Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (41)

Глава XLI
Нови открития. Изненадите, подобно на нещастията, рядко идват сами

Положението й наистина беше необикновено тежко и трудно. От една страна, изгаряше от желание да проникне в мистерията, с която бе обвита Оливъровата история, а от друга — не можеше да не пази свято тайната, разкрита й от клетата жена, с която току-що бе разговаряла и която й се бе доверила като на младо и невинно момиче. Думите и държанието й бяха трогнали сърцето на Роза Мейли. Към любовта й към малкия й възпитаник се прибавяше и горещото й желание, също тъй силно и искрено, да върне низвергнатата девойка към разкаяние и надежда.

Възнамеряваха да останат в Лондон само три дни, преди да отидат за няколко седмици в едно отдалечено място на морския бряг. Сега беше полунощ на първия ден от престоя им в столицата. Какво действие трябваше да се реши да предприеме, което би могло да се осъществи за четиридесет и осем часа? Или как би могла да отложи заминаването, без да събуди подозрение?

Мистър Лосбърн ги придружаваше и щеше да остане с тях и следните два дни. Роза обаче добре познаваше привързаността на този превъзходен джентълмен и предугаждаше твърде ясно гнева, който щеше да го връхлети в припадък на негодувание срещу оръдието на Оливъровото повторно отвличане, за да му довери тайната, когато доводите й в защита на девойката не можеха да бъдат подкрепени от някой по-опитен човек.

Поради тези основания се налагаше и най-голяма предпазливост и въздържаност спрямо мисис Мейли, чиято първа — подбуда неминуемо би била да се посъветва по въпроса с достойния доктор. А да се отнесе до някой юридически съветник, дори и ако би знаела как да стори това, едва ли би било подходящо поради същите съображения. Хрумна й мисълта да потърси помощ от Хари, но това събуди спомена й за последната им раздяла, и тя реши, че би било недостойно от нейна страна да го вика обратно, когато — очите й се напълниха със сълзи при тази мисъл — може би той бе започнал да я забравя и да се чувствува по-щастлив далеч от нея.

Развълнувана от тези разнообразни мисли, склонна да предприеме ту една стъпка, ту друга, готова да изостави всички, когато отделните доводи се представяха един по един пред съзнанието й, Роза Мейли прекара безсънна и тревожна нощ. След като на следния ден поразмисли още малко, тя стигна до отчаяното решение да се посъветва с Хари.

„Ако би било болезнено за него — мислеше си тя — да се върне тук, колко по-болезнено ще бъде за мене! Но може би той няма да дойде. Може да пише, и дори наистина да пристигне, като обаче най-старателно избегне да се срещне с мене — както постъпи, когато си заминаваше. Не можех да си представя, че ще го стори, но така стана по-добре и за двама ни.“ — Тук Роза изпусна писалката и се извърна настрани, сякаш дори и хартията, която щеше да бъде неин пратеник, не трябваше да я види как плаче.

Тя взе същото перо, остави го двадесет пъти и дълго размишлява върху първото изречение на писмото си, без да напише началната дума, когато Оливър, който бе излязъл на разходка с мистър Джайлс за телохранител, влезе в стаята така задъхан и възбуден, сякаш беше възникнал — нов повод за тревога.

— Какво те е развълнувало толкова? — запита Роза, като се запъти да го посрещне.

— Сам не зная. Чувствувам, че просто ще се задуша — отвърна момчето. — Боже мой! Само като си помисля, че най-после го видях и че всички ще се уверите, че не съм ви лъгал!

— Никога не съм помисляла, че ни лъжеш — каза Роза, успокоявайки го. — Но какво е това? За кого говориш?

— Видях господина — отвърна Оливър, като едва можеше да изрече думите си, — господина, който бе така добър към мене — мистър Браунлоу, за когото тъй често сме разговаряли.

— Къде? — попита Роза.

— Слезе от един екипаж — отвърна Оливър, ронейки сълзи от радост — и влезе в една къща. Аз не му се обадих — не можах да му се обадя, тъй като той не ме видя, а аз така се разтреперах, че просто не можах да отида при него. Но Джайлс запита вместо мене дали живее в същата къща и му отговориха утвърдително. Погледнете — каза Оливър и разгъна едно парче хартия, — ето адреса — ето къде живее — веднага ще отида там! Божичко! Божичко! Какво ли ще направя, като отново го видя и го чуя да заговори!

