Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Oliver Twist (or, The Parish Boy’s Progress), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 46 гласа)
Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Чарлз Дикенс. Приключенията на Оливър Туист

Роман

 

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Преведе от английски: Нели Доспевска

Художник: Никифор Русков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Халачева

 

Английска. Трето издание. Дадена за набор на 10. XI. 1978 г. Подписана за печат на 26. II. 1979 г. Излязла от печат на 28. III. 1979 г. 137. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 26,50. Издателски коли 26,50. Цена 4,90 лв. Код № 11. 95376 76531/6256-16-79

c/o Jusautor, Sofia

 

Издателство „Отечество“, София, 1979

ДПК „Д. Благоев“

 

Charles Dickens. The Adventures of Oliver Twist

Humphry Tilford Oxford, University press, London and New York


Глава X
Оливър се запознава по-добре с характерите на новите си другари; той добива опитност, която заплаща на висока цена. Тази глава е къса, обаче е твърде важна за развоя на разказа

В продължение на много дни Оливър остана в стаята на евреина, като разпаряше инициалите на носни кърпички (цели купища се носеха в къщи), и понякога вземаше участие в описаната вече игра, която двете момчета и евреинът играеха всяка сутрин. Най-после той започна да жадува за чист въздух и често молеше настоятелно стария джентълмен да му позволи да излезе и поработи с двамата си другари.

Това, което най-вече го накара да желае да се залови за дейна работа, бяха строгите морални принципи на стария джентълмен. Когато Хитреца или Чарли Бейтс се прибираха вечер в къщи с празни ръце, той най-сурово им говореше за злините, последици на леността и безделието, и им налагаше да разберат колко е необходимо да се работи, като ги пращаше да си легнат без вечеря. При един случай дори отиде толкова далеч, че събори и двамата по стълбата; това обаче беше прекалено строго приложение на добродетелните му предписания.

Най-сетне една сутрин Оливър получи позволението, за което така горещо се бе молил. В продължение на два-три дни не му бяха давали да разпаря кърпички и тогава обедите бяха доста оскъдни. Може би тези бяха причините, които накараха стария господин да удовлетвори желанието му. Но дали беше така, или не, той каза на Оливър, че може да излезе, като го постави под съвместното попечителство на Чарли Бейтс и неговия приятел Хитреца.

Трите момчета потеглиха: Хитреца със запретнати ръкави и килната шапка, както обикновено, мастър Бейтс с ръце и джобовете и Оливър помежду им. Той се чудеше къде отиват и кой клон от занаятчийството ще започнат да го учат най-напред.

Момчетата се тътреха така лениво по улиците, щото Оливър взе да мисли, че другарите му ще измамят стария джентълмен и изобщо няма да отидат на работа. Също така Хитреца имаше лошия навик да грабва шапките от главите на малките момчета и да ги захвърля надалеч, докато Чарли Бейтс проявяваше твърде либерални възгледи относно хорските права на собственост, като отмъкваше ябълки и глави лук от зарзаватчийските сергии и ги пъхваше в джобовете си, които имаха такава удивителна вместимост, сякаш се простираха из цялата вътрешна страна на дрехите му. Тези неща изглеждаха толкова лоши, че Оливър тъкмо щеше да изрази по възможно най-деликатен начин желанието си да се завърне в къщи, когато мислите му внезапно взеха нова насока. Това се дължеше на твърде тайнствената промяна в държането на Хитреца.

Тримата тъкмо излизаха от тясната уличка недалеч от открития площад в Клеркънуел, когато Хитреца изведнъж се спря и като сложи пръст на устните си, дръпна назад спътниците си с най-голяма предпазливост и бдителност.

— Какво има? — запита Оливър.

— Шт — отвърна Хитреца. — Виждате ли онази дърта гарга до книжарската будка?

— Старият джентълмен отсреща ли? — каза Оливър. — Да, виждам го.

— Ще ни влезе в работа — каза Хитреца.

— Бива си го — забеляза мастър Чарлз Бейтс.

Оливър погледна първо единия, после другия с най-голямо учудване, обаче не му бе позволено да направи каквато и да било забележка, тъй като двете момчета пресякоха крадешком улицата и се промъкнаха съвсем близо до стария джентълмен, към когото бяха насочили вниманието му. Оливър вървеше на няколко крачки зад тях, а като не знаеше дали да продължи, или пък да се върне назад, застана да гледа в безмълвно удивление.

Старият джентълмен имаше много почтен изглед с напудрената си коса и златни очила. Беше облечен в тъмнозелен жакет с черна кадифена яка, имаше бели панталони и носеше под мишницата си изящен бамбуков бастун. Той бе взел книга от будката и четеше с такова увлечение, сякаш се намираше на креслото в собствения си кабинет. Твърде е възможно той да си представяше, че наистина се намира там, тъй като от унесеността му беше ясно, че не вижда нито будката, нито улицата, нито момчетата, накъсо казано, нищо друго освен книгата. Той четеше всичко подред, като обръщаше листа, когато стигнеше края на страницата и започваше следващата, без да пропуща нито ред, напълно погълнат от заниманието си.

Какъв беше Оливъровият ужас и уплаха, когато застанал няколко крачки настрани, с широко отворени очи, той видя Хитреца да вмъква ръка в джоба на стария джентълмен и да изважда оттам носна кърпичка. После я подаде на Чарли Бейтс и двамата свиха зад ъгъла и побягнаха бързо.

