Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (43)

Глава XLIII
Как Хитреца си навлече беля

— Значи ти си собственият си добър приятел, така ли? — запита мистър Клейпоул, иначе Болтър, когато, според постигнатото помежду им съглашение, той се премести във Феджиновото жилище. — Ей, богу, снощи ми мина това през ума!

— Всеки човек е собственият си най-добър приятел, миличък — отвърна Феджин с най-хитрата си усмивка. — По-добър не може никъде да се намери.

— Има и изключения — отвърна мистър Морис Болтър с вид на светски човек. — Има хора, които не са ничии врагове освен на самите себе си, знаеш.

— Не вярвай на това — каза Феджин, — когато човек е свой собствен враг, това значи, че е прекалено добър приятел на себе си, а не че се грижи повече за другите, отколкото за себе си. Ами! Ами! В природата няма такова нещо.

— А ако го има, то не трябва да съществува — отвърна мистър Болтър.

— То се разбира от само себе си. Някои фокусници казват, че три е магическото число, а други казват седем. Нито едното, нито другото, приятелю. Магическото число е едно.

— Ха! Ха! — възкликна мистър Болтър. — Да живее числото едно.

— В едно малко общество като нашето, миличък — каза Феджин, който почувствува, че е необходимо да поясни разсъждението си. — Ние имаме едно общо число едно. С други думи, ти не можеш да считаш себе си за числото едно, без да считаш и мен за същото, както и останалите млади хора.

— Брей, дявол! — възкликна мистър Болтър.

— Виждаш ли — продължи Феджин, давайки си вид, че не е забелязал това прекъсване, — ние сме така сплотени един с друг и имаме такава общност в интересите си, че това, което ти казвам, наистина трябва да бъде така. Например — целта ти е да се грижиш за номер едно — с други думи, за себе си.

— Разбира се — отвърна мистър Болтър. — В това си напълно прав.

— Е добре, ти не би могъл да се грижиш за себе си, за номер едно, без да се грижиш и за мене, номер едно.

— Искаш да кажеш номер две — каза мистър Болтър, който беше щедро надарен със себелюбие.

— Нищо подобно! — възрази Феджин. — За тебе аз имам същото значение, каквото имаш и ти за себе си.

— Слушай — прекъсна го мистър Болтър, — ти си прекрасен човек и много ми се нравиш, обаче в края на краищата не сме толкова здраво свързани един с друг, колкото го изкарваш.

— Помисли си само — каза Феджин, като сви рамене и протегна ръце напред, — поразмисли само. Ти си направил нещо, което е твърде хубаво и за което се възхищавам от тебе, но което едновременно с това би увило около шията ти тази връзка, която много лесно се слага, но твърде трудно се сваля — с други думи, въжето!

Мистър Болтър попипа околовратната си кърпа, сякаш я чувствуваше необикновено стегната, и измърмори някакво потвърждение, което бе такова по тон, но не и по съдържание.

— Бесилката — продължи Феджин, — бесилката, миличък, е много грозен показалец, който посочва твърде остър и къс завой, пресякъл кариерата на мнозина смелчаци насред широкия друм. Да вървиш по лесния път и да се държиш настрани от нея е за тебе задача номер едно.

— Разбира се — съгласи се мистър Болтър. — Има ли нужда да ми го казваш?

— Правя го само за да илюстрирам по-добре мисълта си — каза евреинът, вдигайки вежди. — И за да можеш да вършиш това, ти разчиташ на мене. А за да ми върви занаятът, аз разчитам на тебе. Едното е твоят номер първи, а другото — моят номер първи. Колкото повече цениш твоя номер първи, толкова повече трябва да се грижиш за моя. Така че в края на краищата идваме до това, което ти казах най-напред — че задължението ни относно номер първи ни свързва здраво един с друг, и това наистина трябва да върви така, ако не искаме да се разпаднем като дружина.

— Вярно е — съгласи се мистър Болтър замислено. — Ех, ама какъв дърт хитрец си ми ти!

Мистър Феджин видя с удоволствие, че тази похвала на способностите му не беше само едно ласкателство, но че той действително бе убедил новия си последовател в своето голямо хитроумие. А да го стори още в самото начало на връзката им, за него беше твърде важно. За да засили това желано и необходимо впечатление, той запозна твърде подробно Ной с обсега и размера на операциите си, като смесваше истината с измислицата по такъв начин, че да постигне най-добре целта си. Всичко това направи тъй изкусно, че уважението на мистър Болтър явно се увеличи и едновременно с това се подсили с доста голяма доза благотворен страх, който бе така необходим.

