Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (47)

Глава XLVII
Фатални последици

Останаха почти два часа до пукването на зората — това време, когато есен може да се каже, че е настъпила мъртвата точка на нощта. Тогава улиците са тихи и пусти и дори звуците изглеждат сънливи, а разпуснатостта и разгулността са се прибрали, клатушкайки се, у дома си да спят. В този тих и безмълвен час Феджин бодърствуваше в старата си дупка, с лице тъй изкривено и бледо, с толкова червени и кръвясали очи, че приличаше по-малко на човек, а повече на някакъв отвратителен призрак, още влажен от гроба и измъчван от зъл дух.

Той седеше, сгушен край студеното огнище, загънат с вехта, изпокъсана завивка, с лице, обърнато към топящата се свещ, сложена на масата край него. Дясната му ръка бе вдигната до устните. Потънал в мисли, той гризеше дългите си черни нокти и между беззъбите му челюсти се виждаха няколко шипове, които биха могли да принадлежат на вълк или на плъх.

Прострян върху дюшек на пода, лежеше Ной Клейпоул, дълбоко заспал. От време на време старецът отправяше поглед към него и веднага след това очите му се връщаха към свещта, която с дългия си изгорял фитил, превил се почти на две, и с горещия восък, падащ на капки върху масата, ясно показваше, че мислите му бяха заети другаде.

И наистина бе така. Огорчение от провалянето на знаменития му план, омраза към девойката, която бе дръзнала да се сдружи с чужди хора, пълно недоверие към искреността на отказа й да го предаде; горчиво разочарование от невъзможността да отмъсти на Сайкс, страх от залавяне, гибел и смърт, както и смъртоносна и пронизваща ярост — всичко това се носеше като вихър във Феджиновия мозък, а зли намерения и черни помисли дълбаеха сърцето му.

Той седеше така, без ни най-малко да измени положението и без да обръща внимание на времето, докато острият му слух, изглежда, бе привлечен от някакви стъпки по улицата.

— Най-после — промълви той, като изтриваше сухата си и трескава уста. — Най-после.

Докато говореше това, звънецът издрънка. Той пропълзя нагоре по стълбата към вратата, след което се завърна, придружен от един човек, загънат до брадата, взел под едната си мишница някакъв вързоп. Човекът седна и отхвърли назад връхната си дреха и тогава се откри грубата физиономия на Бил Сайкс.

— Ето! — рече той и сложи вързопа на масата. — Погрижи се за това и се постарай да го използваш колкото можеш по-добре. Доста трудно беше да го пипна. Мислех си, че ще бъда тук още преди три часа.

Феджин сложи ръка върху вързопа и като го заключи в шкафа, отново седна, без да проговори. Но той не отмахна очи от разбойника нито за миг, докато вършеше това. Сега, когато двамата седяха един срещу друг, той го загледа вторачено, а устните му трепереха тъй силно и лицето му бе толкова променено от обзелите го чувства, че разбойникът несъзнателно се отдръпна назад в стола си и му отправи наистина изплашен поглед.

— Е, сега пък какво има? — извика Сайкс. — Защо ме гледаш такъв?

Феджин вдигна дясната си ръка и поклати разтреперания си показалец във въздуха. Но вълнението му беше толкова силно, че за миг способността му да говори бе парализирана.

— По дяволите! — възкликна Сайкс, като опипваше изплашено пазвата си. — Той е полудял. Трябва да се пазя.

— Не, не — проговори Феджин, намерил отново гласа си. — Не е това… не си ти човекът, Бил. Против тебе нямам нищо.

— Аха, нямаш, така ли? — каза Сайкс и го погледна строго, като нарочно премести револвера си в по-удобен джоб. — Това е добре — за един от нас. А кой е той, няма значение.

— Бил, трябва да ти кажа нещо — започна Феджин и приближи стола си, — и то ще те накара да се почувствуваш по-зле от мене.

— Е? — отвърна разбойникът недоверчиво. — Казвай! Внимавай, иначе Нанси ще си помисли, че съм пропаднал.

— Пропаднал! — извика Феджин. — Тя вече е разрешила този въпрос, поне в ума си.

Сайкс погледна евреина с много голямо недоумение и като не откри никакво задоволително обяснение на загадката, сграбчи яката на дрехата му с огромната си ръка и го разтърси силно.

— Хайде, говори! — подкани го той. — Защото, ако не заговориш, то ще е поради това, че няма да ти достигне въздух. Отвори си устата и изречи каквото имаш да казваш просто и ясно. Хайде, проклето дърто куче, говори!

— Да допуснем, че онзи момък, който е легнал там… — захвана Феджин.

Сайкс се извърна към мястото, където лежеше Ной, сякаш не беше го забелязал преди това.

— Е! — каза той, като зае предишното си положение.

— Да допуснем, че този момък — продължи Феджин — е решил да прави доноси… да предаде всички ни… като най-напред намери подходящите за целта лица, а сетне, след като се срещне с тях на улицата, направи подробно описание на всички белези, по които могат да ни разпознаят, както и на мястото, където има най-голяма вероятност да ни хванат. Да предположим, че той направи всичко това и каже, че сме замесени в нещо си, съществуващо повече или по-малко само във въображението му, че се прокрадва нощем, за да намери тези, които имат най-голям интерес против нас, и им долага. Чуваш ли ме? — извика евреинът с гневни проблясъци в очите. — Да допуснем, че той е сторил всичко това, тогава какво?

