Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Oliver Twist (or, The Parish Boy’s Progress), (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 39 гласа)
Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Чарлз Дикенс. Приключенията на Оливър Туист

Роман

 

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Преведе от английски: Нели Доспевска

Художник: Никифор Русков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Халачева

 

Английска. Трето издание. Дадена за набор на 10. XI. 1978 г. Подписана за печат на 26. II. 1979 г. Излязла от печат на 28. III. 1979 г. 137. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 26,50. Издателски коли 26,50. Цена 4,90 лв. Код № 11. 95376 76531/6256-16-79

c/o Jusautor, Sofia

 

Издателство „Отечество“, София, 1979

ДПК „Д. Благоев“

 

Charles Dickens. The Adventures of Oliver Twist

Humphry Tilford Oxford, University press, London and New York


Глава I
Тук се разказва за мястото, където се роди Оливър Туист, и за обстоятелствата, съпътстващи раждането му

Между обществените сгради на един град, чието име по много причини би било разумно да не споменавам и на който няма да дам никакво измислено наименование, имаше една постройка, характерна в миналото за повечето градове, били те големи или малки. Това беше приютът за скитници и бездомни. Един ден, чиято дата няма защо да определям, тъй като поне засега това не е от значение за читателя, там се роди онова смъртно същество, чието име се чете в заглавието на настоящата повест.

Дълго време след като това дете бе въведено от лекаря на черковната община в този свят на мъки и тегла, съществуваше много голямо съмнение дали то изобщо ще може да оцелее, за да носи каквото и да било име. В такъв случай повече от вероятно е, че тези записки никога не биха се появили, или ако те действително видеха бял свят, целият разказ би обемал не повече от две страници и те щяха да притежават неоценимото качество да представляват най-сбитата и точна биография, съществуваща в литературата на коя и да е епоха или страна.

Макар и да не съм склонен да поддържам, че да си роден в такъв приют, е само по себе си най-щастливата и достойна за завиждане участ, която може да сполети едно човешко същество, настоявам, че специално в този случай това беше най-хубавото нещо, което можеше да стане с Оливър Туист. Преди всичко трябва да се отбележи, че беше нужно голямо усилие, за да се накара Оливър да започне да диша — твърде досадна дейност, която обаче опитът е направил необходима за нашето по-лесно съществуване. Известно време той лежа задъхан върху малко вълнено дюшече, увиснал някъде по средата между този свят и онзи, и с много по-голяма вероятност да отиде във втория, отколкото да остане в първия. Ако през този кратък промеждутък от време Оливър бе заобиколен от внимателни баби, загрижени лели, опитни милосърдни сестри и дълбокомъдри лекари, безсъмнено и неминуемо той би бил умъртвен едва ли не веднага. Край него обаче нямаше никой друг освен една стара просякиня, доста замаяна от необикновеното количество изпита ракия, и лекаря на черковната община, служебно задължен да помага в подобни случаи. С взаимни усилия Оливър и природата се заловиха за борба, в резултат, на което след малко напрежение Оливър пое дъх, кихна и се зае да оповести на обитателите на приюта, че нов товар ляга върху раменете на енорията. Той стори това, като нададе такъв вик, какъвто би могъл да се очаква от едно мъжко дете, лишено за повече от три минути и четвърт от тази така полезна принадлежност — гласа.

Докато Оливър даваше това първо доказателство за свободната и правилна дейност на дробовете си, парцалената черга, нехайно метната върху желязното легло, се раздвижи. Бледото лице на млада жена се вдигна безсилно от възглавницата и слаб глас промълви неясно:

— Нека да видя детето и да умра.

Лекарят беше седнал с лице, извърнато към огъня, като последователно топлеше и разтриваше дланите на ръцете си. Когато младата жена проговори, той стана и като се приближи към главата й, каза с по-голяма топлота, отколкото би могло да се очаква от него:

— Но вие още не трябва да приказвате за умиране.

— Божичко, смили се над нея, дано не умре! — намеси се и свитата в ъгъла помагачка, като мушна бързо в джоба си зелената стъклена бутилка, чието съдържание опитваше с голямо удоволствие. — Да й помага господ, клетичката, когато ще доживее толкова години, колкото са моите, господине и когато ще има тринадесет собствени деца, и всичките умрели освен две, пък и те натикани в приют заедно с мене. Тогава хич няма да й идва наум да приказва такива дивотии, горкичката! Хайде, милото ми агънце, помисли си само какво значи да бъдеш майка.

Очевидно тази утешителна възможност за майчински радости не успя да окаже никакво въздействие. Болната поклати главата си и протегна ръка към детето.

Лекарят го положи в обятията й. Тя страстно залепи студените си бледи устни върху челото му, прокара длани по лицето си, озърна се наоколо с изплашен поглед, потръпна, падна назад и умря. Разтъркаха гърдите, ръцете и слепите й очи, но кръвта беше спряла завинаги. Заприказваха за надежда и успокоение. Дълго време се бяха държали като чужди.

— Всичко свърши, мисис Тънгами! — каза най-после лекарят.

— Ех, горкичката, отиде си! — продума жената, като вдигна запушалката на зелената бутилка, търкулнала се върху възглавницата, докато тя се беше навеждала да взема детето. — Горката женица!

— Непременно да изпратиш да ме повикат, ако детето заплаче — каза лекарят, като си слагаше ръкавиците бавно и замислено. — Голяма вероятност има да ни създаде неприятности. Ако е неспокойно, дай му малко кашица. — Той си сложи шапката и като се спря за малко до леглото на път за вратата, прибави: — И на всичко отгоре беше хубаво момиче. Знаеш ли откъде е дошла?

— Доведоха я снощи — отвърна старата жена — по заповед на надзирателя. Намерили я легнала на улицата. Сигурно е изминала доста път, тъй като обувките й бяха станали на парцали. Но откъде е дошла и къде е отивала, никой не знае.

Лекарят се наведе над тялото и вдигна лявата ръка.

— Все същата стара история — каза той, като поклати глава. — Никаква венчална халка. Ех! Лека нощ!

С тези думи лекарят си тръгна за вечеря. А жената, която играеше роля на милосърдна сестра, отпи още веднъж няколко глътки от зелената бутилка, седна на едно ниско столче до огъня и се залови до повива детето.

Какъв прекрасен пример за значението на облеклото представляваше малкият Оливър Туист! Завит в одеялото, което досега беше едничката му покривка, той еднакво би могъл да мине за дете на благородник и на просяк; би било мъчно и за най-високомерния чужд човек да определи истинското му място в обществото. Но сега, повит в старите басмени пелени, пожълтели от дълго употребление, той получи знака и отличието на положението, което едничко му подобаваше — положение на дете, принадлежащо на черковната община, — сираче от приют за скитници и бездомни, чиято смирена участ е тежко робуване — да бъде удряно и блъскано, да води трудния живот на същество, което всички презират и никой не съжалява.

Оливър плачеше силно. Ако би знаял, че е сираче, оставено на нежните грижи на черковни настоятели и надзиратели, той сигурно би плакал още по-гръмогласно.