Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Oliver Twist (or, The Parish Boy’s Progress), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Чарлз Дикенс. Приключенията на Оливър Туист

Роман

 

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Преведе от английски: Нели Доспевска

Художник: Никифор Русков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Халачева

 

Английска. Трето издание. Дадена за набор на 10. XI. 1978 г. Подписана за печат на 26. II. 1979 г. Излязла от печат на 28. III. 1979 г. 137. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 26,50. Издателски коли 26,50. Цена 4,90 лв. Код № 11. 95376 76531/6256-16-79

c/o Jusautor, Sofia

 

Издателство „Отечество“, София, 1979

ДПК „Д. Благоев“

 

Charles Dickens. The Adventures of Oliver Twist

Humphry Tilford Oxford, University press, London and New York

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава XLV
Феджин изпраща Ной Клейпоул на тайна мисия

На следното утро старецът стана рано и зачака нетърпеливо появяването на новия си съдружник, който, след като се забави, както му се стори, безкрайно дълго, най-сетне му се представи и жадно нападна закуската.

— Болтър — — каза Феджин, като притегли стол и седна срещу Морис Болтър.

— Добре де, ето ме — отвърна Ной. — Какво има? Не ме занимавай с нищо, преди да съм свършил яденето. Това е лошото тук у вас — никога нямате време спокойно да се нахраните.

— Би могъл да говориш, докато ядеш, нали? — каза Феджин, проклинайки лакомията на скъпия си млад приятел от дъното на душата си.

— О, да, мога да говоря. Когато разговарям, мога по-добре да върша работата си — каза Болтър, като отрязваше огромна филия хляб. — Къде е Шарлота?

— Излезе — каза Феджин. — Пратих я навън с другата млада жена, понеже исках да сме сами.

— Аха! — възкликна Ной. — Бих желал най-напред да й бе заповядал да приготви малко препечен хляб с масло. Хайде. Приказвай. Няма да ме прекъснеш.

Както изглеждаше, евреинът нямаше защо да се безпокои, че нещо би могло да се прекъсне, тъй като очевидно Ной бе седнал с намерение да свърши хубава работа.

— Вчера ти работи както трябваше, миличък — захвана Феджин. — Чудесно! Шест шилинга и девет и половина пенса още от първия ден! С детеобирачеството ще натрупаш цяло богатство.

— Не забравяй да прибавиш три съда за бира и една кана за мляко — каза мистър Болтър.

— Не, не, миличък. Съдовете за бира са истинска проява на гениалност, а каната за мляко е просто шедьовър.

— Смятам, че постижението е твърде добро за един начинаещ — забеляза с доволство мистър Болтър. — Бирените съдове взех от летвите на една ограда, а каната за мляко се мъдреше самичка пред една кръчма. Помислих си, че може да ръждяса от дъжда или да хване настинка, знаеш! Ха-ха-ха!

Феджин се престори, че се смее от сърце. След като се насмя, мистър Болтър погълна няколко големи хапки, с които завърши първото си парче хляб с масло, и посегна към второ.

— Виж какво, Болтър — каза Феджин, навеждайки се над масата, — искам от тебе да свършиш една работа, миличък, която се нуждае от много внимание и предпазливост.

— Слушай — възрази Болтър, — да не си взел да ме вкарваш в беля или да ме пращаш по участъци. Това никак не ми е по угодата, никак. Казвам ти го.

— Този път няма никаква опасност, абсолютно никаква — каза евреинът. — Трябва само да следим една жена.

— Възрастна ли? — запита мистър Болтър.

— Млада — отвърна Феджин.

— Зная, че мога да свърша добре подобно нещо — заяви Болтър. — Когато ходех на училище, редовно се занимавах с шпиониране. Какво трябва да правя? Да не би …

— Няма нищо да правиш, само ще ми долагаш къде ходи, с кого се среща и ако е възможно, какво приказва; да запомниш улицата, ако е улица, или къщата, ако е къща, и да ми носиш всички сведения, които можеш.

— И какво ще ми дадеш? — запита Ной и сложи чашата на масата, с поглед, жадно впит в лицето на работодателя си.

