Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Adventures of Oliver Twist (or, The Parish Boy’s Progress), 1838 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Нели Доспевска, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 47 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Чарлз Дикенс. Приключенията на Оливър Туист
Роман
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Преведе от английски: Нели Доспевска
Художник: Никифор Русков
Редактор: Лилия Рачева
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Мая Халачева
Английска. Трето издание. Дадена за набор на 10. XI. 1978 г. Подписана за печат на 26. II. 1979 г. Излязла от печат на 28. III. 1979 г. 137. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 26,50. Издателски коли 26,50. Цена 4,90 лв. Код № 11. 95376 76531/6256-16-79
c/o Jusautor, Sofia
Издателство „Отечество“, София, 1979
ДПК „Д. Благоев“
Charles Dickens. The Adventures of Oliver Twist
Humphry Tilford Oxford, University press, London and New York
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
Глава VI
Оливър, раздразнен от закачките на Ной, бива подтикнат към действие и доста го удивлява
Измина месец, след който Оливър бе формално приет за чирак. Времето беше влажно и студено — напълно благоприятно за търговията на мистър Саурбъри. Да се изразим по търговски, ковчезите бяха много търсени. В продължение на няколко седмици Оливър придоби доста голяма опитност. Успехът на изкусните спекулации на погребалния деятел надмина дори най-смелите му очаквания. И най-старите жители на града не си спомняха в миналото да е имало толкова много и тъй фатални за детското здраве заболявания от шарка. Много бяха печалните процесии, начело, на които пристъпваше малкият Оливър Туист, с креп чак до коленете му. Този негов вид събуждаше неописуемо възхищение и вълнение в сърцата на всички майки от града. Тъй като Оливър придружаваше господаря си и на всички погребения на възрастни, за да може да придобие нужното спокойствие и способност да въздържа чувствата си — тези така необходими за всеки погребален деятел качества, — той имаше много случаи да наблюдава благородното примирение и твърдост, с които някои от хората с най-силен характер понасят изпитанията и нещастията си.
Така например често се случваше да повикат Саурбъри да уреди погребението на някой богат стар господин или дама, заобиколени от множество племенници и племеннички, които биваха просто неутешими, докато траеше болестта, и които дори пред цяло множество хора не можаха да потиснат разяждащата ги мъка. Когато обаче оставаха насаме, същите тези млади хора проявяваха такава веселост и безгрижие, така свободно и радостно се разговаряха, сякаш нищо не ги тревожеше. Съпрузите понасяха загубата на жените си с най-героично спокойствие. А множество съпруги си поръчваха такива прекрасни траурни облекла, сякаш не само не жалеха за починалите си съпрузи, но като че ли бяха решили да се направят колкото може по-привлекателни. Много често се случваше, щото дами и господа, които през време на погребалната церемония се разкъсваха от ридания, когато се приберяха в къщи, се успокояваха почти веднага, дори още преди да се беше свършило пиенето на чая. Всичко това биваше много приятно и поучително за гледане и Оливър го наблюдаваше с голямо възхищение.
Макар че сам аз пиша биографията на Оливър Туист, не бих могъл да твърдя с абсолютна сигурност дали примерът на тези добри хора караше и него да понася с твърдост страданията. Но това, в което съм положителен, е, че в продължение на дълги месеци той смирено търпеше господството и лошото отношение на Ной Клейпоул. По-голямото момче се разкъсваше от завист, като виждаше как приютското хлапе бе повишено в чин на оплаквач, с дълъг креп и черен бастун, докато той, по-възрастният, продължаваше да стои в същото положение, с платнена шапка и закърпени чорапи. Това го караше да тормози малкото момче още повече от по-рано. Шарлота го измъчваше, защото и Ной вършеше същото. А мисис Саурбъри се държеше като най-отявлена негова противничка, защото мистър Саурбъри беше наклонен да го покровителства. Поставен между трима неприятели, от една страна, и върволицата погребения, от друга, Оливър се чувствуваше по-зле и от онова гладно прасе, което по погрешка било затворено в празен чифликчийски хамбар.
