Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (13)

Глава XIII
На умния читател биват представени някои нови познайници, относно, които се разправят разни интересни неща, свързани с настоящата повест

— Къде е Оливър? — каза евреинът със заплашителен вид. — Къде е момчето?

Младите крадци хвърлиха такъв поглед на възпитателя си, сякаш се бяха изплашили от яростта му, и се изгледаха смутено един друг. Те обаче не отговориха нищо.

— Какво е станало с момчето? — каза евреинът, като сграбчи Хитреца за яката и изсипа върху му най-ужасни закани. — Отговаряй, иначе ще те удуша!

Заплахите на мистър Феджин звучаха така сериозно, че Чарли Бейтс, който на всяка цена желаеше да бъде там, където е безопасно и който смяташе за твърде вероятно, че ще дойде и неговият ред да бъде удушен, падна на колене и нададе висок и продължителен вой — нещо средно между мученето на бесен бик и звука на тромпет.

— Ще отговориш ли? — гърмеше евреинът, като разтърсваше Хитреца така силно, че беше наистина чудно как той все още можеше да стои облечен в големия си жакет.

— Е, пипнаха го фантетата и толкова — каза сърдито Хитреца. — Хайде, пусни ме сега! — И като се изви ловко, той се измъкна с едно движение от големия си жакет, и го остави в ръцете на евреина. После грабна вилицата за пържене и я заби в жилетката на веселия стар джентълмен. Ако бе сполучил в това, което възнамеряваше, веселието на стария джентълмен хубавичко щеше да се прекрати.

При това нападение евреинът отскочи назад с по-голяма ловкост, отколкото можеше да се очаква от човек с неговия донейде хром изглед. После, като сграбчи бирена бутилка, той се приготви да я захвърли върху главата на нападателя. Но в това време Чарли Бейтс отвлече вниманието му с наистина ужасен рев, така че старият евреин промени посоката и запрати бутилката право към коленичилия млад джентълмен.

— Ха, каква е тази дандания! — изръмжа груб глас. — Кой ме замери? Добре, че ме улучи само бирата, а не и бутилката, иначе щях да ви дам да разберете. Бих могъл да се сетя, че само един дяволски богат, проклет евреин може да си позволи да разлива нещо друго освен вода — пък и той не би го направил, ако не го биваше в кражбите. За какво е всичко това, Феджин? Дявол да го вземе, цялата ми кърпа около врата е опръскана с бира! Влез, проклета гадино. Защо стоиш вън, да не би да се срамуваш от господаря си? Влез!

Човекът, който изръмжа тези думи, имаше едра снага и изглеждаше на около тридесет и пет години. Беше облечен в чер плюшен жакет, много мръсни и дрипави бричове, високи навървени обуща и сиви памучни чорапи, под които се очертаваха яки крака, с големи, издути прасци — този вид крака, които в подобен костюм винаги изглеждат, че им липсва нещо, ако около тях не са намотани вериги, които да ги разкрасяват. На главата си имаше кафява шапка, а около врата си мръсна копринена кърпа, с чиито оръфани краища сега избърса плисналата се по лицето му бира. След като направи това, той разкри широко, грубо лице, с брада, небръсната от три дни, и две свирепи очи, едното от които бе така оцветено, че по него веднага се забелязваха следите от скорошен удар.

— Влез, чуваш ли? — изкряска този приятен грубиян. Бяло рунтаво куче с издраскана на двадесет места муцуна влезе дебнешком в стаята.

— Защо не влезе по-рано? — каза човекът. — Взел си нещо много да ми се надуваш пред хора! Лягай долу!

Тази заповед бе придружена от ритник, който запрати кучето на другия край на стаята. То обаче изглеждаше свикнало с подобно отнасяне, тъй като се сви кротко в един ъгъл, без да издаде някакъв звук. Като запремига с болните си очи двадесет пъти в минута, кучето се зае да оглежда стаята.

