Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (37)

Глава XXXVII
Читателят може да види едно несходство, което често съпровожда съпружеския живот

Мистър Бъмбл седеше в приемната на бедняшкия дом, с очи, мрачно вперени в тъжната решетка на камината, откъдето не се виждаше никакъв светъл пламък, тъй като бе лято. Студената й блестяща повърхност отразяваше само няколко болезнени слънчеви лъчи. Хартиена мухоловка се люлееше от тавана и от време на време мистър Бъмбл вдигаше към нея мрачен поглед. Когато неподозиращите нищо насекоми се въртяха наоколо, мистър Бъмбл въздъхваше тежко и още по-мрачна сянка обгръщаше физиономията му. Той размишляваше; може би насекомите му напомняха някакво тягостно събитие от собствения му минал живот.

Но не беше само тъгата на мистър Бъмбл, която събуждаше приятна горест в гърдите на зрителя. Имаше и други белези, тясно свързани със собствената му личност, които даваха да се разбере, че животът му бе претърпял голяма промяна. Къде е обшитата с галони ливрея и триъгълната шапка? Той все още носеше бричове и тъмни памучни чорапи, обаче те не бяха бележитите бричове. Сюртукът му имаше широки поли и в това отношение приличаше на знаменития сюртук, но, о, колко много се различаваше от него! Величествената триъгълна шапка бе сменена със скромна кръгла такава. Мистър Бъмбл не беше вече клисар.

В живота се срещат такива служби, които независимо от донесените от тях материални облаги придобиват особена стойност и благородство поради ливреите и жилетките, свързани с тях. Един фелдмаршал има своята униформа, един епископ — своята мантия, един клисар — своята триъгълна шапка. Лишете епископа от мантията му и клисаря от триъгълната шапка и галоните, и тогава какво остава от тях? Хора, обикновени хора. Благородството и дори светостта понякога са повече въпрос на жакет и жилетка, отколкото предполагат някои хора.

Мистър Бъмбл се бе оженил за мисис Корни и бе станал управител на бедняшкия дом. Друг клисар бе дошъл на власт. Той бе получил и триъгълната шапка, и ливреята със златните галони, и бастуна.

— Утре се навършват два месеца, откакто стана това! — си каза с въздишка мистър Бъмбл. — Изглежда просто цял век.

Може би мистър Бъмбл искаше да каже, че щастието на живота му бе съсредоточено в късия период от осем седмици, обаче въздишката — твърде многозначителна бе тази въздишка.

— Продадох се за шест чаени лъжички — продължи размишленията си мистър Бъмбл, — за чифт щипци за захар, една каничка за мляко, много второразредни мебели и двадесет фунта стерлинги в наличност. Евтино, страшно евтино!

— Евтино! — извика един остър глас в ухото му. — Ти би бил скъп на каквато и да било цена. Да, и аз платих твърде много за тебе, бог ми е свидетел!

Мистър Бъмбл се извърна и срещна лицето на обаятелната си съпруга, която не бе доловила добре малкото дочути от нея думи и затова изрече горната забележка наслуки.

— Мисис Бъмбл, госпожо! — каза мистър Бъмбл със сантиментална строгост.

— Е, какво! — възкликна дамата.

— Имай добрината да ме погледнеш — каза мистър Бъмбл, като отправи очи към нея. („Ако е в състояние да понесе такъв поглед — каза си мистър Бъмбл, — тогава, значи, може всичко да издържи. Не помня никой случай, когато този поглед да не е въздействал на просяците. Ако не й по-действува, това означава, че силата ми е изчезнала“.)

Дали едно твърде свито око е достатъчно да усмири бедняци, недохранени и не особено издръжливи, или пък бившата мисис Корни бе съвършено неподатлива към орлови погледи — това е въпрос на мнение. Но важното е, че приютската домакиня, съвсем не се смути от смръщения взор на мистър Бъмбл, напротив, тя се отнесе към него с пълно презрение, дори избухна в смях, който прозвуча като истински.

Когато мистър Бъмбл чу този съвсем неочакван звук, по лицето му отначало се изписа недоверие, а после изумление. Сетне той изпадна в предишното си състояние и остана така, докато гласът на спътничката му в живота не го стресна отново.

— Цял ден ли ще седиш там и ще ми хъркаш? — запита мисис Бъмбл.