— И тъкмо това взаимно доверие, което трябва да храним един към друг, ме утешава при тежките загуби — каза Феджин. — Моят най-добър помощник ми бе отнет вчера сутринта.

— Да не би да искаш да кажеш, че е умрял? — извика мистър Болтър.

— Не, не — отвърна Феджин, — работата не е толкова лоша. Не е чак толкова лоша.

— Ха, да не би да…

— Пипнаха го — прекъсна го Феджин. — Да, пипнаха го.

— За нещо особено ли? — попита мистър Болтър.

— Не — отвърна Феджин. — Нищо особено. Обвиняват го в опит да обере един джоб и освен това у него намерили една сребърна енфиена кутийка — неговата собствена, миличък, неговата собствена, тъй като самият той има обичай да смърка енфие и твърде много го обича. Държаха го под арест до днес, понеже смятаха, че знаят кой е собственикът. Ах! Той струва колкото петдесет кутийки и аз бих дал цената на петдесет такива, стига само да си го върна обратно. Ти би трябвало да се запознаеш с Хитреца, миличък, би трябвало да се запознаеш с Хитреца.

— Но аз се надявам, че ще се запозная, не мислите ли? — запита мистър Болтър.

— Съмнявам се — отвърна Феджин с въздишка. — Ако не открият нови улики, ще го затворят за малко и той ще се върне при нас след около шест седмици, но ако открият, работата много ще се проточи. Те го знаят какъв е способен момък и сигурно ще го осъдят на доживотен затвор. Да, ще го осъдят на доживотен затвор.

Тук разговорът им бе прекъснат от мастър Бейтс, който влезе с ръце в джобовете на брича си и с лице, изкривено от полукомична печал.

— Спукана е работата, Феджин — заяви Чарли, когато го представиха на новия им познайник.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Намерили са господина, на когото принадлежи кутийката. Двама или трима други ще дойдат да го идентифицират. Значи Хитреца трябва да се приготви за дълго пътешествие — отвърна мастър Бейтс. — Необходимо е да имам пълен траурен костюм, Феджин, и траурна лента на шапката, когато отида да го посетя, преди да се е отправил на път. Като си помисля само, че Джек Докинс — Джек тарикатът, Хитреца, отива на доживотен заради някаква си обикновена енфиена кутийка за две пари и половина! Никога не съм си представял, че това ще му се случи за нещо по-малко от златен часовник с верижка и печати. Да му се не види, защо не е ограбил някой богат стар джентълмен, та и той да отиде там като джентълмен, а не като някой прост джебчия, без почести и слава!

Като изрази по този начин своето съчувствие към нещастния си приятел, мастър Бейтс седна на най-близкия стол, обладан от мъка и отчаяние.

— Какви ми ги брътвиш, че нямал почести и слава! — възкликна Феджин, хвърляйки гневен поглед на възпитаника си. — Не е ли бил винаги най-силният от всички ви! Има ли някой от вас, който да се сравни с него! Кажи де?

— Нито един — отвърна мастър Бейтс с пресекнал от мъка глас, — нито един.

— Тогава какви са тези приказки? — отвърна ядосано Феджин. — Защо плещиш такива нелепости?

— Защото всичко това няма да е вписано в протокола — каза Чарли, предизвикан от изпълнените със съжаление думи на почтения си приятел, — защото няма да го има черно на бяло в документите, защото никой няма да узнае и половината на това, което той представлява. Какво ли място ще заеме в справочника на Нюгейтския затвор? Може дори и да не го сложат там! Божичко, божичко, какъв удар е това!

— Ха! Ха! — разкикоти се Феджин, като протегна напред дясната си ръка, обърна се към мистър Болтър и така се затресе, сякаш го беше обхванала парализа. — Виж колко се гордеят с професията си, миличък. Не е ли прекрасно това?

Мистър Болтър кимна утвърдително. След като в продължение на няколко минути наблюдаваше тъгата на Чарли Бейтс с видимо удоволствие, Феджин пристъпи към този млад джентълмен и го потупа по рамото.

— Не се тревожи, Чарли — утеши го той, — то непременно ще излезе наяве, непременно. Всички там знаят какъв ловък момък е той. Хитреца сам ще го покаже и няма да засрами старите си приятели и учители. Пък и помисли си колко е млад още! Какво отличие е това, Чарли, да бъдеш затворен до живот още на тази ранна възраст!

— Право, голяма чест е! — каза Чарли, малко поутешен.