— Тогава какво! — повтори Сайкс с ужасно проклятие. — Ако е останал жив до моето идване, аз ще смажа черепа му с железния ток на ботуша си и ще го надробя на толкова парчета, колкото косми има на главата си.

— Ами ако аз съм го извършил! — почти изкрещя Феджин. — Аз, който зная толкова неща и бих могъл да обеся мнозина освен себе си!

— Не зная! — отговори Сайкс, който пребледня и скръцна със зъби само при мисълта за подобно нещо. — Ще направя такова нещо, че в затвора ще се принудят да ме оковат в железа. И ако ме изправят пред съд заедно с тебе, ще се нахвърля върху ти и ще ти пръсна черепа пред всички. Тогава ще бъда обладан от такава сила — изръмжа разбойникът, протягайки напред мускулестата си ръка — и ще смажа главата ти по такъв начин, сякаш натоварена каруца е минала през нея.

— Ще го сториш ли?

— Ох, дали няма! — възкликна крадецът. — Опитай само.

— Ами ако е Чарли или Хитреца, или. Бетси, или…

— Пет пари не давам кой е — отвърна нетърпеливо Сайкс. — Който и да е, ще му отплатя по същия начин.

Феджин погледна втренчено разбойника и като му направи знак да мирува, наведе се над леглото на пода и разтърси заспалия, за да го събуди. Сайкс се наклони напред в стола и с ръце върху колене наблюдаваше, сякаш се чудеше как ще свършат тези приготовления и това разпитване.

— Болтър, Болтър! Клетият момък! — каза Феджин, вдигайки поглед, в чието дяволско изражение се четеше с какво удоволствие предвкусва развръзката. Той говореше бавно и с подчертано натъртване. — Той е изморен изморен да я следи тъй дълго… да следи нея, Бил.

— Какво искаш да кажеш? — запита Сайкс и се отдръпна назад.

Феджин не отговори, само се наведе отново над спящия и го повдигна в седящо положение. Когато повториха фалшивото му име няколко пъти, Ной си потърка очите и като се прозина широко, огледа се сънливо наоколо.

— Разправи ми всичко отново — само веднъж, за да може той да го чуе — каза евреинът, посочвайки Сайкс.

— Какво да ти разправя? — запита сънливо Ной, като се разсънваше с неудоволствие.

— Онова за… Нанси — каза Феджин и хвана Сайкс за китката, сякаш да го задържи, за да не си излезе, преди да е чул всичко. — Ти я проследи, нали?

— Да.

— По Лондонския мост?

— Да.

— Където тя се срещна с двама души?

— Да, това направи.

— Един господин и една дама, при която тя е ходила и преди това по своя воля. Те поискали от нея да издаде приятелите си и най-напред Мънкс — което тя сторила… и да го опише, което също направила и после я запитали за къщата, където се събираме — тя и него направила и откъде можем най-добре да бъдем наблюдавани… и по кое време отиваме там. Да, тя направила всичко това. Разправила им всичко, дума по дума, без да я заплашват, без да се възпротиви — тя стори всичко това, нали? — извика Феджин, полуполудял от ярост.

— Добре де — отвърна Ной, почесвайки се по главата си. — Точно така беше!

— А какво казаха за миналата неделя?

— За миналата неделя! — повтори Ной и се мъчеше да си спомни. — Е, та нали ти го казах и по-рано.

— Отново. Кажи го отново! — изкряска Феджин, стискайки още по-здраво Сайкс и размахвайки нагоре другата си ръка, докато от устата му хвърчеше пяна.

— Те я запитаха — продължи Ной, който се бе разсънил и, изглежда, се догаждаше кой трябва да е Сайкс, — запитваха я защо не е дошла предишната неделя, както обещала. А тя отговори, че не могла.

— Защо, защо? Това му разправи.

— Защото насила била задържана от Бил, човека, за когото и по-рано им била разказвала — отвърна Ной.

— И какво още каза за него? — извика Феджин. — Какво още каза за човека, за когото и по-рано им била говорила? Това му кажи, това му кажи.

— Ами че не можела лесно да излиза от къщи, освен ако той знае къде отива — каза Ной. — И затова първия път, когато отишла при дамата, тя… Ха! Ха! Ха! — тъй ме досмеша, когато го каза дала му да пие лауданум.

— Гръм и мълния! — извика Сайкс, дърпайки се яростно от евреина. — Пусни ме!

Като блъсна настрани стареца, той напусна тичешком стаята и се стрелна диво и яростно нагоре по стълбата.

— Бил, Бил — развика се Феджин и го проследи бързо Една дума. Само една дума.

Тази дума нямаше да бъде изречена, ако разбойникът бе в състояние да отвори вратата. Той сипеше върху й безполезни клетви, обладан от гняв, когато евреинът го настигна задъхан.

