Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (3)

Глава III
Тук се разказва как Оливър Туист без малко щеше да заеме служба, която нямаше да бъде синекурна

В продължение на седмица след като извърши непристойната и безбожна постъпка — да си поиска още, — Оливър лежа затворен в тъмната и самотна стаичка, която му беше определена благодарение на — мъдростта и милостта на настоятелството. На пръв поглед би изглеждало твърде разумно да се предположи, че ако изпитваше подобаващото чувство на уважение към предсказанието на господина с бялата жилетка, той би доказал пророческата дарба на този мъдър джентълмен веднъж завинаги, като завърже единия край на носната си кърпа за една кука на стената и обвие врата си с другия й край. Но за изпълнението на този подвиг съществуваше една пречка: а именно — тъй като носните кърпи се считаха от някои хора за луксозни артикули, тяхната употреба беше забранена за носовете на бедняците чрез специална разпоредба, издадена при пълен състав на настоятелството, тържествено изречена и подкрепена за вечни времена с подписите и печатите им. А още по-голяма пречка за това бяха Оливъровата младост и неговата детска природа. Едничкото нещо, което той можа да стори, беше да плаче горчиво цял ден. А когато дойде дългата и мрачна нощ, той притисна длани до очите си, за да отблъсне тъмнината, и като се сви в ъгъла, опита се да заспи. Но се събуждаше често със стряскане и потрепване, като се присламчваше все по-близо и по-близо до стената, сякаш нейното твърдо и студено докосване би могло да го защити от заобикалящите го мрак и самота.

Нека противниците на „системата“ не мислят, че през времето, когато изтърпяваше наказанието си, Оливър бе лишен от доброто въздействие на телесните упражнения, от удоволствието да има общество или от преимуществата на предлаганата от религията утеха. Колкото се отнася до физически упражнения, времето беше приятно хладно и му разрешаваха да се мие всяка сутрин на чешмата сред постлания с плочи двор в присъствието на мистър Бъмбл, който, за да му попречи да хване настинка, го налагаше с бастуна си, като по този начин се стараеше да събуди приятен гъдел по тялото му. Не му липсваше и общество: през ден го завеждаха в залата, където момчетата се хранеха, и там го набиваха публично за пример и назидание на всички. Не само, че благодатта на религиозната утеха не му бе отказана, но дори нещо повече — всяка вечер го изритваха в споменатото вече помещение, където му се даваше възможност да слуша и се утешава със задружната молитва на момчетата, съдържаща специален пасаж, надлежно вмъкнат от настоятелството, с който децата умоляваха бога да ги направи добри, послушни, добродетелни и доволни и да ги запази от греховете и пороците на Оливър Туист. В тази молитва го изобразяваха като същество, което се намира под изключителната власт и зависимост на силите на злото, сътворено направо от самия дявол.

Случи се така, че една сутрин, когато Оливър се намираше в това спокойно и благоприятно състояние, мистър Гемфийлд, коминочистачът, вървеше по главната улица, дълбоко замислен върху начина, по който трябваше да намери пари, за да плати на хазаина си, чиято взискателност напоследък доста се бе засилила. Колкото и да напрягаше мисълта си, мистър Гемфийлд неизбежно идваше все до едно и също заключение: дългът му към хазаина беше с пет лири по-голям от цялата му парична наличност. Погълнат от тази аритметична операция, отчаян от резултатите й, той почукваше със сопата си ту собствената си глава, ту магарето. Точно по това време той мина край приюта и погледът му се спря на залепената на вратата обява.

— У-у! — подвикна мистър Гемфийлд на магарето.

Последното беше дълбоко замислено. Вероятно то се чудеше дали му е писано да го възнаградят с едно-две зелеви листа, когато занесе на определеното място двата чувала сажди, натоварени на количката. Така че, без да обърне внимание на издадената заповед, продължи да се тътри напред.