— Той ще има всичко, от което се нуждае — продължи евреинът. — Ще лежи в Стоун Джъг като джентълмен, Чарли! Като джентълмен! Всеки ден ще има бира и пари в джоба, да си ги подрънква, ако няма да може да ги харчи.

— Ей, така ли? — провикна се Чарли Бейтс.

— Разбира се — отвърна Феджин, — и ще наемем адвокат, Чарли. Някой, който добре умее да си върти езика — да поеме защитата му. Пък и той сам ще вземе думата да се защити, ако пожелае. И ние всички ще четем във вестниците: „Хитреца силен смях цялата съдебна зала се проваля“ — е, Чарли, какво ще речеш?

— Ха! Ха! — разсмя се мастър Бейтс. — Ех, че смешка би било това, нали, Феджин?

— Би било! — провикна се Феджин. — Ще бъде — положително ще бъде!

— То се знае, че ще бъде — повтори и Чарли, потривайки ръце.

— Просто си го представям цял-целеничък — извика евреинът и сведе очи към възпитаника си.

— Също и аз — провикна се и Чарли Бейтс. — Ха! Ха! Ха! Също и аз. Виждам всичко съвсем ясно, бога ми, Феджин. Смешка и половина! Същинска смешка! Съдиите се мъчат да изглеждат важни, а Джек Докинс се обръща към тях така интимно и спокойно, сякаш е собственият син на председателя на съда, изправил се да държи наздравица. Ха! Ха! Ха!

Наистина мистър Феджин така добре бе успял да поправи необичайно тъжното настроение на младия си приятел, че последният, който отначало бе склонен да счита затворения Хитрец за жертва, сега взе да гледа на него като на главно действащо лице в някаква необикновено забавна и смешна сцена и започна да изпитва нетърпение по-скоро да дойде часът, когато старият му приятел ще получи такава прекрасна възможност да покаже дарбите си.

— Трябва по някакъв начин да разузнаем как се чувствува той днес — каза Феджин. — Я чакай да помисля.

— Дали да отида? — запита Чарли.

— За нищо на света — отвърна Феджин. — Луд ли си, миличък, съвсем ли си полудял, та самичък да отидеш там, където… Не, Чарли, не. Засега ни стига да изгубим един.

— Ха, да не би пък да възнамеряваш ти да отидеш? — подигра го Чарли.

— Подобно нещо не би било много подходящо — отвърна Феджин, като поклати глава.

— Тогава защо да не изпратиш тази нова птица? — попита мастър Бейтс и сложи ръка върху рамото на Ной. — Никой не го познава.

— Защо не, ако няма нищо против — забеляза Феджин.

— Да има против ли! — намеси се Чарли. — Какво ли пък той би имал против?

— Абсолютно нищо, миличък — каза Феджин, обръщайки се към мистър Болтър, — абсолютно нищо.

— Ами, ами, нищо подобно — забеляза Ной, измъквайки се с гръб към вратата и клатейки глава с известна тъжна тържественост. — Не, не — нищо подобно. Това съвсем не попада в моите задължения, съвсем не.

— Какви са неговите задължения, Феджин? — запита мастър Бейтс, като изгледа мършавата снага на Ной с много голямо презрение. — Да бяга, когато има някаква опасност, и да излапва всичко, когато работата върви наред, това ли е неговият бранш?

— Все едно — възрази мистър Болтър. — Я не си позволявай дързости с по-високостоящите от тебе, малчуган такъв, защото иначе добре ще си изпатиш.

Мастър Бейтс се разсмя така буйно на тази внушителна закана, че трябваше да мине известно време, преди Феджин да се намеси и обясни на мистър Болтър, че няма да си навлече никаква опасност, ако отиде в участъка. Доколкото в столицата още не е изпратено никакво сведение относно малката работа, която е свършил, нито пък е получено описание на външността му, твърде вероятно е, че дори не подозират, каза Феджин, че е дошъл да се укрие в Лондон. А ако е добре дегизиран, участъкът ще е за него най-безопасното място от всички, последното, където ще предположат, че е дошъл по своя собствена воля.