Изведнъж цялата тайнственост около носните кърпи, часовниците, скъпоценностите и евреина се разбули пред съзнанието на момчето. Обхваналият го ужас караше кръвта му да гори във всичките му вени и той се почувствува като пламтящ огън. Сетне, смутен и изплашен, той плю на петите си, без да съзнава какво върши, побягна толкова бързо, колкото можеха да го носят краката му.

Всичко това стана в продължение на минута. В момента, когато Оливър започна да бяга, старият джентълмен мушна ръка в джоба си и като не намери там носната си кърпичка, бързо се извърна. Видял момчето да бяга с такава бързина, той, естествено, заключи, че Оливър бе крадецът, и като завика с всичка сила: „Дръжте крадеца!“ — хукна след него с книгата в ръка.

Но старият джентълмен не беше едничкият, който вдигна аларма. Хитреца и мастер Бейтс, не желаейки да привлекат хорското внимание, като се втурнат да тичат из откритата улица, просто се бяха оттеглили в първия вход зад ъгъла. Едва когато чуха виковете и видяха Оливър да бяга, разбраха каква е работата, изскочиха бързо и като завикаха: „Спрете крадеца!“ — взеха също участие в гонитбата, както подобава на добри граждани.

Макар Оливър да бе възпитан от философи, той не бе теоретично запознат с прекрасната аксиома, че инстинктът за самосъхранение е първият природен закон. Ако това му бе известно, той щеше може би да бъде подготвен за настоящата случка. Но тъй като работата не стоеше така, случилото се го изплаши още повече. Така че той бягаше като вятър, а старият джентълмен и двете момчета тичаха и викаха зад него.

— Дръжте крадеца! Дръжте крадеца! — В този звук има някаква магия. Търговецът изоставя тезгяха си и каруцарят колата си, касапинът захвърля сатъра, хлебарят кошницата, млекарят гюмовете, ученикът ашиците, детето играчките. И всички хукват тогава, кой както свари, викат, крещят, дигат олелия, събират минувачи, когато завиват зад ъглите, карат кучетата да лаят, домашните птици да кряскат, а улиците, площадите и дворовете отекват виковете им.

— Дръжте крадеца! Дръжте крадеца! — Викът се подема от стотици гласове и тълпата се увеличава при всеки завой. Хората тичат, цапат в калта, тропат по плочниците; прозорците се отварят, събират се нови преследвачи, читатели изоставят вестникарския роман на най-интересното място, присъединяват се към тълпата, увеличават писъците и дават нова сила на виковете:

— Дръжте крадеца! Дръжте крадеца! — Страстта за преследване е дълбоко внедрена в човешките гърди. Клето, задъхано дете, едва дишащо от изтощение, с изписан по лицето ужас и очи, изпълнени с уплаха, с едри капки пот, стичащи се по страните му, напряга всичките си нерви да изпревари преследвачите. И като продължават да го гонят, те все повече намаляват разстоянието, изявяват радостта си от отслабващите му сили с още по-гръмки викове, крещят и се провикват от доволство.

— Дръжте крадеца! Да, дръжте го, за бога, ако не за друго, поне за милост!

Най-после е задържан! Ловък удар. Паднал е върху плочника. Тълпата се събира ревностно около него. Всеки новопристигнал блъска и мушка останалите, за да го види.

— Стойте настрани! Дайте малко въздух! Глупости! Той не заслужава. Къде е господинът? Ето го, идва. Дайте път на господина! Това ли е момчето, господине? Да.

Оливър лежеше, покрит с кал и прах, а от устата му капеше кръв. Той гледаше изплашено множеството лица, които го заобикаляха, когато най-предните преследвачи учтиво издърпаха и бутнаха стария господин в образувалия се край момчето кръг.

— Да — каза господинът, — боя се, че това е момчето.

— Боите се! — промърмори тълпата. — Хубава работа!

— Клетото дете — каза господинът, — ударило се е.

— Аз сторих това, господине — каза един едър, груб човек, като пристъпи напред. — И хубаво си ударих кокалчетата на пръстите в устата му. Аз го хванах, господине.

Човекът докосна с ръка шапката си и се ухили, като се надяваше да получи нещо за положения труд, но възрастният господин го изгледа недружелюбно и се озърна загрижено наоколо, сякаш самият той възнамеряваше да побегне. И навярно би се опитал да стори това, в какъвто случай би дал повод за нова гонитба, ако в този момент през тълпата не се бе промъкнал един полицай (в такива случаи обикновено той пристига последен), който дръпна Оливър за яката.

— Хайде, ставай — каза той грубо.

— Не бях аз, сър. Наистина, наистина не бях аз. Направиха то две други момчета — каза Оливър, като стисна отчаяно ръце и се огледа наоколо. — Те трябва да са тук някъде.

— О, не, няма ги — каза полицаят. Той искаше да каже това иронично, но то се оказа освен туй и вярно, тъй като Хитреца и Чарли се бяха измъкнали през първия удобен двор на пътя им. — Хайде, ставай!

— Не го удряйте — каза съчувствено възрастният господин.

— О, не, няма да го ударя — отвърна полицаят, като за доказателство му смъкна наполовина сакото. — Хайде, зная те аз тебе; не ми минават такива. Ще се изправиш ли на краката си, дяволче такова?

Оливър, който едва можеше да се държи, направи опит да се задържи на нозете си и полицаят веднага го задърпа за яката след себе си, като крачеше бързо. Господинът вървеше — с тях, отстрани на полицая. А тези от навалицата, които можеха, минаха напред, като от време на време извръщаха глави и зяпаха към Оливър. Момчетата крещяха победоносно и групата продължаваше нататък.