Мистър Гемфийлд отправи свирепо проклятие към магарето изобщо и към очите му по-специално; после се затича подире му и му нанесе удар по главата, който би счупил всеки друг череп освен магарешкия. След това хвана юздата и сърдито изви челюстта му, за да му напомни по този начин, че то не е господар на себе си. С всички тези действия той успя да върне назад животното. Последва още един удар по главата на магарето с цел да бъде зашеметено, за да не избяга отново. Направил всичко необходимо за случая, коминочистачът отиде най-сетне до портата и прочете обявата.

Господинът с бялата жилетка беше застанал до вратата с ръце на гърба си малко след като бе излял в заседателната зала насъбралите се в гърдите му силни чувства.

Той беше станал неволен свидетел на малкия спор между мистър Гемфийлд и магарето му, така че, когато коминочистачът дойде, за да прочете обявата, той се засмя радостно — в негово лице добрият джентълмен веднага съзря човека, който най-много би подхождал да стане господар на Оливър Туист. И самият мистър Гемфийлд се усмихна, докато четеше документа, тъй като точно, пет лири беше сумата, от която се нуждаеше. А колкото се отнасяше до момчето, с което тя беше обременена, мистър Гемфийлд предвиждаше, като познаваше твърде добре домакина на приюта, че то ще е слабо и крехко, тъкмо каквото му трябваше за чистене на комини. Поради това той още веднъж засрича обявата от начало до край и като докосна кожената си шапка в знак на смирение, обърна се към господина с бялата жилетка:

— Питам за момчето, сър, което черковната община иска да даде за чирак — каза мистър Гемфийлд.

— Добре, човече — каза господинът с бялата жилетка, — какво точно искаш да знаеш за него?

— Ако общината иска той да научи един хубав и приятен занаят, да се залови за порядъчна работа, каквато е чистенето на печки и комини, аз съм готов да го взема, тъй като, точно сега се нуждая от помощник.

— Влез вътре — покани го господинът с бялата жилетка.

Мистър Гемфийлд се позабави малко, за да удари още веднъж магарето по главата и отново да извие челюстта му. Това беше необходимо предупреждение към животното, да не реши пак да избяга в отсъствието на господаря си. След това коминочистачът последва господина с бялата жилетка в стаята, където Оливър Туист го беше видял за първи път.

— Мръсен занаят е този — каза мистър Лимбкинс, след като Гемфийлд още веднъж изрази желанието си.

— Неведнъж малки момчета са били задушавани в комини — каза един от господата.

— То е, защото най-напред намокрят сламата, преди да я запалят в комина, за да ги накара да слязат — каза Гемфийлд. — А това дава само пушек без пламък. С пушек не може да се принуди едно момче да се измъкне от комина, тъй като само ги приспива, а те тъкмо това обичат. Момчетата са страшно лениви и упорити същества, господа, и няма по-хубаво от един хубав горещ пламък, който да ги накара да изчезнат тичешком от комина. То е и много човечно, господа, защото дори и да са се залостили някъде в комина, пламъкът, който ще обгори краката им, ще ги накара веднага да се потрудят да се измъкнат.

Изглежда, че това обяснение се стори много забавно на господина с бялата жилетка, но неговото иеселие бързо бе задушено от погледа, хвърлен му от мистър Лимбкинс. След това членовете на настоятелството почнаха да се съвещават. Но те приказваха така тихо, че едничките думи, които можеха да се чуят, бяха: „Така се спестяват разноски“, „Ще изглежда добре в равносметката“, „Да се състави печатен доклад“. Само тези думи — успяваха да стигнат до ушите на Гемфийлд, тъй като те често биваха повтаряни с натъртен глас.

Най-сетне шепненето престана. Членовете на настоятелството отново заеха местата си и придобиха тържествения си вид. Тогава мистър Лимбкинс заяви:

— Разисквахме върху предложението ви и дойдохме до заключението, че то не е приемливо.

— Съвсем не е — потвърди господинът с бялата жилетка.

