Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (22)

Глава XXII
Обирът

— Кой е там? — разнесе се висок груб глас, когато те пристъпиха прага.

— Не вдигай патърдия — каза Сайкс и подпря вратата. — Дай някаква светлинка, Тоби.

— А, приятели! — извика същият глас, — Свещта, Барни, свещта! Покани господина вътре! А ако ти е удобно, събуди се преди това.

Изглежда, че човекът, който говореше, хвърли четка за обувки или друга подобна вещ върху лицето, към което се бе обърнал, за да го разбуди, тъй като се чу шум от падане на някакъв дървен предмет, а сетне и неясното мърморене на полусъбуден човек.

— Чуваш ли? — извика гласът. — Бил Сайкс чака на прага, а няма кой да го посрещне. Заспал си ми там като че ли си глътнал приспивателно с яденето. Постресна ли се малко, или искаш да те събудя с железния свещник?

След тези думи два обути криво-ляво крака се затътриха припряно по голия под и от една врата вдясно се показа най-напред слабо горяща свещ, а после и фигурата на същия индивид, за когото бяхме казали, че говори през носа си и който играеше ролята на прислужник в кръчмата на Сафрън Хил.

— Мистър Сайкс! — възкликна гъгниво Барни с истинска или престорена радост. — Влезте, сър, влезте.

— Хей, минавай напред — каза Сайкс и бутна Оливър пред себе си. — По-бързичко, иначе ще те настъпя.

Като го изпсува за бавните му движения, Сайкс блъсна Оливър напред; двамата влязоха в ниска, тъмна стая, задимена от огъня, с два-три счупени стола, маса и много стар диван. На него се бе проснал с цялата си дължина човек, който пушеше с дълга глинена лула и чиито крака бяха поставени много по-нависоко от главата му. Той беше облечен в елегантно скроен жакет с енфиен цвят и големи пиринчени копчета; оранжева околовратна кърпа; груба, крещяща жилетка и кафяви бричове. Мистър Кракит (тъй като това бе той) не притежаваше голямо количество косми нито на главата, нито по лицето си, а тези, които имаше, бяха червеникави на цвят и завършваха насила със завъртени къдри, през които той прокарваше от време на време твърде нечистите си пръсти, украсени с големи просташки пръстени. Ръстът му беше малко над среден и доколкото можеше да се разбере, краката му бяха слабовати. Но това не му пречеше да се възхищава от ботушите си, които той наблюдаваше в тяхното високо положение с живо доволство.

— Бил, приятелче! — възкликна този човек, като извърна глава към вратата. — Радвам се да те видя. Бях почнал да се страхувам, че си се отказал, в какъвто случай щях да се заема самичък. Я виж!

Като изрече това възклицание с тон на голяма изненада, когато погледът му се спря върху Оливър, мистър Тоби Кракит се намести в седящо положение и запита:

— Кой е този?

— Момчето. Само момчето! — отвърна Сайкс и притегли стол до огъня.

— Едно от момчетата на Феджин — каза Барни подигравателно.

— Така, на Феджин значи! — възкликна Тоби, като изгледа Оливър. — Та то е създадено тъкмо за джобовете на старите дами в черква. Мутричката му е същинско богатство за него.

— Стига, стига — намеси се Сайкс нетърпеливо, наведе се над приятеля си, прошепна му няколко думи на ухото, на което мистър Кракит се изсмя гръмко и удостои Оливър с продължителен учуден поглед.

— А сега — каза Сайкс, като зае отново мястото си, — ако ни дадеш да похапнем и пийнем нещичко, докато чакаме, добре ще ни ободриш. Седни до огъня, младежо, и си почини, тъй като нощес отново ще трябва да излезеш с нас макар и мястото да не е много далеч.

Оливър изгледа Сайкс с безмълвно и плахо учудване и като притегли едно столче до огъня, седна със склонена на длани болна глава, без да разбира къде е и какво става около него.

— Наздраве — каза Тоби, когато младият евреин сложи някакви остатъци от ядене и една бутилка на масата, — успех в работата! — Той стана в чест на наздравицата и като сложи внимателно лулата си в един ъгъл, доближи се да масата, наля си чаша ракия и я изгълта. Мистър Сайкс стори същото.

— Една капка за момчето — каза Тоби и наля чашата до половина, — пийни си, невинни младежко.

— Аз — каза Оливър, като го погледна жално в лицето — наистина, аз…

— Пий, пий! — повторно го подкани Тоби. — Мислиш ли, че не зная кое е добро за тебе и кое не е. Накарай го да я изпие, Бил.