С внимание, нарушавано от тези и много подобни несвързани радостни възклицания, Роза прочете адреса, който беше на Крейвън стрийт, Странд. Тя веднага реши да се възползува от това откритие.

— Бързо! — каза тя. — Кажи да повикат файтон и се приготви да дойдеш с мене. Ще те заведа веднага там, без да губим нито минута. На леля ще кажа само, че излизаме за един час, и ще бъда готова заедно с тебе.

Оливър не се нуждаеше от повторна покана и след по-малко от пет минути те вече бяха на път за Крейвън Стрийт. Когато пристигнаха там, Роза остави Оливър във файтона, под предлог, че иска да подготви стария господин да го приеме, и като изпрати картичката си по слугата, помоли да се види с мистър Браунлоу по много важна работа. Слугата скоро се завърна и я покани да се качи по стълбата. Мис Мейли го последва в една от горните стаи. Представи й се един възрастен господин с благодушен вид, облечен в тъмнозелен фрак. Недалеч от него седеше друг възрастен господин с памучни бричове и гетри, който не изглеждаше особено благодушен, седнал с ръце, скръстени върху дебел бастун, и с брада, опряна на ръцете.

— Ах, боже мой — каза господинът с тъмнозеления фрак, ставайки бързо, с голяма любезност, — извинете ме, млада госпожице помислих, че е някоя досадна личност, която моля ви, да ме извините. Седнете, моля.

— Нали вие сте мистър Браунлоу — каза Роза, поглеждайки от другия господин към този, който бе заговорил.

— Да, така се наричам — каза старият джентълмен. — Това е моят приятел, мистър Гримуиг. Гримуиг, бъдете така добър да ни оставите за няколко минути.

— Смятам — намеси се мис Мейли, — че засега няма защо да безпокоя господина да си отива. Ако не се лъжа, той е запознат с работата, за която искам да говоря с вас.

Мистър Браунлоу наклони напред глава. Мистър Гримуиг, който се бе поклонил важно и бе станал от стола си, сега се поклони още по-важно и отново седна на мястото си.

— Не се съмнявам, че много ще ви изненадам — каза Роза, обладана от напълно понятно смущение, — но вие веднъж сте се отнесли много великодушно и благородно към един скъп мой приятел и аз съм уверена, че ще се заинтересувате отново да чуете нещо за него.

— Наистина ли! — възкликна мистър Браунлоу.

— Вие сте го познавали под името Оливър Туист — каза Роза.

Тя току-що бе изрекла тези думи, когато мистър Гримуиг, преструвайки се, че се е зачел в една голяма книга на масата до него, прекатури шумно последната и като падна назад в стола си, той изпъди от лицето си всички други изражения освен едно на безгранично изумление и отправи напред продължителен и безсмислен поглед. Сетне като че ли засрамен, че е проявил толкова много чувство, той изведнъж прие предишната си поза и като се загледа право пред себе си, подсвирна дълго и дълбоко и най-сетне завърши свиркането по такъв начин, сякаш то отзвуча не във въздуха, а в най-вътрешната част на стомаха му.

Мистър Браунлоу бе удивен не по-малко, макар и да не изрази учудването си по същия ексцентричен начин. Той притегли стола си по-близо до този на мис Мейли и каза:

— Драга млада госпожице, бъдете така добра да не говорите за това великодушие и благородство, които споменахте и за които никой друг нищо не знае. Ако имате възможност да представите някое доказателство, годно да промени неблагоприятното мнение, което по-рано бях принуден да си съставя за това клето дете, в името на бога, споделете го с мене.

— Лошо момче! Ще си изям главата, ако не е лошо момче — изръмжа мистър Гримуиг, произнасяйки думите си по някакъв особен начин през стомаха си, без да помръдне нито един мускул на лицето си.

— Това момче притежава благороден характер и добро сърце — каза Роза и поруменя, — и онази сила, която е счела за необходимо да му отреди изпитания не за годините му, е внедрила в гърдите му такива чувства и такава преданост, които биха направили чест на мнозина, шест пъти по-възрастни от него:

— Аз съм само на шестдесет и една година — каза мистър Гримуиг със същото сковано лице. — И стига дяволът да не е объркал работата, ако Оливър не е най-малко на дванадесет години, не разбирам кого можете да имате предвид с тази забележка.