— Положително не е — прибавиха и другите членове.

Тъй като съвестта на мистър Гемфийлд беше леко обременена със спомена за две-три пребити до смърт момчета, мина му през ума, че по някакъв необясним каприз това незначително обстоятелство може да е оказало влияние върху решението на членовете на настоятелството. Ако работата наистина стоеше така, това би било твърде необичайно за тях, но понеже нямаше желание да отприщва стари слухове, той повъртя в ръце шапката си и бавно се отдалечи от масата.

— Значи, господа, вие няма да ми дадете момчето — каза той, като се поспря до вратата.

— Не — отвърна мистър Лимбкинс, — смятаме, че понеже занаятът ви е доста мръсен, трябва поне да намалим първоначално предложената сума.

Лицето на мистър Гемфийлд светна. С бързи стъпки той се върна отново до масата и каза:

— Колко ще ми дадете господа? Хайде! Не бъдете много придирчиви към един беден човек. Колко ще ми дадете?

— Бих казал, че три лири и десет шилинга са достатъчни — заяви мистър Лимбкинс.

— Прибавката от десет шилинга е твърде много — добави господинът с бялата жилетка.

— Хайде — подхвана отново Гемфийлд, — да кажем, четири лири, господа. Да кажем четири лири и вие ще се отървете от момчето завинаги. Хайде!

— Три лири и десет шилинга — повтори мистър Лимбкинс твърдо.

— Хайде, нека разделим разликата, господа — настоя Гемфийлд. — Три лири и петнадесет шилинга.

— Нито стотинка повече — беше твърдият отговор на мистър Лимбкинс.

— Страшно сте придирчиви към мене, господа — каза Гемфийлд, като се колебаеше.

— Ами! Ами! Глупости! — каза господинът с бялата жилетка. — И без никаква сума да го вземеш, пак ще ти излезе съвсем евтино. Вземи го, глупави човече! Той е точно момче за тебе. Само че от време на време има нужда от пръчка: малко бой няма да му дойде зле. Пък и за прехраната му не е необходимо да се дават много пари, тъй като никога не се е претоварвал с ядене. Ха! Ха! Ха!

Мистър Гемфийлд хвърли поглед към наредените около масата лица и като забеляза усмивка на всяко едно от тях, самият той — се усмихна, отначало плахо, после с по-голяма увереност. Сделката беше сключена. Веднага съобщиха на мистър Бъмбл, че още същия ден следобед трябва да заведе Оливър Туист заедно с договора му за служба при съдията, за да се даде необходимото съгласие и се подпечата договорът.

В изпълнение на това решение малкият Оливър за най-голямо свое учудване бе освободен от килията, като му се заповяда да си облече чиста риза. Едва бе успял да направи това необичайно гимнастическо упражнение, когато мистър Бъмбл му донесе със собствените си ръце пълна паница с каша и празничната дажба от две и половина унции хляб. При вида на това необикновено зрелище Оливър се разплака жално. Той си мислеше не без основание, че членовете на настоятелството сигурно са решили да го убият за някаква полезна цел, иначе никога не биха го угоявали по такъв начин.

— Не плачи, за да не ти се зачервят очите, Оливър, а изяж храната си и бъди благодарен — каза мистър Бъмбл с глас, в който звучеше внушителна тържественост. — Ще те дадат чирак, Оливър.

— Чирак ли, сър? — запита момчето разтреперано.

— Да, Оливър — отвърна му мистър Бъмбл. — Добрите и богобоязливи господа, които се грижат за тебе като истински родители, понеже си лишен от такива, решиха да те дадат чирак, да те подготвят за живота и да направят от тебе човек, макар че за това черковната община ще трябва да изразходва три лири и десет шилинга! Три лири и десет шилинга, Оливър! Седемдесет шилинга сто и четиридесет сикспенса! — и всичко това за едно непослушно сираче, което никой не може да обича.