— Ще седя тук толкова, колкото намеря за добре, госпожо — отвърна мистър Бъмбл. — И макар да не хърках, намерението ми е да хъркам, да се прозявам, да кихам, да се смея — според настроението си. Това е мое право.

— Твое право! — възкликна мисис Бъмбл с неизмеримо презрение.

— Да, аз изрекох думата, госпожо — заяви мистър Бъмбл. — Правото на мъжа е да заповядва.

— А какво е правото на жената, за бога? — изписка бившата съпруга на покойния мистър Корни.

— Тя е длъжна да се подчинява, госпожо — изгърмя мистър Бъмбл. — Първият ти нещастен съпруг трябваше да те научи на това. И тогава може би сега щеше да бъде жив. Бих желал той да не бе умирал, клетият човечец!

Като осъзна в миг, че решителният момент е настъпил, и ударът, нанесен от едната или другата страна, трябва окончателно, безпрекословно да утвърди правото на първенство, мисис Бъмбл се отпусна в един стол веднага след като чу да се споменава името на починалия й съпруг и като изкрещя, че мистър Бъмбл е коравосърдечен звяр, избухна в истеричен плач.

Но сълзите не бяха в състояние да проникнат в душата на мистър Бъмбл; сърцето му беше непромокаемо. Подобни на годни за пране боброви шапки, нервите му ставаха по-яки и по-издръжливи от сълзите, които, като израз на слабост, представляваха мълчаливо признание на собствената му мощ и затова го зарадваха и изпълниха с възторг. Той хвърли няколко пълни със задоволство погледи на нежната си половинка и с поощрителен тон я помоли да се наплаче добре, тъй като, според мнението на лекарите, това физическо упражнение е добро за здравето.

— Плачът разтваря дробовете, промива лицето, развива зрението и омекотява нрава — заяви мистър Бъмбл, — така че ти си поплачи.

След като изрече тези приятни думи, мистър Бъмбл взе шапката си от закачалката, накриви я закачливо, подобно на мъж, който достойно е наложил господството си, мушна ръце в джобовете си и се отправи към вратата, душевно удовлетворен, с игриво разположение на духа.

Бившата мисис Корни бе прибягнала към плач, тъй като той е по-удобен от ръчната разправа, но тя бе напълно готова да изпита и този последен способ на въздействие, нещо, което мистър Бъмбл откри не след дълго.

Първото доказателство за това обстоятелство стигна до съзнанието му посредством един глух звук, последван веднага от изхвръкването на шапката му към отсрещната страна на стаята. След като оголи главата му чрез тази подготвителна работа, опитната дама го сграбчи здраво за гърлото с едната си ръка и му нанесе (с удивителна сила и ловкост) цял поток удари с другата. Като свърши това, тя видоизмени малко начина си на действие и взе да драще лицето му и да скубе косата му. Когато, според нея, той получи достатъчно възмездие за нанесеното й оскърбление, тя го тласна върху един стол, който за щастие бе добре пригоден за тази цел, и заканително му предложи пак да заговори за правата си, ако посмее.

— Стани! — извика му мисис Бъмбл със заповеднически глас. — И се махай оттук, ако не желаеш да направя нещо отчаяно.

Мистър Бъмбл се изправи с твърде печална физиономия, като твърде много се чудеше какво би представлявало това отчаяно нещо. Той взе шапката си и погледна към вратата.

— Излизаш ли? — троснато запита мисис Бъмбл.

— Разбира се, миличка, разбира се — отвърна мистър Бъмбл, като направи по-бързо движение към вратата. — Аз съвсем нямах намерение да… излизам, миличка, излизам! Ти си толкова буйна, че аз наистина…

В този момент мисис Бъмбл се втурна бързо напред да оправи килима, разместен през време на схватката. Мистър Бъмбл веднага се стрелна от стаята, без да довърши започнатото изречение, като остави полесражението напълно на разположение на бившата мисис Корни.

Мистър Бъмбл бе не на шега изненадан и не на шега победен. Той притежаваше несъмнената склонност да измъчва другите и изпитваше голямо удоволствие, когато проявяваше дребни жестокости и следователно (това се разбира от само себе си), беше страхливец. С това съвсем не се хвърля упрек върху характера му, тъй като мнозина обществени дейци, които се ползват с голяма почит и възхищение, са жертва на подобна слабост. Така че ние правим тази забележка по-скоро като комплимент, отколкото обратното, както и с намерението да убедим читателя в неговата годност за обществена служба.