— Какви са тези работи? Мъчиш момчетата, а, алчен, дърт мошенико? — каза човекът, като седна. — Чудя се, че не са те убили! Ако аз бях на тяхно място, непременно бих го направил. Ако ти бях чирак, отдавна бих ти видял работата, а сетне — не, не бих те продал, тъй като не струваш за нищо, освен да те сложи човек в някаква стъкленица като образец на грозотия, само че лошото е, дето не се произвеждат такива големи стъкленици.

— Полека, полека! Мистър Сайкс — каза разтреперан евреинът, — не приказвай така високо.

— Няма какво да ми любезничиш — отвърна грубиянинът, — когато се държиш така, винаги вкарваш човека в беля. Знаеш много добре името ми, така че ме наричай с него. Няма да го посрамя, когато му дойде времето.

— Добре, добре тогава, Бил Сайкс — каза евреинът с унизително смирение. — Изглеждаш ми в лошо настроение, Бил.

— Може и така да е — отвърна Сайкс. — Но, струва ми се, че и твоето настроение не е по-добро, освен, ако хвърлянето на бирени бутилки за тебе не е израз на ярост, също, както когато плещиш и …

— Да не би да си полудял? — каза евреинът, като го дръпна за ръкава и посочи към момчетата.

Мистър Сайкс се задоволи да завърже въображаем възел под лявото си ухо и да наведе глава над дясното рамо. Това беше пантомима, която евреинът изглежда разбра отлично. После Сайкс си поиска ракия, като стори това с жаргона, с който изобилстваха приказките му и който би бил неразбираем, ако го предадяхме тук.

— Само внимавай да не сипеш вътре отрова — каза мистър Сайкс, като сложи шапката си на масата.

Той каза това на шега, но ако бе видял злата усмивка, с която евреинът си прехапа долната устна, когато се обърна към долапа, той не би сметнал предупреждението за напълно излишно.

След като изпи две-три чаши ракия, мистър Сайкс благоволи да прояви известно внимание към младите господа. Тази негова любезност насочи разговора към Оливър. Двете момчета разказаха подробно за причината и начина, по който бе заловен Оливър, като Хитреца направи такива добавки към истината, каквито считаше, че биха били най-полезни при съществуващите обстоятелства.

— Боя се, че той може да разправи неща, които ще ни навлекат някоя беда — заяви евреинът.

— Твърде е вероятно — отвърна му Сайкс със злобна усмивка. — Спукана ти е работата, Феджин.

— И знаеш, боя се — продължи евреинът, сякаш не бе забелязал прекъсването, — боя се, че ако нашата работа е спукана, същото може да сполети и други и че в края на краищата ти ще си изпатиш малко повечко от мене, миличък.

Сайкс се сепна и се извърна към евреина. Но раменете на стария джентълмен бяха вдигнати чак до ушите, а очите му гледаха безцелно към отсрещната стена.

Последва дълго мълчание. Всеки член на това почтено общество се вдълбочи в собствените си мисли, без да се изключва и кучето, което облизваше заканително муцуната си и сякаш си представяше как ще се нахвърли върху краката на първия мъж или жена, които срещне, когато излезе на улицата.

— Някой трябва да узнае какво е станало в участъка — заяви мистър Сайкс с много по-нисък глас, отколкото когато влезе.

Евреинът кимна одобрително.

— Ако не е издал нищо и са го осъдили, тогава няма защо да се боим, преди да го пуснат — каза мистър Сайкс, — и тогава не бива да го изпуснем. Трябва да го пипнете по някакъв начин.

Евреинът отново кимна.

Очевидно това беше разумен начин на действие, обаче за нещастие против него съществуваше много силно възражение. То се състоеше в това, че Хитреца, Чарли Бейтс, Феджин и мистър Уилиам Сайкс — заедно и поотделно, имаха дълбоко вкоренена омраза към участъците и на всяка цена избягваха да се мяркат край тези места при каквито и да било обстоятелства.

Мъчно е да се отгатне колко щяха да седят така и да се гледат един друг, обхванати от не съвсем приятни мисли. Не е обаче необходимо да се правят догадки по този въпрос, тъй като внезапното влизане на двете млади дами, които Оливър бе видял при един по-раншен случай, стана причина разговорът отново да протече.

— Точно каквото ни трябва! — каза евреинът. — Бети ще отиде, нали, миличка?