— Не обръщайте внимание на приятеля ми — каза мистър Браунлоу, — той всъщност не иска да каже това, което говори.

— Ами, нищо подобно, иска — изръмжа мистър Гримуиг.

— Разбира се, че не иска — каза мистър Браунлоу, който явно бе взел да се сърди при тези думи.

— Ще си изям главата, ако не иска — изръмжа мистър Гримуиг.

— Тогава, ако е така, той заслужава да му я отсекат — каза мистър Браунлоу.

— Много бих желал да видя кой би се наел с това — отвърна мистър Гримуиг, като потропваше с бастуна си на пода.

Като стигнаха дотук, двамата стари господа смръкнаха енфие на няколко пъти и сетне си подадоха ръка според неизменния си обичай.

— А сега, мис Мейли — подхвана мистър Браунлоу. — нека се върнем към въпроса, който така вълнува доброто ви сърце. Ще ми съобщите ли, моля, новините, които имате, за това клето дете? Позволете ми предварително да ви кажа, че съм изчерпал всички начини, които са по силите ми, за да го открия. След като напуснах страната, първото ми впечатление, че той се бе отнесъл натрапнически с мене и е бил убеден от бившите си другари да ме ограби, се разколеба твърде много.

Роза, която бе имала време да събере мислите си, веднага разправи с няколко простички думи всичко, което бе сполетяло Оливър, след като бе напуснал къщата на мистър Браунлоу. Тя обаче скри казаното й от Нанси с намерение да го съобщи на мистър Браунлоу насаме. В заключение тя ги увери, че в последните няколко месеца едничката му мъка е била тази, че не е могъл да види своя бивш благодетел и приятел.

— Слава богу! — възкликна старият джентълмен. — За мене това е голямо щастие, много голямо щастие. Но вие не ми казахте къде е той сега, мис Мейли. Простете ми, че се осмелявам да ви упрекна, но … защо не го доведохте със себе си?

— Той чака във файтона при вратата — отвърна Роза.

— При тази врата! — извика старият джентълмен. С тези думи той изскочи бързо от стаята, слезе надолу по стълбата и се втурна към файтона, без да каже нещо друго.

Когато вратата на стаята се затвори зад него, мистър Гримуиг вдигна глава и като приспособи единия заден крак на стола си на ос, описа три окръжности с помощта на бастуна си и на масата, като през всичкото време продължаваше да седи на него. След като свърши това упражнение, той стана и започна да се разхожда из стаята, накуцвайки, като я преброди надлъж и нашир най-малко дванадесет пъти. Сетне спря изведнъж пред Роза и я целуна без никакво предупреждение.

— Шт! — каза той, когато младата жена се изправи по-уплашена от това необикновено действие. — Не се бойте. Аз съм достатъчно стар да ви бъда дядо. Вие сте чудесно момиче. Харесвам ви. Ето ги!

И наистина, когато с едно ловко движение той се хвърли на предишното си място, мистър Браунлоу се завърна, придружен от Оливър, когото мистър Гримуиг посрещна много радушно. И ако тази щастлива минута бе едничката отплата за всичките й грижи и безпокойства, Роза Мейли пак би била добре възнаградена.

— Има и друг някой, когото не трябва да забравяме — каза мистър Браунлоу, дръпвайки звънеца. — Пратете тук мисис Бедуин, моля.

Старата икономка тозчас се озова на повикването и като направи реверанс на прага, зачака да й поръчат нещо.

— Та вие ставате все по-късогледа всеки ден, Бедуин — каза мистър Браунлоу, леко раздразнен.

— Ех, да, така си е, сър — отвърна старата жена. — Очите на хората на моята възраст не стават по-остри с течение на времето, сър.

— И аз бих могъл да ви кажа същото — съгласи се мистър Браунлоу. — А сега, сложете си очилата и вижте дали можете да откриете защо съм ви повикал.

Старата жена взе да бърка из джобовете си, за да търси очилата. Но Оливъровото търпение не можеше да устои на това ново изпитание. Отстъпвайки пред първия си порив, той се хвърли в обятията й.