Унижението му обаче не бе пълно. След като обиколи помещението и си помисли за първи път, че законите за бедните са действително сурови и че мъже, които избягват от съпругите си и ги оставят на грижите на енорията, справедливостта изисква не да се наказват, а да бъдат възнаграждавани като достойни хора, които са страдали много.

Мистър Бъмбл дойде до едно помещение, в което обикновено просякините перяха дрехите на енорияшите. Сега оттам се чуваха шумни разговори.

— Хм! — възкликна мистър Бъмбл и призова цялото си вродено достойнство. — Поне тези жени ще продължат да уважават правата ми. Хей! Хей, там! Какъв е тази шум, негодни твари такива?

С тези думи мистър Бъмбл отвори вратата и влезе вътре с разгневен и страшен вид, но който мигновено отстъпи място на най-голямо смирение и уплаха, когато очите му неочаквано съзряха фигурата на благоверната му съпруга.

— Мила моя — каза мистър Бъмбл, — не знаех, че си тука.

— Не знаеше, че съм тука! — повтори мисис Бъмбл. — Ами ти какво правиш тук?

— Стори ми се, че приказват твърде високо и не работят достатъчно, миличка — отвърна мистър Бъмбл, като погледна разсеяно към две стари жени до едно корито, които разменяха впечатленията си относно смирения вид на началника на бедняшкия дом.

— Мислеше си, че приказват твърде много ли? — каза мисис Бъмбл. — А какво ти влиза това в работата?

— Но, миличка — започна смирено мистър Бъмбл.

— Какво ти влиза това в работата? — сопна се отново мисис Бъмбл.

— — Вярно е, че ти си домакинята тук — призна мистър Бъмбл, — но си помислих, че в момента може би не си наблизо.

— Виж какво, мистър Бъмбл — отвърна съпругата му, — на нас съвсем не ни е потрябвало твоето вмешателство. Ти прекалено много обичаш да си пъхаш носа, където не ти е мястото, и караш всички в приюта да се смеят веднага щом си обърнеш гърба, като по този начин играеш ролята на същински глупак. Хайде, махай се!

Дълбоко огорчен, мистър Бъмбл видя с какво удоволствие се кикотеха двете старици и за миг се поколеба. Мисис Бъмбл, чието търпение не понасяше никакво бавене, грабна съд със сапунена пяна и като му посочи вратата, заповяда му веднага да си излезе, заплашвайки го, че иначе ще излее съдържанието на съда върху величествената му фигура.

Какво би могъл да стори мистър Бъмбл? Той се огледа отчаяно и взе да се измъква към изхода. Когато стигна до вратата, кикотенето на просякините се превърна в изблици на неизмеримо удоволствие. Само това липсваше. Бяха го унизили пред очите им, бе загубил славата и престижа си пред самите просяци, бе паднал от височината и мощта на клисарското достойнство до най-ниските дълбини на положението, в което се намират управляваните от жените си съпрузи.

— И това само за два месеца! — каза мистър Бъмбл, обхванат от мрачни мисли. — Два месеца! Едва има два месеца, откакто аз не само бях господар на себе си, а и на всички останали, колкото се отнася до енорийския бедняшки дом, а сега!…

Това вече беше прекалено много. Мистър Бъмбл издърпа ушите на момчето, което му отвори портата, и излезе разсеяно на улицата.

Той тръгна по една улица, после се върна по друга, докато движението поуталожи мъката му, сетне промяната в настроението му го накара да изпита жажда. Той мина покрай много кръчми, но най-сетне се спря пред една, в странична уличка, в която разбра с бърз поглед, имаше само един посетител. В момента заваля ситен дъжд. Това го накара да се реши. Мистър Бъмбл влезе и като си поръча нещо за пиене на минаване край тезгяха, влезе в стаичката, в която бе погледнал от улицата.

Човекът, който седеше там, беше висок и мургав и носеше широко наметало. Той имаше вид на чужденец и изпитото му лице, както и изпрашеното му облекло показваше, че идва от дълъг път. Той изгледа Бъмбл, когато влизаше, но едва благоволи да кимне с глава в отговор на поздрава му.

Мистър Бъмбл имаше достойнство за двамина, дори и ако непознатият се бе оказал по-общителен, така че той мълчаливо пиеше своя джин с вода и четеше вестника си с твърде важен и солиден вид.

