Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (24)

Глава XXIV
Тази глава не е много привлекателна, но е къса и има свой дял в настоящата повест

Вестителката на смъртта, която наруши покоя в стаичката на домакинята, беше тъкмо подходяща за тази си роля. Тялото й беше приведено от годините, ръцете и нозете й трепереха, лицето й бе изкривено в беззъба усмивка и приличаше по-скоро на някаква безумно надраскана скица, отколкото на дело на природата.

Уви! Колко малко лица могат да ни радват с красотата, която природата им дава! Грижите, мъките и несгодите на живота ги променят с преминаването на възрастта. И само когато тези страсти стихнат и завинаги загубят силата си, буреносните облаци се разнасят и оставят лицето такова, каквото го е създала природата. Обикновено нещо за лицата на умрелите е, че дори сковани и неподвижни, те отново придобиват своя отдавна забравен израз на спящо детство и стават такива, каквито са били в ранните години на живота си. Такова спокойствие и кротост се разливат отново върху тях, че тези, които са ги познавали в щастливото им детство, коленичат страхопочитателно край ковчега им и виждат как ангелът слиза на земята.

Старицата влачеше крака по коридорите и нагоре по стълбите, като мърмореше нещо неясно в отговор на ругатните на надзирателката. Най-после тя се принуди да спре, за да си поеме дъх, подаде й свещта, отстъпи подир нея, а по-пъргавата приютска домакиня се отправи към стаята, в която лежеше болната.

В по-отдалечения край на голата таванска стаичка гореше слаба светлина. Край леглото седеше друга старица. Чиракът на енорийския лекар се бе изправил край огъня и си правеше клечка за зъби от едно паче перо.

— Студена вечер, мисис Корни — каза този млад джентълмен, когато последната влезе.

— Наистина, че е много студена — отвърна приютската домакиня с най-любезния си глас и направи реверанс.

— Трябва да искате по-хубави въглища от доставчиците си — каза лекарският помощник, като строши една буца с ръждясалата маша, — тези никак не са подходящи за такова студено време.

— Такива ги е избрал комитетът, сър — отвърна мисис Корни. — Най-малкото, което могат да сторят, е да ни доставят топливо, тъй като службата ни е доста тежка.

Тук разговорът бе прекъснат от един стон на болната жена.

— Ох! — възкликна младият човек и извърна лице към леглото, сякаш съвсем бе забравил пациентката. — Краят наближава, мисис Корни.

— О, така ли, сър? — запита домакинята.

— Ще бъда много учуден, ако изкара още два часа — каза лекарският чирак, вдаден в работата си с клечката за зъби. — Целият й организъм е напълно разнебитен. Бабо, унесена ли е болната?

Другата старица се наведе над леглото и кимна утвърдително.

— В такъв случай може и така да си умре, ако не вдигаш шум — заяви младият човек. — Сложи свещта на земята — там тя няма да я вижда.

Болногледачката направи, каквото й поръчаха, като си поклати главата, сякаш искаше да каже, че старата жена няма да умре толкова лесно. Сетне отново зае мястото си до другата болногледачка, която тъкмо се беше върнала. Приютската домакиня се загърна с нетърпеливо движение в шала си и седна до нозете на леглото.

Лекарският чирак, довършил вече клечката за зъби, се настани пред огъня и в продължение на десетина минути я използува добре. След малко, изглежда, той се почувствува отегчен от длъжността си и си излезе на пръсти, като пожела на мисис Корни приятна работа.

След като поседяха известно време безмълвни, двете бабички се надигнаха от леглото и се наведоха над огъня да посгреят малко сухите си ръце. Пламъкът хвърляше мъртвешка светлина върху съсухрените им лица и ги правеше още по-грозни. Застанали така, те заговориха с тих глас.

— Ани, миличка, каза ли тя нещо друго, докато ме нямаше? — запита първата старица.

— Нито думица — отвърна другата, — само си дърпаше ръцете, обаче аз ги държах и тя скоро се унесе. Не й е останала много сила, така че лесно можах да се справя с нея. Макар и да съм стара, не съм толкова немощна, въпреки че живея в енорийски приют.

— Изпи ли топлото вино, което лекарят й предписа? — запита първата.

— Опитах се да й го налея в гърлото, но тя така здраво бе стиснала зъбите си и с такава сила бе вкопчила ръце в канчето, че едва можах да го отдръпна. Затова аз го изпих и ми стана много добре!

Когато се огледаха предпазливо наоколо, за да се уверят, че никой не ги чува, двете вещици се свиха по-близо до огъня и забъбраха оживено.

— Представям си как тя би направила същото и би се посмяла добре след това — каза първата.

— Наистина би го направила — съгласи се и другата. — Весела жена беше тя. Колко много мъртъвци е подреждала и какви хубави ги е правила — също като восъчни кукли. Старите ми ръце са ги докосвали и старите ми очи са ги виждали. Пък и колко пъти съм й помагала!…

Старото същество протегна напред треперещите си пръсти, докато говореше, и ги затресе радостно пред лицето си. После бръкна в джоба си, извади стара, изтъркана от употреба енфиена кутийка, от която изтърси няколко зрънца в протегнатата шепа на събеседничката си и още няколко в своята собствена. Докато двете старици бяха заети с всичко това, приютската домакиня, която чакаше нетърпеливо да се събуди умиращата, отиде при тях до огъня и остро ги запита колко още ще трябва да чака.

— Няма да е дълго, господарке — отвърна втората жена и я погледна в лицето. — Никой от нас няма да чака дълго смъртта. Търпение! Търпение! Тя скоро ще дойде за всички ни.

