Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (17)

Глава XVII
Участта на Оливър продължава да бъде нерадостна. Тя довежда в Лондон един велик човек, който ще очерни името му

Във всички хубави жестоки мелодрами обичаят е трагичните и комичните сцени да се представят една подир друга подобно на белите и червените пластове в един бут шунка. Героят се отпуща върху сламеното си легло, окован във вериги и притиснат от нещастия, а в следната сцена верният му оръженосец, който не знае нищо за съдбата на господаря си, развеселява публиката с някаква комична песен. С разтуптени сърца, ние наблюдаваме героинята в прегръдката на някакъв горд и безмилостен барон; животът и честта й са в опасност и тя изважда кама, за да спаси едното с цената на другото. И тъкмо когато напрежението става най-силно, чува се някакво изсвирване и веднага сме пренесени в голямата зала на замъка, където сивокос иконом пее някакви смешни песни заедно с група още по-смешни васали, и всички се веселят и забавляват безкрайно.

Подобни промени ни се струват невероятни, но те не са толкова неестествени, колкото ни изглеждат на пръв поглед. В истинския живот преминаването от удобно постланото легло към смъртния одър и от жалейните дрехи към празничното облекло е нещо съвсем не рядко, само че там ние сме действащи лица, а не пасивни зрители, и тъкмо в това се състои голямата разлика. Тъй като непрекъснатото редуване на сцените и бързата смяна на времето и мястото са не само осветени в книгите от обичая, но и биват считани като проява на истинско изкуство, този къс предговор към настоящата глава може би ще се стори излишен. Ако е така, нека читателят го вземе като деликатно загатване от страна на разказвача на тази повест, че той ще се върне към градчето, в което се бе родил Оливър Туист. Читателят може да бъде сигурен, че съществуват сериозни причини и основания за това пътешествие, иначе той не би бил поканен да го предприеме.

Рано една сутрин мистър Бъмбл излезе от приюта за бедняци и се запъти по главната улица с царствена осанка и властни стъпки. Той се чувствуваше горд и в разцвета на клисарското си величие. Триъгълната му шапка и сюртукът му блестяха на утринното слънце. Той стискаше бастуна си с енергичната упоритост на здравия и властния. Мистър Бъмбл винаги държеше главата си високо, но тази сутрин тя се извисяваше повече отвсякога. Имаше известна унесеност в погледа му и възвишеност в цялото му държане, които можеха да подскажат на случайно срещналия го минувач, че мислите, които се рояха в главата на клисаря, бяха твърде дълбоки, за да бъдат изречени.

Мистър Бъмбл не се спираше да поприказва с дребните търговци и други хорица, които го заговаряха почтително, когато минаваше край тях. Той само отвръщаше на поздравите им с нехайно махане на ръка и продължаваше с достойната си походка, докато не стигна чифлика, където мисис Ман се грижеше за малките просячета със старанието на добра енориашка.

— Дявол да го вземе този клисар! — каза мисис Ман, като чу добре познатото й разтърсване на градинската врата. — Сега ли пък трябваше да ми се домъкне! Я гледай, мистър Бъмбл, та това сте били вие! Колко ми е приятно, колко ми е приятно! Заповядайте в гостната, сър.

Първото изречение тя отправи към Сузана а приветствените възгласи — към мистър Бъмбл. Добрата дама стори това, докато отключваше градинската врата и го отвеждаше с голямо уважение и внимание в къщи.

— Мисис Ман — каза мистър Бъмбл, като се наместваше бавно и постепенно на стола (той не сядаше, нито пък се отпущаше на мястото си, както обикновените простаци). — Мисис Ман, госпожо, добро утро.

— Добро утро и на вас, сър — отвърна мисис Ман с множество усмивки. — Надявам се, че сте добре, сър!

— Горе-долу, мисис Ман — отвърна клисарят. — Животът на един подвластен на енорията човек не представлява легло от рози, мисис Ман.

— Положително не, мистър Бъмбл — съгласи се с него добрата дама. И всички невръстни просячета биха повторили в хор думите й, ако ги бяха чули.

— Животът на енорийските чиновници, госпожо — продължи мистър Бъмбл, като удари по масата с бастуна си, — е изпълнен с тревога, неприятности и мъчнотии, обаче моето мнение е, че всички служители на обществото трябва да понасят подобни неща.

Жената не разбра много добре какво точно искаше да каже мистър Бъмбл с тези думи и затова вдигна нагоре ръце и въздъхна.

