Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (7)

Глава VII
Оливър продължава да бъде непокорен

Ной Клейпоул тичаше с всичка сила по улиците и нито веднъж не се спря да си поеме дъх, докато не стигна вратата на приюта. Като си почина там една-две минути, за да събере достатъчно ридания и сълзи, той заудря силно по портата. Старият бедняк, който му отвори, видя пред себе си такова печално лице, че дори той, който никога не виждаше друго освен печални лица, го загледа с най-голямо учудване.

— Какво става с тебе, момче? — го запита старият просяк.

— Мистър Бъмбл! Мистър Бъмбл! — завика Ной с престорен ужас в гласа си. Викът му беше тъй силен и развълнуван, че не само достигна до ушите на самия мистър Бъмбл, който се случи да бъде наблизо, но дори толкова го разтревожи, че той се втурна на двора без триъгълната си шапка — едно наистина чудно и необичайно явление. То показа, че дори клисарят може да действува под натиска на някой внезапен и могъщ порив и дотолкова да загуби самообладание, та да забрави личното си достойнство.

— Ох, мистър Бъмбл, сър! — каза Ной. — Оливър, сър, Оливър — той…

— Е, какво? — прекъсна го мистър Бъмбл с весело пламъче в стоманените си очи. — Да не е избягал, а? Да не е избягал?

— Не, сър, не. Не е избягал, но нещо го прихвана — отвърна Ной. — Опита се да ме убие, сър, а след това се опита да убие Шарлота, а после и госпожата. Ох, каква ужасна болка, сър! Такъв тормоз, сър! — При тези думи Ной закърши и заизвива тялото си по най-разнообразни начини, с което даваше на мистър Бъмбл да разбере, че грубото и жестоко Оливърово нападение му бе причинило остри вътрешни болки и наранявания, които в момента го караха да изпитва нечовешки страдания.

Когато Ной видя, че въздействието беше достатъчно силно и мистър Бъмбл просто се вцепени, той усили произведеното вече впечатление, като заоплаква раните си десет пъти по-силно от по-рано. А когато забеляза господинът с бялата жилетка да прекосява двора, той заплака още по-жално и неудържимо, като правилно схвана, че е крайно необходимо да привлече вниманието и възбуди възмущението на споменатия господин.

И наистина вниманието на споменатия господин беше много скоро привлечено. Той не бе изминал и три крачки, когато се обърна ядосано и запита защо това куче вие така продължително, и защо мистър Бъмбл не се опита да стори нещо и спре тези проглушителни писъци.

— Това е нещастно дете от сиропиталището, сър — отвърна мистър Бъмбл, — което е било почти убито, да, сър, едва ли не убито от малкия Туист.

— Бога ми — отвърна господинът с бялата жилетка, като се спря изведнъж, — аз си го знаех! Още от самото начало имах най-чудноватото предчувствие, че този дързък малък дивак ще заслужи да го обесят!

— Едновременно с това, сър, той направил опит да убие и домашната помощничка — каза мистър Бъмбл с пребледняло от ужас лице.

— И господарката си — прибави мистър Клейпоул.

— А мисля, че каза и за господаря — допълни мистър Бъмбл.

— Не, той беше излязъл, иначе Оливър би убил и него — отвърна Ной. — Самичък си го призна.

— A-ха, значи сам призна, че възнамерява да убие господаря си, така ли, момчето ми? — запита господинът с бялата жилетка.

— Да, сър — отвърна Ной. — И моля, сър, госпожата иска да знае дали мистър Бъмбл би могъл да отдели малко време и да дойде за минутка у нас още сега, сър, за да го напердаши, тъй като господарят не си е в къщи.

— Разбира се, мое момче, разбира се — каза господинът с бялата жилетка, като се усмихна благосклонно и погали Ной по главата, която беше с цели три инча по-висока от собствената му.

— Ти си добро момче, много добро момче. Ето ти едно пени. Бъмбл, вземи бастуна си, върви у Саурбъри и виж какво може да се направи. Не го щади, Бъмбл, не го щади.

— Не, сър, разбира се, че няма да го щадя — отвърна клисарят и заопипва бастуна си, който му служеше главно за биене на възпитаниците от приюта.

— Кажи и на Саурбъри да не го щади. Едва ли ще излезе нещо от него, ако не го понатупват и налагат от време на време — каза господинът с бялата жилетка.

— Ще се погрижа за това, сър — отвърна клисарят. И като сложи по подходящия начин триъгълната си шапка и си взе бастуна, мистър Бъмбл, придружен от Ной Клейпоул, се отправи бързо към дюкяна на погребалния деятел.

Там положението бе останало все същото. Саурбъри не се беше завърнал и Оливър продължаваше да рита килерската врата с ненамалена енергия. Сведенията за буйството му, дадени от Шарлота и мисис Саурбъри, бяха от такова заплашително естество, че мистър Бъмбл счете за разумно да поведе преговори, преди да отвори килера. За тази цел той ритна веднъж вратата, като смяташе това да му бъде само увод; после прилепи уста до ключалката и каза с дълбок, внушителен глас:

— Оливър!