Убеден отчасти от тези доводи, но в значително по-голяма степен изплашен от Феджин, мистър Болтър най-после се съгласи твърде нелюбезно да предприеме експедицията. По нареждане на Феджин той веднага замени собствените си дрехи с каруцарска блуза, бархетни бричове и кожени гетри, всичко, което, евреинът имаше подръка. Също така снабдиха го и с филцова шапка, добре украсена с билети, които се дават за минаване през градските порти, както и с каруцарски камшик. Така екипиран, той трябваше да влезе в съдебната зала, както би направил някой провинциалист, дошъл за пазара и отишъл там от любопитство. И понеже той беше тромав, неугледен и несръчен колкото желаете, мистър Феджин беше уверен, че ще си изиграе прекрасно ролята. Като свършиха с тези приготовления, те му обясниха по какви знаци и белези да разпознае Хитреца, а подир това мастър Бейтс го заведе през разни тъмни и заплетени улички на твърде близко разстояние от съда. Той му даде точни указания относно местонахождението на това учреждение, като ги придружи с подробни наставления как да мине право през алеята, като влезе в двора, да се отправи към вратата вдясно, а при влизане да си свали шапката. Сетне го подкани да продължи бързо самичък и му обеща да го чака на връщане на същото място, където се разделиха.

Ной Клейпоул или Морис Болтър, ако е по-угодно на читателя, следваше дословно указанията, които бе получил, които — мастър Бейтс бе отлично запознат с местността — бяха толкова точни, че той успя да достигне съда, без да зададе нито един въпрос и без да срещне каквато и да било пречка. Той се намери умесен в навалицата, състояща се главно от жени, събрани накуп в една нечиста, задушна стая, на чийто горен край се намираше издигнат подиум, ограден с дървена решетка, с ложа за подсъдимите вляво до стената, отделение за свидетелите в средата и писалище за съдиите вдясно. Последното събуждащо страх място бе прикрито посредством преградка, скриваща съда от взора на простосмъртните, като ги оставяше да си представят (ако могат) пълното величие на правосъдието.

В определеното за подсъдимите място се виждаха само две жени, които кимаха на изпълнените с възхищение техни близки, докато секретарят четеше някакви наставления на двамина полицаи и един човек в цивилни дрехи, надвесени над масата. Един тъмничар се облягаше на дървената решетка и почукваше разсеяно носа си с голям ключ. Той прекъсваше тези си движения само когато трябваше да потисне неуместната си склонност да разговаря със зяпачите наоколо, като им подвикваше да пазят тишина, или пък, когато се налагаше да се обърне строго към някоя от жените с думите: „Изведете това бебе вън“ — когато тържествеността на правораздаването биваше накърнявана от някакви слаби викове, полузадушени от майчиния шал и издавани от някое хилаво пеленаче. Залата миришеше на спарен и нездравословен въздух, стените бяха изцапани, а таванът потъмнял. Над камината се виждаше един стар, опушен бюст, а над определеното за затворниците място бе окачен прашен часовник — едничкото нещо в залата, което, изглежда, вършеше работата си, както е редно, тъй като покварата и бедността или близкото общуване с тях бе оставило следа по всички одушевени предмети, което беше едва ли по-малко неприятно от нечистотията, покриваща неодушевените такива.

Ной се огледа нетърпеливо за Хитреца, но макар и да се виждаха няколко жени, които прекрасно можеха да се вземат за сестра или майка на тази бележита личност, както и повече от един мъж, който твърде много би приличал на баща му, никой от присъствуващите не отговаряше на даденото му описание. Той зачака с голямо безпокойство и неувереност, докато отправиха жените към съда и ги отведоха навън, а сетне си отдъхна при появяването на нов подсъдим, който, както той веднага почувствува, непременно трябва да беше не друг, а самият обект на посещението му.

Действително подсъдимият беше мистър Докинс. Той затътра нозе в залата с лявата си ръка в джоба и с шапка в дясната, а ръкавите на големия за ръста му жакет бяха намотани нагоре, както обикновено. Той крачеше пред тъмничаря със свойствения си неописуем тътрещ се вървеж и като зае мястото си в ложата за подсъдимите, поиска да узнае с гръмък глас защо са го поставили в подобно унизително положение.

— Я си дръж езика — сопна му се тъмничарят.

— Аз съм англичанин, нали? — отвърна му Хитреца. — Къде са привилегиите ми?

— Скоричко ще си получиш привилегиите — отговори му тъмничарят, — и хубавичко ще бъдат посолени.

— А ако не ги получа, ще видим какво ще каже на тези човки министърът на вътрешните работи — отвърна мистър Докинс. — Е, и каква е работата? Ще помоля господа съдиите да свършат по-скоричко с тези дреболии и да не ме карат да чакам, докато четат вестник, тъй като имам среща с един джентълмен в Сити, и понеже съм човек, който държи на думата си, и съм много точен в служебните си задължения, той ще си отиде, ако не бъда там в определеното време, и да видим тогава дали няма да заведа против тях иск за вреди и загуби поради това, че ме бавят!