— Да, да, вие имате право да въздишате, мисис Ман! — каза клисарят.

Като откри, че е постъпила както трябва, мисис Ман въздъхна отново, за голямо задоволство на служителя на обществото, който задуши самодоволната си усмивка, поглеждайки строго към триъгълната си шапка, и каза:

— Мисис Ман, аз отивам в Лондон.

— Гледай ти, мистър Бъмбл! — възкликна мисис Ман и отстъпи крачка назад.

— Да, госпожо, в Лондон — подхвана отново клисарят, — с дилижанс. Аз и двама от бедняците, мисис Ман! Назначено е съдебно следствие по дело и настоятелството избра мене… да, мене, мисис Ман … да изложа работата пред съдебния състав на Клеркънуел. И аз много се съмнявам дали съдебният състав на Клеркънуел няма самият той да седне на подсъдимата скамейка, когато аз взема работата в ръцете си. Но ние забравяме работата, госпожо — каза клисарят. — Ето ви месечната издръжка за децата.

Мистър Бъмбл извади от портфейла си няколко сребърни монети, увити в хартия, и поиска разписка, която мисис Ман написа и му подаде.

— Много е зацапана, сър, но вярвам, че формалностите са запазени. Благодаря ви, мистър Бъмбл, благодаря ви.

Мистър Бъмбл кимна приветливо в отговор на реверанса на мисис Ман и запита за децата.

— Господ да ги пази, миличките! — каза мисис Ман прочувствено. — Много са добре, сладките! Разбира се, освен двете, които умряха миналата седмица. И малкият Дик.

— Той не е ли по-добре? — запита мистър Бъмбл.

Мисис Ман си поклати главата.

— Той е съвсем развалено, порочно, с най-лоши заложби приютско дете — каза мистър Бъмбл ядосано. — Къде е той?

— Ще ви го доведа след минутка, сър — отвърна мисис Ман. — Хей, Дик!

След дълго викане откриха Дик. Сложиха лицето му под помпата и го избърсаха в престилката на мисис Ман, след което го въведоха при внушителния клисар.

Детето беше бледо и слабо, с хлътнали бузи и големи святкащи очи. Оскъдното приютско облекло висеше свободно около изтънялото му тяло и крайниците му бяха сбърчени като на стар човек.

Такова беше малкото същество, което стоеше разтреперано пред взора на мистър Бъмбл, като не смееше да вдигне очите си от земята и се страхуваше дори от звука на гласа му.

— Не можеш ли да погледнеш господина, упорито момче такова? — каза мисис Ман.

Детето вдигна смирено очи и срещна тези на мистър Бъмбл.

— Какво ти е, приютски Дик! — запита Бъмбл с навременна шеговитост.

— Нищо ми няма, сър — отвърна плахо детето.

— И аз така мисля — прибави мисис Ман, която разбира се, много се смя на шегата на клисаря. — Уверена съм, че от нищо нямаш нужда…

— Бих желал — със заекване почна детето.

— Гледай ти — прекъсна го мисис Ман, — да не би да искаш да кажеш, че желаеш нещо? Слушай, мизерниче такова.

— Чакайте, мисис Ман, чакайте! — спря я клисарят, като вдигна авторитетно ръка. — Какво би желал, господинчо?

— Бих желал — заекна отново детето, — бих желал някой, който може да пише, да напише няколко думи на парче хартия, да го запечата и да го запази, след като ме сложат в земята.

— Ха, какво иска да каже това момче? — възкликна мистър Бъмбл, поразен до известна степен от горещата молба на детето и изтощения му вид, макар и да бе привикнал на подобни неща. — Какво искаш да кажеш, господинчо?

— Бих желал — каза детето — да пратя много здраве на клетия Оливър Туист, да му кажа колко често съм седял самичък и съм плакал, като съм си мислил как се скита в тъмните нощи, без никой да му помогне. И бих желал да му кажа — продължи детето, като стискаше малките си ръчици и говореше със силно вълнение, — че съм щастлив, че умирам малък, защото, ако станех възрастен мъж, малката ми сестричка, която е на небето, може би щеше да ме забрави или пък нямаше да прилича на мене, а толкова хубаво ще бъде, когато ще сме си заедно там, като малки деца.

Мистър Бъмбл изгледа детето от глава до пети с неописуемо удивление и като се обърна към събеседничката си, каза:

— Всичките са от един дол дренки, госпожо. Онзи нагъл Оливър Туист ги е развалил до едно.