— Господи помилуй! — възкликна старата жена. — Та това е моето невинно момченце!

— Милата ми стара бавачка! — извкка Оливър.

— Аз знаех, че той ще се върне, знаех си го — каза старата жена, като не го изпускаше от ръцете си. — Колко добре изглежда и как отново е облечен като благородник! Къде беше през тези дълги, дълги месеци? Божичко, същото сладко личице, но не така бледо; същите мили очи, но не така тъжни. Аз не ги бях забравила, нито пък кротката му усмивка. Виждах ги всеки ден наред с тези на собствените ми скъпи дечица, умрели още докато бях весело, младо създание. — Като нареждаше така, тя ту се отдръпваше настрани от Оливър, за да види колко е пораснал, ту отново го прегръщаше и с обич прекарваше пръсти през косата му. Едновременно с това добрата душица плачеше и се смееше на шията му.

Като ги остави двама с Оливър да си споделят преживяното, мистър Браунлоу покани младата девойка в друга стая и там тя му разправи подробно за срещата си с Нанси, което събуди у него немалко изумление и недоумение. Роза му съобщи така по какви съображения не се е доверила веднага на приятеля си мистър Лосбърн. Старият джентълмен намери, че е действала разумно, и с готовност се нае да разговаря сериозно със самия доктор. За да има възможност да изпълни по-скоро това свое намерение, наредиха той да отиде в хотела в осем часа същата вечер, а междувременно Роза да съобщи предпазливо на мисис Мейли за случилото се. Като обсъдиха тези предварителни мерки, Роза и Оливър се върнаха в къщи.

Роза съвсем не бе надценила степента на гнева на добрия доктор. Тя едва му бе разправила Нансината история, когато той изригна цял поток от заплахи и проклятия, заплаши, че ще я направи първата жертва на хитростта на господата Бледърс и Дъф, и дори си сложи шапката, с намерение да тръгне да търси помощта на тези достойни особи. И безсъмнено при първия изблик на гнева си той би изпълнил това свое намерение, без нито за миг да размисли върху последиците, ако не бе възпрян отчасти от съответната на неговата буйност от страна на мистър Браунлоу, който също притежаваше горещ нрав, и отчасти от представените пред него доводи и съображения, годни да отклонят от тази прибързана постъпка.

— Тогава какво, по дяволите, да се прави? — запита нетърпеливият доктор, когато двамата господа се присъединиха към дамите. — Благодарност ли трябва да гласуваме на тези вагабонти от мъжки и женски пол и не трябва ли да ги помолим да приемат по сто лири всеки, като малък израз на нашето уважение и като скромна отплата за добрината им към Оливър?

— Не точно това — възрази мистър Браунолу, като се смееше, — но трябва да действуваме внимателно и много предпазливо.

— Внимателно и предпазливо! — възкликна докторът. — Всички до един ще ги изпратя в…

— Няма значение къде — прекъсна го мистър Браунлоу. — Но размислете дали ако ги пратим където и да било, ние ще постигнем поставената си цел.

— Каква цел? — запита докторът.

— Просто да открием Оливъровия произход и му възвърнем наследството, от което, ако тази история е вярна, той е бил измамнически лишен.

— Ах! — въздъхна мистър Лосбърн, като си вееше с носната си кърпичка. — Почти бях забравил това.

— Виждате ли — продължи мистър Браунлоу, — даже и да оставим настрана тази клета девойка и да предположим, че можем да изправим тези нехранимайковци на подсъдимата скамейка, без да й навредим нещо, какво ще спечелим с това?

— По всяка вероятност най-малкото ще обесим неколцина от тях — каза докторът, — а останалите ще тикнем в затвора.

— Много добре — отвърна мистър Браунлоу, като се усмихваше, — не се съмнявам, че рано или късно, те сами ще си докарат това до главата и ако сега се намесим да го направим преждевременно, струва ми се, че по този начин ще извършим истинска Дочкихотовщина напълно в противовес с нашия интерес — или най-малко с Оливъровия, което е едно и също.

— Как? — запита докторът.