Сега идвам до един твърде важен пасаж от Оливъровата история. Длъжен съм да разправя една случка, дребна и маловажна на вид, която обаче предизвика доста голяма промяна във всичките му бъдещи стъпки и възможности.
Един ден Оливър и Ной слязоха в кухнята по обикновеното обедно време, за да пируват с малко парче агнешко месо — един и половина фунт от най-лошия край на врата, — когато Шарлота излезе, тъй като я бяха повикали навън. Подтикван от глад и злоба, Ной Клейпоул реши, че спокойно би могъл да използува това време, като го посвети на благородната цел — да дразни и сърди малкия Оливър Туист.
Взел решение за това невинно забавление, Ной си сложи краката на масата и дръпна Оливъровата коса, после изтегли ушите му, като изрази мнението, че малкото момче е „страхопъзльо“. След това тържествено заяви, че възнамерява да присъства на обесването му, когато това радостно събитие се сбъдне, подир което злият и жесток сиропиталищен питомец продължи да дразни и ядосва Оливър по най-безобразен начин. Тъй като нито една от тези закачки не успя да предизвика желаното въздействие — да разплаче Оливър, Ной реши да се покаже още по-духовит. Изпълнен с такова желание, той стори това, което вършат много други смешници, доста по-способни от него, когато имат намерение да бъдат особено шеговити — опита се да задава лични въпроси.
— Приютско хлапе — каза Ной, — как е майка ти?
— Тя е умряла — отвърна Оливър, — не ми приказвай за нея!
Като каза това, Оливър се изчерви, задиша бързо, а устата и носът, му се затресоха по особен начин. Мистър Клейпоул помисли, че ще последва неудържим плач. Придобил това впечатление, той продължи нападението си.
— Приютско хлапе, от какво умря майка ти? — запита Ной.
— От сломено сърце; каза ми го една от старите ни бавачки — отвърна Оливър, като приказваше по-скоро на себе си, отколкото на Ной. — Струва ми се, че много добре мога да разбера какво значи да умреш от подобно нещо!
— Тра-ла-ла, тра-ла-ла, приютско хлапе — затананика Ной, докато една сълза се търкули по бузата на малкото момче.
— Какво те накара да ревеш, а?
— Във всеки случай не ти — отвърна Оливър, като си изтри бързо очите. — Не си въобразявай, че ти ме разплака.
— Ох, миличък, така ли? — ухили се Ной.
— Точно така — отвърна Оливър остро. — Хайде, стига толкова, това е достатъчно. Не ми говори повече за нея. Само ако посмееш! …
— Ако посмея ли! — възкликна Ной. — Какво, ако посмея? Приютско хлапе, не ставай нахално. Пък и майка ти — бивало си я нея. Ох, божичко! — при тези думи Ной поклати глава многозначително и сбърчи късия си червен нос дотолкова, доколкото мускулите му имаха сила за това.
— Виж какво, приютско хлапе — продължи Ной, окуражен от Оливъровото мълчание, и с глас, в който звучеше престорено съжаление, — виж какво, приютско хлапе, сега това вече не може да се предотврати и, разбира се, ти и тогава не си могъл нищо да сториш. Аз страшно много те съжалявам, ние всички те съжаляваме, но ти трябва да знаеш, приютско хлапе, че майка ти е била обикновена уличница.
— Какво каза? — запита Оливър, като го погледна бързо.
— Обикновена уличница, приютско хлапе — отвърна хладнокръвно Ной. — И много добре е станало, че е умряла още тогава, иначе сигурно са щели да я изпратят да работи в Брайдуел или да я изселят, или да я обесят, което би било най-вероятно от всичко.
Силно зачервен от гняв, Оливър скочи, преобърна стола и масата, сграбчи Ной за гърлото и го разтърси яростно, докато зъбите му затракаха в устата. След това събра всичките си сили, нанесе му силен удар и го събори на земята.