— Просто не мога да повярвам, сър! — каза мисис Ман, като вдигна нагоре ръце и отправи злобен поглед към момчето. — Никога не бях виждала такъв закоравял малък престъпник!

— Отведете го, госпожо — каза властно мистър Бъмбл. — Този въпрос трябва да се повдигне пред настоятелството, госпожо.

— Надявам се, господата няма да сметнат, че грешката е моя, сър? — каза мисис Ман като захленчи жално.

— Те ще разберат добре работата, ще бъдат запознати с естеството на въпроса — каза мистър Бъмбл. — Хайде, махнете го, не мога дори да го гледам.

Отведоха веднага Дик и го затвориха в мазето за въглища. Скоро след това мистър Бъмбл си тръгна, за да се приготви за пътешествието си.

В шест часа на другата сутрин, след като смени триъгълната си шапка с кръгла такава и като си облече синя връхна дреха с качулка, мистър Бъмбл зае мястото си на покрива на дилижанса, придружен от двама престъпници, във връзка с които щеше да се води делото. До пътя той не изпита други неприятности освен тези, които му причини възмутителното държане на двамата просяци. Те непрекъснато трепереха и така се оплакваха от студа, че мистър Бъмбл просто скърцаше със зъби и се чувствуваше съвсем неудобно, макар и да бе облечен с дебела връхна дреха.

Той пристигна в Лондон в уречения час и като се отърва от тези досадни хора за през нощта, настани се в хана, където спря дилижансът. Там той си поръча скромен обяд, състоящ се от пържоли, сос от стриди и порто. После сложи чаша горещ джин с вода върху камината, притегли стола си към огъня и като разсъждаваше върху така често срещания грях на хората да се оплакват и недоволничат, настани се удобно да прочете вестника.

Най-първото нещо, върху което се спряха очите му, беше следното обявление:

Пет гвинеи награда

„Миналия четвъртък от дома си в Пентонвил е избягало или е било похитено от някого едно малко момче на име Оливър Туист. Горната награда ще се даде на онова лице, което би посочило местопребиваването на Оливър Туист или даде някои осветления относно миналия му живот. Лицето, което дава настоящото обявление, има сериозни основания да се интересува от съдбата му.“

Следваше подробно описание на Оливъровото облекло и външност, както и на обстоятелството, при което бе изчезнал. Името и адресът на мистър Браунлоу бяха надлежно съобщени.

Мистър Бъмбл отвори очи, прочете обявлението бавно и внимателно три пъти, а след пет минути беше вече на път за Пентонвил, като във възбудата си даже остави недокосната чашата с джин.

— Мистър Браунлоу в къщи ли е? — запита той момичето, което му отвори вратата.

— Не зная; откъде идвате? — отвърна уклончиво момичето.

Мистър Бъмбл едва бе изрекъл Оливъровото име, за да обясни защо идва, когато мисис Бедуин, която слушаше от вратата на приемната, се втурна задъхана в коридора.

— Влезте, влезте — каза старата дама. — — Знаех си, че ще научим нещо за него. Миличкият! Знаех си! Положителна бях. Господ да ми го благослови! Знаех си го през всичкото време.

Като каза това, достойната икономка отново се върна бързо в гостната, седна на един диван и се обля в сълзи. Момичето, което не се трогваше така лесно, бе изтичало междувременно горе. Сега то се върна и покани мистър Бъмбл веднага да я последва.

Той го стори и бе въведен в малкия кабинет, където седяха мистър Браунлоу и неговият приятел мистър Гримуиг, с шише и чаши пред тях. Мистър Гримуиг веднага възкликна:

— Клисар! Ако не е енорийски клисар, ще си изям главата.

— Моля ви, не прекъсвайте точно сега — каза мистър Браунлоу. — Заповядайте, седнете.

Мистър Бъмбл седна, доста объркан от чудноватото държане на мистър Гримуиг. Мистър Браунлоу помести лампата, за да вижда добре физиономията на клисаря, и каза малко нетърпеливо:

— Навярно идвате във връзка с обявлението, нали, сър?

— Да, сър — отвърна Бъмбл.

— И вие действително сте клисар, нали? — добави мистър Гримуиг.

— Аз съм енорийски клисар, господа — заяви мистър Бъмбл гордо.

— Разбира се — забеляза мистър Гримуиг настрана, като се обърна към приятеля си. — Знаех си, че е такъв. Клисар — от глава до пети!