— Ето как: съвършено ясно е, че ще бъде крайно трудно да стигнем до дъното на тази мистерия, освен, ако успеем да поставим онзи човек, Мънкс, на колене. Това може да бъде сторено само с хитрост и когато не е заобиколен от онези хора. Ако той бъде заловен, ние нямаме никакви доказателства срещу него. Доколкото знаем или поне доколкото обстоятелствата сочат това, той не е намесен в нито един от обирите на тази шайка. Ако не бъде освободен от отговорност, няма никаква вероятност той да получи някакво друго наказание, освен да го затворят за мошеничество и скитничество и, разбира се, оттам нататък за нашата работа той ще бъде глух, ням, сляп и идиот.

— Тогава — каза с жар докторът — аз отново ви питам: смятате ли за разумно да считаме това обещание към девойката задължително, макар и то да е направено с най-добри и най-благородни намерения, обаче…

— Нека не разискваме този въпрос, скъпа госпожице — каза мистър Браунлоу, като прекъсна Роза, която се готвеше да заговори. — Обещанието ще бъде спазено. Не мисля, че то ще попречи по някакъв начин на работата ни. Но преди да решим каква точно да бъде насоката на действията ни, ще се наложи да се видим с девойката. Трябва да установим от нея дали ще ни покаже този Мънкс, като й обясним, че ние ще се занимаем с него, а не съдът; или пък, ако не иска да стори това, или не може да го стори, да ни опише свърталищата му и външния му вид, така че да сме в състояние да го разпознаем. Не можем да я видим до следната неделя вечер; сега е вторник. Бих предложил междувременно да не предприемаме нищо и да пазим всичко в тайна, дори и от самия Оливър.

Макар и мистър Лосбърн да прие с немалко кисели гримаси предложението да се забави работата с цели пет дни, той бе принуден да признае, че в момента не му идва наум никакво по-сполучливо разрешение на въпроса. И понеже както мисис Мейли, така и Роза решително взеха страната на мистър Браунлоу, предложението му бе прието с единодушие.

— Бих желал — каза той — да се обърна за съдействие към моя приятел Гримуиг. Той е малко особен, но има проницателен ум и може да ни окаже съществена помощ. Трябва да ви кажа, че той има юридическо образование, обаче се отказа от юридическата си дейност с отвращение, тъй като в продължение на двадесет години му бе възложено само едно дело, а дали това може да му служи за препоръка, или не, вие сами трябва да решите.

— Нямам нищо против да се обърнете към вашия приятел, при условие че и аз ще се обърна към моя — каза докторът.

— Трябва да поставим това на гласуване — отвърна мистър Браунлоу. — Кой е приятелят ви?

— Той е син на тази дама и много стар приятел на младата госпожица — каза докторът, като посочи към мисис Мейли и хвърли изразителен поглед към племенницата й.

Роза поруменя силно, но не направи никакво гласно възражение на това предложение (може би чувствуваше, че представлява безнадеждно малцинство); така че Хари Мейли и мистър Гримуиг бяха надлежно причислени към образувалия се комитет.

— Ще останем в града, разбира се, докато съществува и най-малката надежда да проведем устно това размишление — заяви мисис Мейли. — Не ще пожаля нито усилия, нито средства за постигането на тази цел, която всички взехме така присърце. Ще бъда доволна да остана тук даже и дванадесет месеца, стига само да ме уверите, че все още има някаква надежда.

— Прекрасно! — възкликна мистър Браунлоу. — И тъй, като съдя по лицата ви, че сте наклонни да ме запитате как е станало това, че не съм в състояние да проверя Оливъровия разказ, и защо напуснах страната тъй внезапно, нека се условим да не ми задавате никакви въпроси, докато реша, че е дошло време да предотвратя всякакви въпроси, като сам ви разправя историята си. Вярвайте ми, имам основание да ви моля за това, тъй като иначе бих могъл да събудя надежди, които може никога да не се осъществят, а само да увеличат трудностите и разочарованията, които и без това досега не са малко. Хайде! Съобщиха, че вечерята е готова, и малкият Оливър, който е самичък в съседната стая, сигурно вече е взел да си мисли, че компанията му ни е омръзнала и устройваме някакъв заговор как да се отървем от него.

С тези думи старият джентълмен предложи ръка на мисис Мейли и я поведе към столовата. Мистър Лосбърн, взел подръка Роза, ги последва, така че заседанието са закри.