Преди минута момчето се бе държало като кротко, смирено, наплашено същество, каквото го беше направило суровото държане на хората край него. Но най-после духът му се събуди; жестоката обида, нанесена на умрялата му майка, запали кръвта му. Гърдите му дишаха тежко, тялото му се изпъна, очите му светнаха необичайно, цялото му същество се измени, докато разкъсваше с поглед страхливия мъчител, който лежеше сега свит в краката му. Оливър се нахвърли върху му със сила, каквато никога досега не бе проявявал.
— Ще ме убие! — стенеше Ной. — Шарлота! Госпожо! Новото момче ме убива! Помощ! Помощ! Оливър подлудя! Шар-ло-та!
Една след друга Шарлота и мисис Саурбъри отвърнаха на виковете му със силни крясъци. Първата се втурна в кухнята през страничната врата, а втората се поспря за малко на стълбата, за да се увери, че присъствието й долу наистина ще е необходимо за спасяването на един човешки живот.
— Ах, ти, мизерник такъв! — закрещя Шарлота, като сграбчи Оливър. Силата й се равняваше на средно як мъж, доста добре трениран. — Ах, ти, мъничък не-бла-го-да-рен, про-клет, от-вра-ти-те-лен раз-бой-ник! — и между всяка сричка Шарлота удряше Оливър с всичка сила, като за доброто на обществото придружаваше ударите си със силни писъци.
Шарлотиният юмрук съвсем не беше лек, но за да не би той да е недостатъчен за успокояването на Оливъровия гняв, мисис Саурбъри се втурна в кухнята, хвана момчето с едната си ръка и взе да драще лицето му с другата. В това благоприятно положение Ной се привдигна от земята и го заудря отзад.
Това действие беше твърде буйно, за да трае дълго. Когато всички се умориха достатъчно и не им остана сила да бият и блъскат повече, те повлякоха Оливър, който се дърпаше и викаше, хвърлиха го в един прашен килер и го заключиха. Като свършиха и тази работа, мисис Саурбъри се свлече върху един стол и избухна в плач.
— Божичко, горкичката! Тя припадна! — възкликна Шарлота. — Чаша вода, Ной, миличък. Побързай!
— Ох, Шарлота — каза мисис Саурбъри, като едвам говореше поради недостига на въздух и излишъка на студената вода, която Ной бе излял върху главата и раменете й. — Ох, Шарлота, какъв късмет сме имали досега, че не сме били изклани в леглата си!
— Да, госпожо, наистина какъв късмет! — отвърна момичето. — Едничката ми надежда е, че това ще научи господаря да не прибира вече такива ужасни същества, които още от люлката си са обречени да стават убийци и разбойници. Горкият Ной, когато влязох, той насмалко щеше да бъде убит, госпожо!
— Клетото момче — каза мисис Саурбъри, като погледна състрадателно към питомеца.
Ной, чието най-горно копче на жилетката достигаше някъде до върха на Оливъровата глава, затърка очи със свития си юмрук, докато двете жени го обсипваха със съжаление, и сполучи да се престори, че плаче.
— Какво ще правим сега! — възкликна мисис Саурбъри. — Господарят ти не е у дома; в къщата няма никакъв мъж и той ще изкърти вратата за десет минути. — Свирепите удари, нанасяни от Оливър върху въпросната, служеща за врата дъска, правеха това предположение да изглежда напълно вероятно.
— Божичко, божичко! Просто не зная какво да правя, госпожо! — каза Шарлота. — Не би било зле да изпратим за полицейските власти.
— Или за военните — предложи мистър Клейпоул.
— Не, не — каза мисис Саурбъри, като се сети за Оливъровия стар приятел. — Изтичай при мистър Бъмбл, Ной, и му кажи веднага да дойде тук; да не губи нито минутка. Можеш и без шапка! Побързай! Докато тичаш, подръж един нож върху тази синявица на окото си; той ще й попречи да се подуе повече.
Ной не се върна да отговори, а затича с най-голяма бързина. Всички хора, които се разхождаха по улицата, се зачудиха немалко, когато видяха как един сиропиталищен питомец тича като луд, без шапка на главата и с джобно ножче, прилепено до окото.