— Добре ще направиш да изпиеш чашата! — каза Сайкс и се тупна по джоба. — Да пукна, ако това момче не създава повече неприятност от цяла дузина хитреци. Изпий я, проклето дяволче, изпий я!

Изплашен от застрашителното държане на двамата мъже, Оливър изгълта набързо съдържанието на чашата и веднага се закашля силно, което накара Тоби Кракит и Барни да се разсмеят и изтръгна усмивка дори от намусения мистър Сайкс.

След като Сайкс уталожи охотата си (Оливър не можа да хапне нищо друго освен коричка хляб, която насила го накараха да изяде), двамата мъже се изтегнаха на столовете да подремнат. Оливър продължи да седи на столчето си край огъня, а Барни се зави с одеяло и се просна на пода до самата решетка на камината.

Известно време всички спаха или поне изглеждаше, че спят. Само Барни стана веднъж-дваж да сложи въглища в огъня.

Оливър задряма и си представяше, че върви по мрачни пътеки, скита из тъмно гробище или преживява някоя друга случка от изминалия ден, но се стресна от Тоби Кракит, който скочи и извика, че часът е един и половина.

В миг другите двама се изправиха на крака и енергично се заеха да се приготовляват. Сайкс и приятелят му увиха вратовете и брадите си с тъмни шалове и облякоха връхни дрехи. Барни отвори шкафа и извади оттам някакви предмети, които бързо натъпка в джобовете си.

— Две кучета за мене, Барни — каза Тоби Кракит.

— Ето ги — отвърна Барни и извади два пистолета. — Ти сам ги напълни.

— Добре! — рече Тоби и ги взе. — Нищо ли не сме забравили? — запита Тоби, като окачи един малък железен лост на една гайка от вътрешната страна на дрехата си.

— Всичко е наред — успокои го другарят му. — Време е да потеглим. Дай онова парче дърво, Барни.

С тези думи той взе една дебела пръчка от ръката на Барни и се залови да завързва Оливъровата качулка.

Съвсем замаян от умората, от лошия въздух и от насила изпития алкохол, Оливър механично подаде ръка на Сайкс, който бе протегнал за тази цел своята.

— Хвани му другата ръка, Тоби — каза Сайкс. — Погледни от вратата, Барни.

Момъкът отиде до вратата, върна се и съобщи, че всичко е спокойно. Двамата разбойници, с Оливър помежду тях, излязоха от къщата. Барни заключи вратата, зави се, като преди, и скоро отново заспа.

Беше съвсем тъмно. Мъглата беше много по-гъста, отколкото в началото на нощта. Въздухът бе толкова влажен, че макар и да не валеше, Оливъровата коса и вежди се покриха със скреж, само няколко минути след като напуснаха къщата. Прекосиха моста и продължиха към светлинките, които бяха забелязали и по-рано. Те не бяха много далеч и понеже вървяха доста бързо, скоро стигнаха в Чертзи.

— Карай през града — прошепна Сайкс, — тази нощ едва ли ще има някой из пътя да ни види.

Тоби послуша и те преминаха бързо главната улица на малкото градче, което по този късен час беше съвсем запустяло. Слаба светлинка се показваше тук-там от някой прозорец на спалня и груб кучешки лай нарушаваше от време на време нощната тишина, но по улиците не се виждаше никой. Когато излязоха от града, един часовник удари два.

Като усилиха крачките си, те свиха по пътя вляво. След около миля спряха пред усамотена къща, заобиколена със стена, върху която Тоби Кракит в миг се качи, без дори да спре да си поеме дъх.

— Сега момчето — каза Тоби. — Повдигни го, а аз ще го хвана.

Преди Оливър да има време да се огледа, Сайкс го хвана под мишниците и след три-четири секунди двамата с Тоби лежаха на тревата от другата страна. Сайкс ги последва незабавно.

И сега за първи път Оливър разбра, скован от ужас и отчаяние, че целта на идването им дотук е обир, а може би и убийство. Той скръсти ръце и неволно изпусна едно потиснато възклицание на ужас и уплаха. Очите му се замъглиха; пот изби по пепелявобледото му лице. Краката му не го държаха и той падна на колене.

— Ставай! — измърмори Сайкс, разтреперан от гняв, и извади револвера от джоба си. — Ставай или ще пръсна мозъка ти по тревата.

— За бога, пуснете ме! — викаше Оливър. — Оставете ме да избягам и загина на полето. Никога няма да се върна в Лондон. Никога, никога! Моля ви се, смилете се и не ме принуждавайте да крада. В името на бога, имайте милост към мене!

Човекът, към когото бе отправена тази молба, произнесе страшно проклятие, извади пистолета си, но Тоби го измъкна от ръката му, сложи длан върху устата на момчето и го повлече към къщата.