Когато мистър Бъмбл спря да си поеме дъх след произнасянето на тази гръмко изказана реч, сълзи се стичаха по лицето на бедното дете и то се разплака горчиво.

— Хайде — каза мистър Бъмбл, този път не така тържествено, понеже суетата му беше задоволена, след като видя въздействието на красноречието си. — Хайде, Оливър, избърши си очите с края на ръкава си и не плачи в кашата, това е много глупаво, Оливър. — И наистина, че беше глупаво — в кашата и без това имаше достатъчно вода.

По пътя за съда мистър Бъмбл каза на Оливър, че едничкото нещо, което трябва да направи, е да се постарае да изглежда щастлив и доволен, а когато съдията го попита дали иска да стане чирак, да отговори, че много би желал това. Оливър обеща да изпълни и двете предписания, още повече че, както мистър Бъмбл деликатно му загатна, не се знаеше какво може да го сполети, ако пропуснеше да се съобрази с тези съвети. Когато пристигнаха, затвориха Оливър самичък в една малка стаичка и мистър Бъмбл го предупреди да седи и да чака, докато той се върне и го вземе.

Момчето стоя там с разтуптяно сърце в продължение на половин час. Като измина това време, мистър Бъмбл си подаде главата, този път не украсена с триъгълната шапка, и каза високо:

— Сега, Оливър, милото ми момче, ела при господина — Докато мистър Бъмбл произнасяше тези думи, лицето му придоби мрачен и застрашителен вид и той прибави с нисък глас: — Не забравяй какво ти бях казал, калпазанин такъв!

Оливър загледа невинно мистър Бъмбл, учуден от противоречивото му държане, но клисарят предотврати всяка забележка от негова страна, като го поведе веднага към съседната стая, чиято врата беше широко отворена. Стаята беше голяма и с висок прозорец. Зад писалището седяха двама възрастни господа с напудрени коси. Единият от тях четеше вестник, а з това време другият преглеждаше някакво малко парче пергамент с помощта на чифт очила с рогови рамки. Мистър Лимбкинс беше застанал пред писалището от едната страна, а мистър Гемфийлд, с полуизмито лице — от другата. Двама или трима дебели мъже с високи ботуши се разхождаха наоколо.

Старият господин постепенно задряма върху пергаментния лист; последва малка пауза, след която мистър Бъмбл намести Оливър пред писалището.

— Това е момчето, ваше благородие — каза мистър Бъмбл.

Възрастният господин, който четеше вестника, вдигна за миг глава и дръпна другия възрастен господин за ръката; последният се стресна и се събуди.

— О, това ли е момчето? — запита той.

— Да, сър, то е — отвърна мистър Бъмбл. — Поклони се на съдията, милото ми.

Оливър се сепна и направи най-хубавия възможен за него поклон. С очи, вперени в напудрената перука на съдията, той се чудеше дали всички настоятелства се раждат с това бяло нещо по главата и дали то ги прави настоятелства.

— Е — каза възрастният господин, — предполагам, че той обича коминочистаческия занаят.

— Просто умира за него, ваше благородие — отвърна Бъмбл, като леко ощипа Оливър, за да му напомни, че би било най-добре да не се опитва да му противоречи.

— И значи той желае да стане коминочистач, така ли? — запита възрастният господин.

— Ако утре го накараме да се залови с някой друг занаят, той веднага ще избяга, ваше благородие — отвърна Бъмбл.

— И този човек, който ще му стане господар — вие; сър, ще се отнасяте добре с него, ще го храните и ще се грижите за здравето му, нали? — запита възрастният господин.

— Когато кажа „да“, това значи „да“ — отвърна мистър Гемфийлд натъртено.

— Ти говориш грубичко, приятелю, но ми изглеждаш честен и откровен човек — каза възрастният господин, като обърна очилата си към кандидата за предлаганата заедно с Оливър сума. Лицето му явно изразяваше суровост и жестокост. Но съдията беше полузаспал и полувдетинен, така че никой разумен човек не можеше да очаква от него да преценява правилно хората.