— Ако я свършиш добре, ще ти дам една лира, миличък. Една лира — повтори Феджин, който желаеше да го заинтересува с разследването колкото може повече. — И никога досега не съм давал толкова за работа, от която няма да се спечели нещо ценно.

— Коя е тя? — запита Ной.

— Наш човек.

— Ох, боже! — възкликна Ной, бърчейки нос. — Нещо се съмняваш в нея, а?

— Намерила си е нови приятели, миличък, и аз трябва да зная кои са — отвърна Феджин.

— Разбирам — каза Ной. — Просто, защото искаш да имаш удоволствието да знаеш дали са почтени хора, а? Ха-ха-ха! Точно аз съм човек за тази работа.

— Знаех си, че ще бъдеш — извика Феджин, въодушевен от успеха на предложението си.

— Разбира се, разбира се — отвърна Ной. — Къде е тя? Къде трябва да я чакам? Къде трябва да отида?

— Всичко ще ти кажа, миличък. Ще ти я покажа, когато му дойде времето — каза Феджин. — Ти само бъди готов и остави другото на мене.

Тази нощ и следващата, и по следващата шпионинът прекара с ботушите и каруцарското си облекло, готов да тръгне при една дума от страна на Феджин. Изминаха шест нощи — шест дълги, досадни нощи — и през всяка една от тях Феджин се връщаше в къщи с разочаровано лице и накратко загатваше, че още не е дошло времето. На седмата той се върна по-рано, изпълнен с възторг, който не можеше да скрие. Беше неделя.

— Тя ще излезе тази вечер — съобщи Феджин — и точно по онази работа, уверен съм, тъй като през целия ден е била сама, и човекът, от когото се бои, няма да се върне, преди да пукне зората. Ела с мене, бързо!

Ной скочи, без да продума нищо, тъй като евреинът бе толкова възбуден, че състоянието му зарази и него. Те напуснаха крадешком къщата и като забързаха през цял лабиринт от улички, пристигнаха най-сетне пред една кръчма, в която Ной разпозна кръчмата, където бе преспал през нощта на пристигането си в Лондон.

Единадесет часът беше минал и вратата бе заключена. Тя се отвори бавно на резетата си, когато Феджин изсвири ниско. Влязоха безшумно, вратата се затвори зад тях.

Без да посмеят дори да шепнат, замествайки думите с движения, Феджин и младият евреин, който им бе отворил, посочиха на Ной малкото прозорче и му дадоха знак да се качи и погледне лицето в съседната стая.

— Това ли е жената? — запита той с едва чут шепот.

Феджин кимна утвърдително.

— Не мога да видя добре лицето й — пошепна Ной. — Погледнала е надолу и свещта е зад нея.

— Стой там — пошепна Феджин. Той направи знак на Барни, който се оттегли. В миг момъкът влезе в съседната стая и под предлог, че подрязва фитила на свещта, той я премести в исканото положение и като заговори девойката, накара я да вдигне лице.

— Сега я виждам — каза шпионинът.

— Ясно?

— Бих я разпознал между хиляда други.

Той слезе бързо, когато вратата се отвори и девойката излезе. Феджин го дръпна зад една малка преградка, отделена със завеса, и те затаиха дъх, докато тя мина на няколко крачки от прикритието им, сетне излезе от вратата, през която бяха влезли.

— Шт — каза момъкът, който държеше вратата, — хайде. Ной размени поглед с евреина и се стрелна навън.

— Вляво — пошепна момъкът, стъпвай вляво и дръж противоположната страна на улицата.

Той стори това и под светлината на лампите видя отдалечаващата се фигура на девойката, отминала вече на известно разстояние пред него. Той се приближи толкова, колкото сметна, че е разумно, вървейки на отсрещната страна на улицата, за да наблюдава по-добре движенията й. Тя се огледа неспокойно назад и изведнъж се спря, за да остави двамината мъже, които вървяха наблизо зад нея, да отминат напред. Изглежда, че колкото по-далеч отиваше, толкова по се окуражаваше и толкова по-спокойни и сигурни ставаха стъпките й. Шпионинът запазваше същото разстояние помежду и я следваше с очи, вперени в нея.