Мистър Браунлоу поклати леко глава, за да накара приятеля си да млъкне, и подхвана:

— Знаете ли къде е сега клетото момче?

— Нямам понятие — отвърна мистър Бъмбл.

— Тогава какво изобщо знаете за него? — запита старият джентълмен. — Говорете, приятелю, ако имате какво да кажете. Казвайте какво знаете за него.

— Едва ли знаете нещо добро за това момче — обади се мистър Гримуиг жлъчно, след като разгледа подробно клисаря.

Мистър Бъмбл веднага долови мисълта му и поклати глава със злокобна тържественост.

— Виждате ли? — обърна се мистър Гримуиг към мистър Браунлоу, като го изгледа победоносно.

Мистър Браунлоу погледна боязливо надутата физиономия на клисаря и го помоли да разправи какво знае за Оливър Туист, колкото може по-накъсо.

Мистър Бъмбл сложи шапката си на масата, разкопча горната си дреха, скръсти ръце, наклони глава възпоминателно и като помисли няколко минути, започна разказа си.

Би било отегчително да го предаваме с думите на клисаря, който употреби за това цели двадесет минути, но, накратко казано, той им разправи, че Оливър е намерено дете, от порочни и с долен произход родители. Още от раждането си се е отличавал с най-лоши качества като например вероломство, неблагодарност и злоба. Завършил пребиваването в родното си място, като нападнал, с цел да го убие, невинно момче и избягал през нощта от дома на господаря си. И за да докаже, че той действително е човекът, за когото се представя, мистър Бъмбл сложи на масата документите, които бе донесъл със себе си. Като скръсти отново ръце, той зачака думите на мистър Браунлоу.

— Боя се, че всичко това е съвсем вярно — каза печално старият джентълмен, след като погледна книжката. — Наградата не с голяма за донесените от вас сведения, но бих я утроил, ако думите ви бяха благоприятни за момчето.

Твърде вероятно е, че ако мистър Бъмбл бе знаел това по-рано, сигурно би дал съвсем друг оттенък на разказа си. Но тъй като сега бе късно за това, той поклати тържествено глава, прибра петте гвинеи и тръгна да си ходи.

Мистър Браунлоу крачеше напред-назад по стаята в продължение на няколко минути, очевидно толкова разтревожен от разказа на клисаря, че дори и мистър Гримуиг можа да се удържи да не го дразни повече.

Най-после се спря и позвъни силно.

— Мисис Бедуин — каза той, когато се появи икономката. — Онова момче, Оливър, е нахален лъжец.

— Не е възможно, сър. Не е възможно — каза енергично старата жена.

— Казвам ви, че е такъв — възрази мистър Браунлоу. — Как тъй смятате, че не е възможно? Току-що чухме историята му още от самото му раждане и узнахме, че през целия си живот е бил същински малък злодей.

— Никога не ще ви повярвам това, сър — отвърна твърдо старата жена. — Никога!

— Вие старите жени не вярвате на никого освен на разни измамници и лекари и на глупави романи — изръмжа мистър Гримуиг. — Знаех си го от самото начало. Защо не се вслушахте в съвета ми още тогава? Щяхте да го сторите, ако не бе болен от треска, нали? Той ви беше интересен, нали? Интересен! Ха! — И мистър Гримуиг взе да разбутва енергично огъня.

— Той беше миличко, признателно, добро дете, сър — отвърна с възмущение мисис Бедуин. — Аз познавам кое дете какво е, сър. Да, от четиридесет години ги познавам и хора, които не могат да кажат същото за себе си, по-добре ще направят да не говорят за деца. Това е моето мнение!

Това беше хубав удар, отправен към мистър Гримуиг, който бе ерген. Тъй като той не предизвика нищо освен усмивка от негова страна, старата жена тръсна глава и си поглади престилката в знак на това, че се готви да каже още нещо, когато мистър Браунлоу я прекъсна.

— Тишина! — каза старият джентълмен, като се преструваше на ядосан. — Никога да не съм чул името на това момче. Повиках ви, за да ви кажа това. Никога. Никога, в никакъв случай, добре да запомните! Можете да напуснете стаята, мисис Бедуин. И помнете какво ви казах! Говоря съвсем сериозно!

Тази вечер у мистър Браунлоу всички бяха опечалени.

Оливъровото сърце се свиваше, когато си мислеше за добрите си и благородни приятели. Добре беше, че не можа да чуе какво им бяха разправили за него, иначе това съвсем би го сломило.