Тук Хитреца, давайки си вид, че е крайно заинтересуван от процеса, помоли тъмничаря да му съобщи имената на „онези двамина, седнали на съдийското кресло“. Това така развесели публиката, че всички се разсмяха почти така свободно, както би сторил това мастър Бейтс, ако бе чул молбата.

— Тихо там! — извика тъмничарят.

— За какво се отнася работата? — запита един от съдиите.

— Дело за кражба, ваше благородие.

— Момчето явявало ли се е тук друг път?

— Би трябвало да се е явявало, и то много пъти — отвърна тъмничарят. — Явявало се е всякъде другаде. Аз много добре го познавам, ваше благородие.

— Аха! Значи ме знаеш, така ли? — провикна се Хитреца, вземайки си бележка. — Много добре. Така или иначе, това е опит да се очерни доброто ми име.

Последва нов смях и ново подканване към тишина.

— Е, и къде са свидетелите? — запита секретарят.

— Да, точно това — прибави Хитреца. — Къде са те? Бих желал да ги видя.

Това негово желание бе веднага изпълнено, тъй като напред пристъпи един полицай, който бил видял подсъдимият да бърка в джоба на един непознат джентълмен сред тълпата на улицата, да изважда оттам носна кърпичка и понеже била вехта, отново да я мушва в джоба, след като си послужил с нея. Поради тази причина той заловил Хитреца веднага след като успял да се приближи до него. При претърсването намерил у него сребърна енфиена кутийка с името на притежателя й, гравирано на капака. Този джентълмен бил открит с помощта на полицейския справочник и тъй като в момента присъстваше в съдебната зала, той се закле, че енфиената кутийка е негова собственост и че я е изгубил предишния ден в момента, когато се отдръпнал от навалицата, за която преди малко споменали. Също така той забелязал в тълпата млад джентълмен усърдно да си пробива път и този млад джентълмен бил подсъдимият.

— Имаш ли да запиташ нещо свидетеля, момко? — каза съдията.

— Няма да се унижа дотолкова, че да благоволя да водя разговор с него — отвърна Хитреца.

— Имаш ли да кажеш нещо каквото и да било то?

— Чуваш ли, че съдията те пита дали имаш да казваш нещо? — запита тъмничарят, като смушка с лакът мълчаливия Хитрец.

— Моля да ме извините — каза Хитреца и вдигна разсеян поглед. — Към мен ли се обърна, мой човек?

— Никога не съм виждал такъв дързък хлапак, ваше благородие — забеляза чиновникът ухилен. — Изобщо имаш ли намерение да кажеш нещо, младежо?

— Не — отвърна Хитреца. — Нямам намерение нищо да казвам, тъй като не тук е мястото, където се раздава правосъдие. Освен това моят адвокат тази сутрин е на закуска с подпредседателя на Камарата на общините. Ще имам обаче какво да кажа другаде, същото ще стори и той, а ще го сторят и цял кръг отбрани мои приятели, така че тези човки ще пожелаят никога да не са се били раждали, или ще съжаляват, че тази сутрин лакеите им не са ги обесили на собствените им закачалки, преди да дойдат тук да ме съдят.

— Достатъчно! Готов е вече да бъде предаден на наказателния съд — прекъсна го секретарят. — Изведете го.

— Тръгвай — каза тъмничарят.

— Идвам, идвам — отвърна Хитреца, като чистеше с длан шапката си. — Ах — обърна се той към съдиите, — няма да ви помогне вашият изплашен вид, няма да покажа към вас никаква милост, абсолютно никаква. Добре ще ми платите за това, приятелчета. Хич не бих желал да съм на ваше място! Сега вече не бих излязъл на свобода дори и ако на колене ме помолите за това. Хей, отведете ме в затвора! Махнете ме оттук!

С тези заключителни думи Хитреца се остави да бъде отведен за яката, като заплашваше, докато вървеше към изхода, че ще отнесе работата до парламента, след което се ухили, изпълнен с веселост и самодоволство в самото лице на секретаря.

След като видя, че го затвориха самичък в малка килия, Ной се върна колкото можеше по-скоро на мястото, където бе оставил мастър Бейтс. Той го почака известно време, подир което се появи и споменатият млад джентълмен, който благоразумно стоеше настрани, докато не се увери от едно удобно скривалище, че новият му приятел не е следван от някаква нахална личност.

Двамината се върнаха бързешком, за да занесат на Феджин радостната вест, че Хитреца е отдал нужната дан на възпитанието си и си е извоювал блестяща репутация.