— Хайде, пуснете ме да изляза! — отвърна Оливър отвътре.

— Познаваш ли този глас, Оливър? — запита мистър Бъмбл.

— Да — отговори момчето.

— И не се ли страхуваш от него, сър? Не се ли разтреперваш, когато ти заговоря? — попита мистър Бъмбл.

— Не! — отговори Оливър смело.

Този отговор, така различен от отговорите, които обикновено получаваше, и от тези, които винаги очакваше да получи, удиви немалко мистър Бъмбл. Той се отдръпна от ключалката, изправи се с цялата си височина и с нямо учудване изгледа последователно двете жени и момчето.

— Вижте какво, мистър Бъмбл, той сигурно е полудял — каза мисис Саурбъри. — Никое момче, което е с ума си, не би се осмелило да ви говори така.

— Това не е от лудост, госпожо — отвърна мистър Бъмбл след няколкоминутно дълбоко размишляване, — не е от лудост, а от месото.

— Какво? — възкликна мисис Саурбъри.

— От месото, госпожо, от месото — каза Бъмбл строго. — Вие сте го претоварили с ядене, госпожо. Изкуствено сте създали у него душа и дух, госпожо, неотговарящи на човек в неговото положение. Членовете на настоятелството, които са философи на практика, мисис Саурбъри, ще ви кажат точно това. Какво общо имат просяците с душата или духа? Стига им да ги оставим да имат тела. Ако бяхте го хранили само с каша, госпожо, това никога не би се случило.

— Божичко, божичко! — възкликна мисис Саурбъри, като вдигна набожно очи към кухненския таван. — Какво значи да има човек либерални схващания!

Либералните схващания, които мисис Саурбъри проявяваше спрямо Оливър, се състояха в изобилно даваните му мръсни остатъци от храна, които никой друг не ядеше. Така че тя смирено прие тежките нападки, които мистър Бъмбл й бе отправил. За да бъдем обаче справедливи, трябва да признаем, че тя никога не бе възнамерявала да събуди душата на детето нито с мисъл, нито най-после с дело. В това отношение беше напълно невинна.

— Ах! — възкликна мистър Бъмбл, когато най-сетне дамата сведе очи към земята. — Едничкото нещо, което смятам, че би могло да се направи, е да го оставим в килера още един-два дни, докато поогладнее малко. После ще го пуснем и ще го храним само с каша през всичкото време, докато трае чиракуването му. Той идва от лошо семейство. Лесно възбудими хора, мисис Саурбъри! Както бабата, така и лекарят потвърдиха, че майка му била докарана в приюта при такива болки и страдания, които са били в състояние да умъртвят нормална жена седмици по-рано.

При тази точка от разказа на мистър Бъмбл, когато дочу достатъчно, за да разбере, че отново правят намеци за майка му, Оливър зарита вратата с такава ярост, че никой друг звук не можеше да се чуе. Точно в този момент Саурбъри се върна. Двете жени веднага му разказаха за Оливъровите престъпления, като преувеличиха нещата дотолкова, доколкото смятаха, че би било необходимо, за да се събуди гневът на погребалния разпоредител. Последният побърза да отвори вратата и да издърпа непокорния си чирак за яката.

Оливъровите дрехи бяха разкъсани при боя, който беше получил. Лицето му бе подуто и издраскано, а косата му падаше на залепени кичури върху челото. Лицето му бе все още зачервено от яд и когато го измъкнаха от затвора му, той изгледа сърдито Ной, без да покаже какъвто и да било страх.

— Добър младеж си ми ти, нали? — каза Саурбъри, като разтърси момчето и му издърпа ухото.

— Той обиди майка ми — отвърна Оливър.

— Та какво от това, като я е обидил, непризнателно хлапе такова — обади се мисис Саурбъри. — Напълно си е заслужила думите му, пък и повече — дори.

— Не е заслужила — каза Оливър.

— Заслужила е — настоя жената.

— Това е лъжа — повтори Оливър.

Мисис Саурбъри избухна в плач.

Този поток от сълзи не позволи на мистър Саурбъри да се колебае. Ако само за миг се бе забавил да накаже Оливър, на всеки по-опитен читател би станало — съвсем ясно, че като се има предвид естеството и характерът на семейните кавги изобщо, той би бил наречен звяр, тиранин, отвратително същество, подло нечовешко създание и редица други приятни имена, твърде многочислени, за да се изброят в само една глава. За да бъдем справедливи към него, трябва да кажем, че доколкото му позволяваха възможностите — а те не бяха големи, — той беше добре настроен към момчето. Може би защото интересите му го налагаха, или пък защото жена му го мразеше. Обаче потокът сълзи не му позволяваше да избира. Той така наби момчето, че дори самата мисис Саурбъри остана доволна а мистър Бъмбл от своя страна нямаше защо да прибягва към услугите на бастуна си. Остатъка от деня Оливър прекара затворен в задната кухня, където му оставиха на разположение кофа с вода и парче хляб. Вечерта, след като се поспря до вратата, за да отправи няколко не много ласкателни забележки по адрес на майка му, мисис Саурбъри изведе Оливър и сред подигравките и подвикванията на Ной и Шарлота му заповяда да си легне в мизерното си легло.