— Отвори ми — каза Сайкс. — Не ми приказвай, опасно е. Отвори ми, казвам ти!

— Чуй да ти кажа само една думичка — възрази Феджин, като сложи ръка върху ключалката. — Ти няма да …

— Добре, хайде — отвърна другият.

— Няма да бъдеш… прекалено жесток, нали, Бил? Денят настъпваше и вън бе достатъчно светло, за да могат двамата мъже да видят лицата си. Те си размениха кратък поглед. В очите и на двамата имаше пламък, който не можеше да буди никакво съмнение.

— Искам да кажа — продължи Феджин, като даваше да се разбере, че всякакво прикриване е излишно, — жестокостта ти да не попречи на безопасността ни. Бъди ловък, Бил, и не прекалено дързък.

Сайкс не отговори, само дръпна вратата, която Феджин бе отключил, и се завтече по пустите улици.

Без да се спре, без да размисли, без нито веднъж да извърне глава било надясно, било наляво, без да вдигне очи към небето или да ги свали към земята, като гледаше само напред, обладан от безпощадна решителност, с толкова стиснати зъби, че напиращата челюст сякаш искаше да изскочи от кожата му, разбойникът продължаваше да тича напред. И нито продума, нито отпусна мускул, докато не стигна собствената си врата. Той я отключи полекичка, промъкна се тихо по стълбите, влезе в стаята си, завъртя два пъти ключа на вратата и като премести до нея една тежка маса, отдръпна завесата на леглото.

Девойката лежеше на него, наполовина облечена. Той я бе разбудил, тъй като тя се привдигна с бърз и изплашен поглед.

— Ставай! — каза мъжът.

— Това си ти, Бил — продума девойката с израз, който издаваше радостта й, че го вижда да се завръща.

— Да, аз съм — беше отговорът. — Ставай!

В стаята гореше свещ, обаче мъжът я издърпа бързо от светилника и я захвърли в огнището. Като видя бледата светлина на ранното утро навън, девойката стана да вдигне пердето.

— Остави го така — заповяда Сайкс и препречи ръка пред нея. Достатъчно е светло за това, което имам да върша.

— Бил — каза девойката с нисък, тревожен глас, — защо ме гледаш тъй?

Разбойникът продължи да я гледа няколко секунди с разширени ноздри и запъхтени гърди. Сетне, като я сграбчи за ръката и гърлото, той я повлече към средата на стаята и поглеждайки още веднъж към вратата, сложи тежката си ръка върху устата й.

— Бил, Бил — със задъхване промълви девойката, като се бореше с обладалия я смъртен страх, — аз няма … нито да пищя… нито да извикам… нито веднъж… Само ме чуй кажи ми нещо … кажи какво съм направила!

— Ти го знаеш, дявол такъв! — отвърна разбойникът и потисна дъха си. — Тази вечер са те следили, чули са всяка твоя дума.

— Тогава пощади ми живота, в името на бога, както и аз пощадих твоя — отвърна девойката, притискайки се до него. — Бил, скъпи Бил, ти едва ли би имал сърце да ме убиеш. О, помисли си само за всичко, от което се отказах тази вечер заради тебе. Дай си време да си помислиш и се спасиш от това престъпление. Аз няма да отдръпна ръката си, ти не ще ме отблъснеш. Бил, Бил, в името на бога, заради тебе, заради самата мене, спри, преди да пролееш кръвта ми! Аз ти бях вярна, кълна се в порочната си душа, вярна ти бях!

Мъжът се бореше отчаяно да освободи ръцете си, но тези на девойката бяха сграбчили неговите и колкото да се мъчеше, той не можеше да се откопчи от нея.

— Бил — провикна се девойката, мъчейки се да сложи глава на гърдите му, — господинът и онази мила госпожица ми казаха тази вечер, че могат да ми създадат дом в някоя чужда страна, където ще завърша дните си в усамотение и мир. Нека да се видя отново с тях и да ги помоля на колене да покажат същото милосърдие и добрина и към тебе. Нека двамата да напуснем това ужасно място и далеч един от друг да започнем нов живот, да забравим всичко, което е било досега, освен в молитвите си, и нивга вече да не се видим. Никога не е късно за разкаяние. Те ми го казаха … и сега аз чувствувам, че е така… но трябва да имаме време… малко, малко време!

Разбойникът освободи едната си ръка и сграбчи пистолета си. Дори и в яростта му през ума му проблесна мисълта, че веднага ще го хванат, ако стреля. Тогава той удари с него с всичка сила извърнатото нагоре лице, което почти докосваше неговото.

Тя залитна и падна, почти заслепена от кръвта, която шуртеше от дълбоката рана на челото й. Но като се привдигна на колене, с голяма трудност тя издърпа от пазвата си бяла носна кърпичка — дадената от Роза Мейли — и вдигайки я в скръстените си ръце, толкова високо към небето, колкото й позволяваха отслабналите й сили, тя прошепна със сетния си дъх молитва за милосърдие към създателя си.

Картината беше ужасна. Убиецът залитна назад към стената и като отпъди с ръка дневната светлина от себе си, грабна една тежка цепеница и събори жертвата си на земята.