дамите да са се разшетали. И последицата на това е, че младият Оливър е принуден да седи прикован на масата за закуска, вместо да скита из ливадите с най-разнообразни ботанични цели. Това никак не е хубаво, нали, Оливър?

— Бих съжалявал много, ако не съм си в къщи, когато вие и мистър Мейли си тръгнете, сър — отвърна Оливър.

— Това се казва добро момче! — възкликна докторът. — Когато се върнеш, непременно трябва да дойдеш да ме видиш. Но, да говорим сериозно, Хари. Да не би това ваше внезапно тръгване да се дължи на някакво съобщение от страна на важните особи?

— Важните особи — отвърна Хари, — в чието число предполагам, че включвате и моя величествен вуйчо, не са били във връзка с мене откакто съм тук, нито пък по това време на годината има някаква вероятност да стане нужда от моето присъствие при тях.

— Чудноват човек сте вие — каза докторът. — Но, разбира се, те ще ви нагласят в парламента при изборите преди Коледа и тези внезапни промени и отклонения от предишните ви намерения не са лоша подготовка за политическата ви дейност.

Видът на Хари Мейли показваше, че би могъл да продължи този кратък диалог с една-две забележки, които биха смаяли не на шега доктора, но той се задоволи само да каже: „Ще видим“ — и по-нататък не проговори нищо по този въпрос. Скоро след това пощенската кола спря пред вратата. Джайлс дойде за багажа, а добрият доктор излезе бързо навън да се погрижи за товаренето му.

— Оливър — каза Хари Мейли с нисък глас, — ела да ти кажа една дума.

Оливър отиде до нишата на прозореца, откъдето Хари Мейли го повика. Той много се учуди от това, че настроението на младия човек бе едновременно тъжно и решително.

— Сега вече можеш да пишеш добре, нали? — каза Хари и сложи ръка на рамото му.

— Надявам се, сър — отвърна Оливър.

— За известно време няма да си бъда в къщи, затова бих желал да ми пишеш — да кажем веднъж на две седмици — и да пращаш писмата до централната лондонска поща. Ще го направиш, нали?

— О, сър, разбира се, ще бъда горд да го направя — възкликна Оливър, зарадван твърде много от тази поръчка.

— Бих желал да зная как… как са майка ми и мис Мейли — каза младият човек. — И ти можеш да допълниш листа, като ми описваш къде се разхождате, какво приказвате, и дали тя искам да кажа, дали те са щастливи и добре. Разбираш ме, нали?

— О, разбирам много добре, сър — отвърна Оливър.

— Бих предпочел да не им споменаваш нищо за тази работа — каза Хари, като изрече бързо думите си, — тъй като това може би ще накара майка ми да ми пише по-често, а зная, че то ще е безпокойство за нея. Нека си остане тайна между тебе и мене, а не забравяй да ми пишеш всичко! Разчитам на тебе.

Оливър, възхитен и преизпълнен със съзнанието за собствената си важност, обеща честно да пази тайната и да бъде точен в съобщенията си. Мистър Мейли си взе сбогом с него, като многократно го увери в добрите си чувства и му обеща своето покровителство.

Докторът беше в екипажа. Джайлс (наредиха той да остане) държеше вратата отворена, а женската прислуга беше в градината и гледаше. Хари хвърли бърз поглед към решетъчния прозорец и скочи в екипажа.

— Карай! — провикна се той. — Бързо, живо, в пълен галоп! Днес искам просто да хвърча.

— Леко! — извика докторът, като отвори бързо прозорчето и се обърна към кочияша: — Аз пък съвсем нямам намерение да хвърча. Чуваш ли?

Топуркайки и клатушкайки се, докато далечината поглъщаше тропота му и бързия му ход можеше да долови само окото, екипажът криволичеше по шосето, почти скрит в облак прах, като ту изчезваше, ту отново се появяваше, когато завоите на пътя и препречващите се предмети позволяваха това. Изпращачите се разотидоха едва когато прашният облак не можеше повече да се вижда.

Имаше обаче един зрител, който продължаваше да седи, с очи, вперени там, дето изчезна каретата, дълго след като тя бе отминала много мили напред. Зад бялата завеса, която я затуляше, когато Хари бе вдигнал очи към прозореца, седеше самата Роза.

— Изглежда щастлив и в добро настроение — каза най-после тя. — По едно време се боях, че може да бъде иначе. Сбъркала съм. Сега съм много, много доволна.

Сълзите могат да изразяват и радост, и страдание, но тези, които се стичаха по Розиното лице, докато тя седеше замислена край прозореца, все още загледана в същото направление, изглежда говореха по-скоро за мъка, отколкото за радост.