— Къде? — запита младата дама.

— Само до участъка, моя мила — каза ласкаво евреинът. Дължим да отбележим, че младата дама не отказа категорично да свърши възложената й работа, тя само подчерта, натъртено и безусловно, че би желала „да я вземат дяволите“, ако направи, каквото искаха от нея. Това беше само учтив и деликатен начин да отхвърли молбата, който показва, че младата дама бе добре възпитана и не можеше да си позволи да обиди събеседника си, като му откаже рязко и направо.

Лицето на евреина се отпусна надолу. Той махна поглед от тази млада дама, която беше весело, да не кажем, блестящо, облечена в червена дреха, зелени обувки и жълти книжки за къдрене, и се обърна към другата.

— Нанси, миличка — каза сладко евреинът, — а ти какво ще кажеш?

— Тази работа хич няма да я бъде, така че няма защо да се опитваш и с мене, Феджин — отговори му Нанси.

— Какво искаш да кажеш с това? — каза мистър Сайкс, като погледна сърдито.

— Точно туй, което казвам, Бил — отвърна спокойно Нанси.

— Та тъкмо ти си за тази работа — убеждаваше я мистър Сайкс, — в тази околност никой не те познава.

— И понеже не искам да ме знаят, предпочитам да кажа „не“ отколкото „да“, Бил — отвърна Нанси все така спокойно.

— Феджин, тя ще отиде — каза Сайкс.

— Не, Феджин, няма да отида — каза Нанси.

— Да, ще отиде — повтори Сайкс.

Мистър Сайкс беше прав. Било със заплахи, било с обещания и подкупи най-после успяха да убедят въпросната дама да предприеме намисленото. Съображенията, които я караха да отказва да го стори, не бяха като тези на симпатичната й приятелка, тъй като тя скоро се бе преместила от далечното, но почтено предградие Ратклиф, в околността на Фийлд Лейн, поради което не се боеше, че ще бъде забелязана от някои от многобройните си познати.

Ето защо, препасана с чиста бяла престилка върху роклята си, пъхнала книжките си за къдрене под сламена шапка (всичко това, взето от неизчерпаемия склад на евреина), мис Нанси се приготви да изпълни поръчката.

— Чакай малко, мила — каза евреинът, като извади малка покрита кошница. — Дръж това в едната си ръка. Така ще бъде по-прилично.

— Нека да държи и един ключ в другата ръка, Феджин — каза Сайкс, — всичко ще изглежда като истинско.

— Да, да, мила, така е — каза евреинът, като окачи един голям ключ на показалеца на дясната й ръка. — Ето, чудесно! Наистина чудесно, миличка! — каза евреинът, като потриваше ръце.

— О, клетият ми брат! Горкото ми, миличко, сладко, невинно братче! — възкликна Нанси, като избухна в сълзи и закърши отчаяно ръце. — Какво ли е станало с него! Къде ли са го завели! Имайте милост и ми кажете какво са сторили на милото детенце, господа. Моля ви се, господа, моля ви се!

Като изрече тези думи с най-печален и съкрушителен глас, за безкрайно удоволствие на слушателите си, мис Нанси се спря, намигна на компанията, кимна им с усмивка и изчезна.

— A-а, умно момиче си е тя, милички — каза евреинът, като се обърна към младите си приятели и поклати тържествено глава, сякаш ги подканваше да следват блестящия пример, който току-що бяха видели.

— Прави чест на своя пол — добави мистър Сайкс, като си напълни чашата и удари масата с огромния си юмрук. — Да пием за нейно здраве и с пожелание всички да приличат на нея.

Докато тези и други подобни похвали се сипеха по адрес на способната Нанси, тази млада дама се отправи за участъка. Скоро тя пристигна благополучно там, малко нещо смутена от това, че бе вървяла по улицата сама и незащитена.

Като влезе от задния вход, тя почука леко с ключа на вратата на една от килиите и се заслуша. Отвътре не се чуваше никакъв звук, затова тя се изкашля и отново се ослуша. Все още не се получи никакъв отговор, така че тя заговори.

— Ноли, миличък — продължи Нанси с нежен глас, — Ноли?