Така се случи обаче, както често става, когато двама души се срещнат при такива обстоятелства, че от време на време мистър Бъмбл изпитваше непреодолимо желание, на което му бе невъзможно да устои, да хвърли крадешком поглед към непознатия. И когато вършеше това, той отместваше смутено очи, като виждаше, че в същия момент и чужденецът поглежда крадешком към него. Неловкостта на мистър Бъмбл се увеличаваше от особеното изражение на физиономията на чужденеца, чиито очи, остри и бляскави, бяха засенчени от недоверчивост и подозрителност. Те бяха много отблъскващи и той никога не бе виждал подобни на тях.

Когато погледите им се срещнаха така на няколко пъти, чужденецът наруши мълчанието с дълбок, дрезгав глас.

— Мене ли търсехте, когато надзърнахте през прозореца? — запита той.

— Не, освен ако вие не сте мистър — Тук мистър Бъмбл изведнъж спря, тъй като бе любопитен да узнае името на непознатия, и си помисли, че по този начин той може да му го каже.

— Виждам, че не сте търсили мене — каза чужденецът с леко саркастична усмивка, — иначе щяхте да знаете името ми. Но вие не го знаете. И аз бих ви препоръчал да не ме питате за него.

— Не съм имал намерение да ви обиждам, млади човече — заяви тържествено мистър Бъмбл.

— А и не сте го сторили — каза чужденецът.

Този кратък разговор бе последван от ново мълчание, което бе нарушено пак от чужденеца.

— Струва ми се, че съм ви виждал и по-рано — каза той. — Тогава бяхте облечен по-иначе и аз само минах покрай вас, но бях сигурен, че ще ви позная, ако ви видя втори път. По-рано бяхте клисар, нали?

— Бях — каза мистър Бъмбл, не без известно учудване, — енорийски клисар.

— Точно така — каза другият и кимна с глава. — В тази именно роля ви видях. А какъв сте сега?

— Началник на приюта — отвърна мистър Бъмбл бавно и внушително, за да предотврати всяка излишна фамилиарност, която чужденецът случайно би си позволил. — Началник на приюта, млади човече!

— Безсъмнено и сега гледате добре собствените си интереси, както и по-рано, нали? — подхвана чужденецът, като загледа мистър Бъмбл съсредоточено и право в очите, когато последният ги вдигна учудено при този въпрос. — Не се свенете да отговорите искрено, човече. Вие виждате, че ви познавам доста добре.

— Предполагам, че един женен човек няма нищо против да спечели честно едно пени, също както и един неженен — отвърна мистър Бъмбл, като засенчи очи с едната си ръка и изгледа чужденеца от глава до пети с явна озадаченост. — Енорийските чиновници не са така добре платени, че да си позволят да откажат, когато им се даде възможност да получат нещо добавъчно, стига то да им се предложи почтено и както подобава.

Непознатият се усмихна и отново кимна с глава, сякаш искаше да каже, че не е сбъркал, като се е обърнал именно към този човек. Сетне позвъни на звънеца.

— Напълнете отново тази чаша — каза той, като подаде на кръчмаря празната чаша на мистър Бъмбл, — нека питието бъде силно и горещо! Така го обичате, нали?

— Не много силно — отвърна мистър Бъмбл, като се окашля деликатно.

— Разбираш какво значи това, нали? — обърна се чужденецът към кръчмаря.

Съдържателят се усмихна, изчезна и скоро подир това се върна с издигаща пара чаша, чиято първа глътка докара сълзи в очите на мистър Бъмбл.

— Чуйте ме сега — каза непознатият и затвори вратата и прозореца. — Дойдох днес в този град, за да те открия, и по някаква случайност, която дяволът понякога слага на пътя на приятелите си, ти влезе право в стаята, в която седях тъкмо когато най-много мислех за тебе. Искам да ми дадеш сведения. Няма да ги получа даром, колкото и незначително да е това, което ще ми кажеш. Вземи това на първо време.

И като каза тези думи, той му подаде през масата два соверейна, но го стори внимателно, сякаш не искаше отвън да чуят звънтенето на пари. Когато мистър Бъмбл разгледа грижливо монетите, за да се увери, че са истински, и ги прибра с голямо задоволство в джоба на жилетката си, човекът продължи:

— Пренеси се мислено в миналото — чакай да видя, — преди дванадесет години.