Едва когато остана самичък сред тишината и покоя на мрачния погребален дюкян, Оливър даде воля на чувствата, които се очаква, че преживените през деня изпитания биха могли да събудят в душата на едно дете. Той бе слушал подигравките с презрение, бе понесъл ударите, без да издаде вик. Гордостта, надигнала се в гърдите му, му бе дала сили да не изохка дори и ако го бяха изгорили жив. Но сега, когато нямаше кой да го види и чуе, той се хвърли на колене на пода и като захлупи лицето си в ръце, заплака с такива горчиви сълзи, каквито господ ни изпраща за облекчение на мъките, но каквито малко деца на Оливъровата възраст имат причина да изплачат пред него.

Дълго време Оливър стоя така неподвижен. Когато се изправи на крака, свещта бе почти догоряла. Като се огледа предпазливо наоколо и се ослуша внимателно, той извади полекичка мандалото на вратата и погледна навън.

Нощта беше тъмна и студена. Струваше му се, че сега звездите бяха по-далеч от земята от всеки друг път; вятър нямаше, тишината караше мълчаливите сенки на дърветата да изглеждат мрачни и мъртвешки. Той затвори полека вратата.

След като се възползува от изгасващия пламък на свещта, за да завърже с кърпа малкото си дрехи, той седна на скамейката и зачака утрото.

Когато първите слънчеви лъчи се промъкнаха през цепките на прозоречните капаци, Оливър стана и отново отключи вратата. После хвърли плах поглед наоколо си — един кратък миг на колебание, — затвори вратата след себе си и излезе на пустата улица.

Оливър се огледа наляво и надясно, като не знаеше кой път да хване. Спомни си, че бе виждал много каруци да се изкачват по височината, и тръгна нататък. После стигна до една пътека, която водеше през нивите. Той знаеше, че тя отново ще го изведе на пътя, тръгна по нея и продължи напред.

Оливър си спомняше доста добре, че по същата тази пътека бе припкал край мистър Бъмбл, когато го беше завел за първи път в приюта от чифлика на мисис Ман. Пътят му минаваше точно пред къщата. Сърцето му заби бързо, когато се сети за това, и малко остана да се върне назад. Но той бе изминал вече доста голямо разстояние и щеше да загуби много време, ако стореше това. Освен туй толкова рано беше още, че нямаше голяма опасност да го видят; и той продължи да върви.

Скоро стигна до къщата. В този ранен час нищо не сочеше, че обитателите й са се събудили. Оливър се спря и надзърна в градината. Едно дете скубеше плевелите от една леха. Когато Оливър се приближи, то вдигна очи и в негово лице той позна едно от бившите си другарчета. Оливър се зарадва, че ще го види, преди да се махне от това място, тъй като, макар и по-малко от него, едно време това дете му беше приятелче и другар в игрите. Много, много пъти заедно ги бяха били, оставяли да гладуват и затваряли.

— Хей, Дик! — каза Оливър, когато момчето се затича до портата и си пъхна ръката между летвите на оградата, за да се здрависа. — Станали ли са?

— Не, само аз — отвърна детето.

— Не трябва да казваш, че си ме видял, Дик. Аз избягах. Биеха ме и ме измъчваха. Сега ще си търся щастието някъде далеч. Оттук не зная точно къде. Колко си бледен!

— Чух докторът да им казва, че съм щял скоро да умра — отвърна детето с унила усмивка. — Много се радвам, че те виждам, миличък, но ти не стой тук, Оливър, не стой тук!

— Не, не, ще поостана малко, за да ти кажа сбогом — отвърна Оливър. — Но ние пак ще се видим, Дик, пак ще се видим. Ти ще оздравееш и ще бъдеш щастлив!

— Вярвам, вярвам — отвърна детето. — След като умра, не по-рано. Сигурен съм, че докторът е прав, Оливър, защото много често сънувам рая, ангелите и разни мили и добри лица, които никога не виждам, когато съм буден. Целуни ме — каза детето, като се покачи по ниската порта и обви малките си ръце около Оливъровия врат. — Сбогом, миличък! Бог да те благослови.

Благословията бе изречена от устата на дете, но тя беше първата, която Оливър чу да се отправя към него, и през борбите и страданията, през мъките и промените на по-сетнешния си живот той никога не я забрави.