— Тихо! — изсъска човекът. — Тук никой няма да те чуе. Кажи само една думичка и ще ти видя работата с един удар по главата. С него не се вдига шум, всичко се свършва както трябва и е по-благородно. Хайде, Бил, изкърти капака на прозореца. Гарантирам ти, че вече е дошъл на себе си. Виждал съм и по-опитни от него да се разтреперват така, когато нощта е студена.

Сайкс ругаеше яростно Феджин, че му бе дал Оливър за тази работа, и едновременно с това безшумно работеше с железния лост. Не след дълго с помощта на Тоби той успя да откачи капака на прозореца, за който бе станало дума.

Прозорчето беше малко, с дървена решетка на отвора му и се издигаше на около пет и половина фута от земята, на задната страна на къщата. През него можеше да се влезе в едно килерче на края на коридора. Отворът беше толкова малък, че домакините навярно не бяха счели за нужно да го защитят по-здраво. Все пак големината му бе такава, че през него можеше да се промъкне момче с Оливъровия ръст. С малко усилие Сайкс успя да махне решетката — и дупката бе разчистена.

— Слушай сега, паленце — прошепна Сайкс, като извади черно фенерче от единия си джоб и насочи светлината му право в лицето на Оливър. — Ще те пропъхна през този отвор. Ти вземи този фенер, качи се тихичко по стълбата право пред тебе, мини през малкия вестибюл и ни отключи входната врата, за да влезем.

— На горната й страна има мандало, което не ще можеш да достигнеш — намеси се Тоби. — Качи се на един от столовете във вестибюла. Там има три, Бил, на всеки от които е изобразен гербът на старата дама.

— Не можеш ли да млъкнеш? — сопна му се Сайкс и го изгледа заплашително. — Вратата на стаята е отворена, нали?

— Съвсем разтворена — отвърна Тоби, след като надзърна, за да се увери. — Те всякога я оставят така, за да може кучето да се разхожда, когато не му се спи. Xa-ха! Барни го подмами снощи. Нареди се просто чудесно!

Макар и мистър Кракит да говореше с едва доловим шепот и да се смееше безшумно, Сайкс властно му заповяда да мълчи и да си гледа работата. Тоби послуша, като най-напред извади фенерчето си и го сложи на земята, а сетне се долепи до стената под прозорчето и сложи ръце на коленете си, за да може да се стъпи на гърба му. Едва бе сторил това, когато Сайкс се качи отгоре му, пропъхна полека Оливър през отвора с нозете напред и без да изпуща яката му, спусна го благополучно на пода.

— Вземи това фенерче — заповяда му Сайкс, като огледа помещението. — Виждаш отпреде си стълбите, нали?

По-скоро мъртъв, отколкото жив, Оливър му отговори утвърдително, Сайкс му посочи входната врата с дулото на пистолета, като му напомни, че не може да избяга от изстрела и ако се опита да изклинчи, веднага ще го просне мъртъв на земята.

— Това може да стане за минута — каза шепнешком Сайкс. — Щом те оставя, веднага се залавяй за работа. Я слушай!

— Какво е това? — прошепна другият човек. Двамата мъже се заослушваха внимателно.

— Няма нищо — каза Сайкс и пусна момчето. — Хайде!

Докато ставаше това, момчето можа да се опомни и твърдо реши, че макар да му струва живота, на всяка цена ще се опита да се качи горе откъм вестибюла и ще разбуди хората. С тази мисъл в главата той се приближи бързо и безшумно до стълбата.

— Назад! — извика внезапно Сайкс със силен глас. — Назад! Назад!

Уплашен от този вик, който наруши мъртвата тишина, както и от още един, който го последва, Оливър изпусна фенерчето и не знаеше дали да напредва, или да бяга.

Викът се повтори… показа се светлина… Двама полуоблечени мъже като изплашени сенки се мярнаха на стълбата нещо блесна … чу се силен шум пушек нещо тресна някъде — и Оливър, залитайки, отстъпи назад.

Сайкс бе изчезнал за миг, сетне пак се появи и го хвана за яката, преди още димът да се бе разнесъл. Той стреля подир двамата мъже, които вече се бяха скрили, и изтегли нагоре момчето.

— Притисни си по-здраво ръката — каза Сайкс, когато го пропъхваше през прозореца. — Подай ми една кърпа. Ранили са го. Бързо! Кръвта тече силно!

Чу се силен звън, смесен с шум от оръжия и човешки викове. Оливър усещаше, че го носят по неравна почва. После шумът взе да стихва в далечината. Студено, убийствено чувство пропълзя в сърцето на момчето и то нито виждаше, нито чуваше нещо.