Вътре нямаше никой друг освен един мизерен престъпник без обувки, който бе затворен, защото свирел на флейта из улиците, и след като доказали вината му срещу обществото, мистър Фанг справедливо го осъдил да престои месец в изправителния дом, като направил подходящата и духовита забележка, че понеже дробовете му са твърде мощни, по-добре е да употреби силата им в работилницата на изправителния дом, отколкото в свирене на флейта. Подсъдимият не отговорил нищо, тъй като оплаквал на ума си флейтата, която била конфискувана за обществено ползване. Нанси приближи до следващата килия и почука.

— Е, какво има! — извика слаб и немощен глас.

— Има ли там едно малко момче? — запита Нанси, като предварително въздъхна.

— Не — отвърна гласът, — пази боже.

Това беше скитник на шестдесет и пет години, който бе затворен за това, че не бе свирил на флейта, или, с други думи, за това, че бе просил из улиците, без да прави нищо за препитанието си. В следващата килия имаше друг човек, когото щяха да пращат в същия изправителен дом за това, че продавал тенекиени тенджери без позволително, с която дейност наистина вършел нещо за препитанието си.

Но тъй като никой от тези престъпници не отговаряше на името Оливър, нито пък знаеше нещо за него, Нанси отиде право при дебелия полицай с жилетката на резки и с най-жални ридания и въздишки, чийто ефект подсилваше с ловко и навременно размахване на ключа и кошницата, поиска да освободят собственото й мило братче.

— Той не е при мене, мила — каза старият човек.

— Тогава къде е? — изписка Нанси разтревожена.

— Ами господинът го взе — отвърна полицаят.

— Кой господин? О, боже господи! Какъв господин? — възкликна Нанси.

В отговор на тези несвързани въпроси възрастният човек уведоми силно развълнуваната сестра, че Оливър припаднал в съдебната зала и бил оправдан поради това, че един свидетел доказал как кражбата била извършена от друго момче, което не заловили. След това пострадалият джентълмен го отвел безчувствен в собствения си дом, относно което човекът можа да каже само това, че се намира някъде в Пентонвил, тъй като чул да споменават това име на кочияша.

В състояние на ужасно съмнение и несигурност, дълбоко обезпокоена, младата дама се отправи със залитане към портата, а сетне, като ускори стъпките си и затича бързо, тя се отправи към дома на евреина по най-сложния и заобиколен път, който можа да й дойде на ума.

Веднага щом чу разказа й, мистър Бил Сайкс повика бързо бялото куче и като си сложи шапката, излезе тичешком, без да губи време да си вземе сбогом с компанията.

— Непременно трябва да узнаем къде е сега Оливър, милички. Необходимо е да го намерим на всяка цена — каза евреинът силно възбуден. — Чарли, дебни, обикаляй, докато ми донесеш някакви новини за него! Нанси, мила, наложително е да го намерим. Разчитам на тебе, миличка — на тебе и на Хитреца! Чакайте, чакайте — прибави евреинът, като отключи с разтреперана ръка едно чекмедже. — Ето ви пари, милички. Тази вечер затварям дюкяна. Знаете къде можете да ме намерите! Не оставайте тук нито за миг. Нито за миг, милички!

С тези думи той ги избута от стаята и като заключи и зарези грижливо вратата зад тях, извади от скривалището кутията, която, без да иска, бе показал на Оливър. Сетне бързо се зае да напъха часовниците и скъпоценностите под дрехата, си.

Докато вършеше това, стресна го почукване по вратата.

— Кой е там? — извика дрезгаво той.

— Аз! — отвърна гласът на Хитреца през ключалката.

— Сега пък какво има? — извика нетърпеливо евреинът.

— Нанси пита дали да го отмъкне от другото място.

— Да — отвърна евреинът, — където успее да го пипне. Намерете го, намерете го, само това. Аз ще знам после какво да направя, не се бойте.

Момчето промърмори, че разбира, и забърза надолу по стълбата подир приятелите си.

— Досега не ни е издал — каза евреинът, като продължи работата си. — Ако възнамерява да плещи за нас пред новите си приятели, все още можем да му затворим устата.