— Доста време има оттогава — забеляза мистър Бъмбл. — Много добре. Пренесох се.

— В приюта.

— Отлично!

— Времето е посред нощ.

— Да.

— А мястото — ужасната дупка, в която жалките нещастници дават живот и здраве, твърде често отказани на самите тях, на деца, които оставят да ги отглежда енорията, а после скриват срама си, да ги вземе дяволът, в гроба!

— За родилната говорите, нали? — каза мистър Бъмбл, като не разбра добре развълнуваното описание на чужденеца.

— Да — каза непознатият, — и тогава там се е родило едно момче.

— Много момчета — забеляза мистър Бъмбл, поклащайки печално глава.

— В дън земя да се провалят, дяволчета такива! — извика чужденецът. — Говоря за едно от тях — със смирен изглед и с бледо лице, което е било дадено тук някъде си на майстор на ковчези — бих желал само да си бе направило собствения ковчег и да се бе затворило вътре, — а после, както предполагат, избягало в Лондон.

— Ха, та вие говорите за Оливър! Малкият Туист! — каза мистър Бъмбл. — Спомням си го, разбира се. Нямаше по-упорит негодник…

— За него не ми говори, за него съм чувал повече, отколкото трябва — каза непознатият, като прекъсна тирадата на мистър Бъмбл относно пороците на момчето. — Думата ми е за една жена, за вещицата, която се е грижила за майка му. Къде е тя?

— Къде е тя? — повтори мистър Бъмбл, когото питието бе направило закачлив. — Мъчно би могло да се каже. Където се намира сега тя, акушерският занаят не вирее, така че, предполагам, вече не е на служба.

— Какво искаш да кажеш? — запита остро другият.

— Че жената умря миналата зима — каза мистър Бъмбл. Докато изричаше тези думи, чужденецът бе приковал очи в него и макар че в продължение на няколко мига не ги отмахна, погледът му стана разсеян и той стоеше, потънал в мисли. Известно време сякаш се колебаеше дали да се почувствува облекчен, или разочарован от съобщението, обаче най-после задиша по-леко и като отмести очите си, забеляза, че работата не е толкова важна. С тези думи той стана, сякаш с намерение да си върви.

Мистър Бъмбл обаче бе достатъчно хитър и веднага долови, че възниква възможност за доходно разкриване на някаква тайна, известна на добрата му половинка. Той си спомняше много добре вечерта, когато умря старата Сали, тъй като случилото се през деня не без основание се бе запечатало в паметта му — тъкмо това обстоятелство му бе дало възможност да направи предложение на мисис Корни. Макар и тя никога да не бе му доверила тайната, на която бе станала свидетелка, той бе дочул достатъчно, за да долови, че се касае за нещо, което се е случило, когато старата жена е помагала при раждането на Оливър Туист. Като си припомни бързо този факт, той осведоми с тайнствен вид чужденеца, че когато бабичката умирала, при нея имало жена, която, както той има основание да предполага, би могла да хвърли известна светлина върху въпроса, който го интересува.

— Как мога да я намеря? — запита загубилият всяка предпазливост чужденец, като с това показа много ясно, че всичките му страхове (каквито и да бяха те) се събудиха отново от това съобщение.

— Само посредством мене — заяви мистър Бъмбл.

— Кога? — извика бързо чужденецът.

— Утре — отговори Бъмбл.

— В девет вечерта — каза непознатият и извади парче хартия. С почерк, кой издаваше вълнението му, той написа адреса на някаква си къща край реката. — Доведи ми я на това място в девет часа вечерта. Няма защо да ти казвам да пазиш всичко в тайна. То е в твой интерес.

С тези думи той го поведе към вратата, като се спря на тезгяха да заплати напитките. Като забеляза, че пътищата им са различни, той си тръгна без по-нататъшни церемонии, само повтори натъртено часа на срещата на следния ден.

Като хвърли поглед върху адреса, енорийският чиновник забеляза, че той не съдържаше никакво име. Непознатият не бе отишъл далеч, така че той тръгна след него да го попита.

— Какво искаш? — извика човекът и се обърна бързо назад, когато Бъмбл го докосна по ръката. — Следиш ли ме?

— Само да ви попитам нещо — каза другият, като посочи парчето хартия. — За кое име да попитам?

— Мънкс! — отвърна другият и бързо се отдалечи.