— Надявам се, че съм такъв — отвърна мистър Гемфийлд, грозно ухилен.

— Не се съмнявам в това, приятелю — заяви старият господин, като закрепи здраво очилата върху носа си и се огледа за мастилницата.

Този момент беше критичен за съдбата на Оливър. Ако мастилницата беше там, където старият господин мислеше, че се намира, той би натопил перото си в нея и би подписал договора, след което веднага щяха да изпратят Оливър с коминочистача. Но понеже се случи, че тя бе точно под носа му, много естествено и логично беше той да я търси по цялото писалище, без да я намери. През време на това усилено търсене той погледна право пред себе си и очите му се спряха върху бледото и изплашено Оливърово лице. Въпреки предупредителните погледи и ощипвания от страна на Бъмбл момчето наблюдаваше отблъскващата физиономия на бъдещия си господар с ужас и страх, така осезателно изписани на лицето му, че дори и един полусляп съдия не можеше да не ги долови.

Възрастният господин се спря, остави писалката си и отправи поглед от Оливър към мистър Лимбкинс; последният даваше вид, че весело и безгрижно смърка енфие.

— Момчето ми — каза възрастният господин, като се наведе над писалището си.

При тези думи Оливър се стресна.

Той имаше основание да направи това, тъй като думите бяха изречени любезно, а непознатите звуци плашат хората. Той се разтрепера силно и избухна в плач.

— Момчето ми — каза отново възрастният господин. — Изглеждаш ми блед и изплашен. Какво има?

— Застани малко по-далеч от него, клисарю — каза другият съдия, като остави вестника и се наведе напред с израз на голяма заинтересованост. — А сега, момче, кажи ни какво има, не се страхувай.

Оливър падна на колене и като си стисна здраво ръцете, замоли да го върнат пак в тъмната стая — да го изморят от глад, да го бият — да го убият, ако желаят, — но да не го дават на този ужасен човек.

— Боже мой! — възкликна мистър Бъмбл, като вдигна очи и ръце с най-внушителна тържественост. — Боже мой! От всички хитри и лукави сираци, които съм срещал, Оливър, ти си един от най-безочливите.

— Дръж си езика, клисарю — каза вторият възрастен господин, когато мистър Бъмбл завърши речта си.

— Моля за извинение, ваше благородие — каза мистър Бъмбл, недоумяващ дали правилно е чул. — Ваше благородие на мене ли каза нещо?

— Да. Дръж си езика.

Мистър Бъмбл се вцепени от учудване. Да се заповяда на клисар да си държи езика! Та това е цяла морална революция!

Възрастният господин с роговите очила погледна съседа си и кимна многозначително.

— Отказваме да утвърдим този договор — каза съдията, като хвърли настрана пергаментния лист.

— Надявам се — запелтечи мистър Лимбкинс, — надявам се, че господа съдиите няма да си съставят мнение, основавайки се само на непотвърденото свидетелстване на едно дете, че настоятелството е виновно за извършване на някакво нередно действие.

— Съдиите не са призовани да дават мнение по този въпрос — каза вторият възрастен господин остро. — Върнете момчето в приюта и се отнасяйте добре с него. Както изглежда, то се нуждае от това.

Същата вечер — господинът с бялата жилетка най-решително и категорично заяви не само, че Оливър ще бъде обесен, но и че самият, той ще вземе участие в това. Мистър Бъмбл поклати главата си с мрачна тайнственост и каза, че би желал всичко да свърши благополучно за детето. На това мистър Гемфийлд отговори, че би предпочел Оливър да отиде при него. Макар и по повечето въпроси мнението му да се схождаше с това на клисаря, този път изглежда желанията им бяха напълно противоположни.

На следната сутрин обществото отново беше уведомено, че Оливър Туист пак се дава под наем и че ще се платят пет лири на онзи, който би го взел.