— Я си дръж езика, дърта глупачке! — сопна се строго домакинята. — Марта, ти ми кажи. И преди ли й ставаше така?

— На няколко пъти — отговори първата бабичка.

— Но това вече няма да й се случи — прибави втората. — Искам да кажа, само още веднъж ще се събуди — и, господарке, добре да запомниш, няма да е за дълго!

— За дълго или за късо — каза домакинята сопнато — когато и да се събуди, няма да ме намери тук. Внимавайте добре и двете, да не ме обезпокоите пак за някоя празна работа. Не съм длъжна да присъствувам и при умирането на жените в приюта — и няма да го правя, добре да знаете това. Имайте го предвид, нахални вещици. Ако още веднъж се подиграете тъй с мене, чудесно ще ви излекувам, предупреждавам ви!

Тя бе тръгнала да си отива, когато едно повикване от страна на двете жени, които се бяха извърнали към леглото, я накара да се обърне. Болната се бе изправила и протягаше ръце към тях.

— Кой е това? — извика дрезгаво тя.

— Тихо, тихо! — пошепна едната от жените и се наведе над нея. — Легни си, легни си!

— Никога вече не ще легна жива! — каза жената, като се бореше. — Непременно ще й го кажа! Елате тук! По-близо! Елате да ви пришепна нещо!

Тя стисна ръката на домакинята и като я бутна в един стол до леглото, видя, че двете старици бяха се навели любопитно да слушат.

— Изпъдете ги — каза сънливо болната. — Бързо! Бързо!

Двете старици взеха да говорят едновременно, като се оплакваха жално, че горката болна женица е много зле и затова не може да познае най-добрите си приятелки. Те се заричаха, че в никакъв случай няма да я изоставят, обаче началството ги изблъска от стаята, затвори вратата и се върна при леглото. След като ги изпъдиха, двете бабички промениха тона си и извикаха през ключалката, че старата Сали е пияна. И наистина, това беше твърде вероятно, тъй като освен предписания й от лекаря опиум двете щедри болногледачки тайно й бяха дали глътка джин свода.

— Слушайте сега какво ще ви кажа — започна високо умиращата, сякаш правеше последно усилие да събуди някаква скрита капчица енергия. — В тази стая… в самото това легло… веднъж наглеждах хубава млада жена, която бяха довели в приюта с изранени от дълъг път нозе и цялата из цапана с прах и кръв. Тя роди едно момченце и умря. Чакайте да си спомня през коя година беше това.

— Няма значение кога е било — каза нетърпеливо домакинята. — Какво ще ми кажеш за нея?

— Да — измърмори болната, като изпадна отново в сънно състояние, — какво ще ви кажа за нея… какво… да, сещам се какво! — извика тя, като се изправи стремително със зачервено лице и облещени очи. — Аз я ограбих, да, ограбих я! Тя не беше още изстинала. Казвам ви, не беше още изстинала, когато го откраднах!

— Е, кажи, за бога, какво си откраднала? — извика домакинята и направи движение, като че ли щеше да вика за помощ.

— Да, откраднах го — повтори жената, като сложи длан върху устата й. — Едничкото нещо, което имаше. Тя се нуждаеше от дрехи и от храна, но беше го запазила и го държеше в пазвата си. Златно беше, казвам ви! Истинско злато, което би могло да й спаси живота!

— Злато! — повтори домакинята и се наведе любопитно над болната, която падна върху постелята. — Продължавай, продължавай… Коя беше майката? Кога стана това?

— Тя ме натовари да го пазя — отвърна с въздишка жената, — повери го на мен, на едничката жена край постелята й. Мислено го откраднах още когато ми го показа около шията си. А може би на мене ще тежи и смъртта на момчето! Ако знаеха всичко, сигурно щяха да се отнасят по-добре с него!

— Ако са знаели какво? — попита другата. — Говори!

— Момчето толкова заприлича на майка си — каза жената, говорейки несвързано и без да бе чула въпроса, — че ми бе невъзможно да го забравя, когато погледнах лицето му. Горкото момиче! Горкото момиче! Беше толкова младичко! Такова нежно гълъбче! Чакайте, имам и друго да казвам. Не съм ви разправила всичко, нали?

— Не, не — отвърна домакинята, като наведе глава да долови изричаните с все по-слаб глас думи на умиращата жена. — Бързай, за да не стане късно!

— Майката — продължи жената, като направи още по-отчаян опит отпреди, — майката ми прошепна на ухото, когато смъртните болки я обхванаха, прошепна ми на ухото, че ако детето се роди живо и оцелее, може би ще дойде ден, когато няма да се чувствува опозорено, като чуе да споменават името на клетата му майка. Милостиви боже — каза тя, като скръсти слабичките си ръце, — погрижи се за приятели на детенцето ми в този безпокоен свят и се смили над самотното изоставено сираче, предоставено на неговата милост!

— Името на детето? — — запита приютската домакиня.

— Нарекоха го Оливър — отвърна жената със слаб глас. — Златото, което откраднах, беше …

— Да, да, какво? — извика другата.

Тя се наведе бързо над жената да чуе отговора й, но инстинктивно се отдръпна назад, когато болната се изправи още веднъж в седящо положение, бавно и вдървено, сетне сграбчи завивката с двете си ръце, издаде някакви неясни звуци и падна безжизнено на леглото.

— Мъртва като камък! — каза една от бабичките, като се спусна в стаята, щом вратата се отвори.

— И нищо не каза — прибави приютската домакиня и си тръгна нехайно.

Двете старици, твърде заети с подготовката на ужасната си задача, не отговориха нищо. Те останаха сами и се засуетиха около тялото.