Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (52)

Глава LII
Последната нощ на Феджин

Съдебната зала бе препълнена от пода до тавана с човешки лица. Любопитни и нетърпеливи очи надничаха от всеки инч в пространство. От перилата пред подсъдимата скамейка до най-малкото и най-остро ъгълче на галериите всички погледи бяха отправени към един човек — Феджин. Пред него и отзад, отгоре, отдолу, отдясно и отляво той сякаш бе ограден от бляскащи очи.

Той стоеше изправен сред целия този пламък жива светлина, с едната си ръка поставена на дъсчената пречка отпред, другата до ухото му, а главата му бе издадена напред, за да долавя с по-голяма яснота всяка думичка, която се отронваше от устата на председателя на съда, който произнасяше речта си пред съдебните заседатели. От време на време той извръщаше остро очи към тях, за да долови въздействието и на най-дребното обстоятелство, което би могло да се изтълкува в негова полза. А когато доводите против него биваха изказвани с ужасна отчетливост, той поглеждаше към защитника си с няма молба да каже дори тогава нещо, което би било в негова полза. Вън от тези прояви на тревога той не помръдваше ни крак, ни ръка. Почти не бе шавнал от самото започване на процеса и сега, когато съдията престана да говори, той продължаваше да стои в същото състояние на напрегнато внимание, с очи, втренчени в него, сякаш все още го слушаше.

Леко прошумяване в залата го накара да дойде на себе си. Като се огледа наоколо, той видя, че съдебните заседатели се бяха събрали, за да обсъдят присъдата. Когато очите му зашариха по галерията, той видя как хората се изправят един зад друг, за да видят лицето му, като някои бързо си слагаха очилата, а други шепнеха на съседите си с погледи, изпълнени с отвращение. Намираха се и малцина, които, изглежда, не му обръщаха никакво внимание, а гледаха само към съдебните заседатели, като се чудеха как могат да се бавят толкова. Но в ничие лице — нито дори между жените, каквито имаше много — той не можеше да прочете и най-слабото съчувствие или друго някое чувство освен жадно очакване да чуят как ще го осъдят.

Когато долови всичко това с блуждаещия си поглед, отново настъпи мъртво мълчание и като се извърна, той видя, че съдебните заседатели се бяха обърнали към съдията. Тихо!

Те само поискаха позволение да се оттеглят.

Той погледна плахо лицата им, едно по едно, сякаш искаше да види кои от тях съставляват болшинството, обаче това се оказа безплодно. Тъмничарят го бутна по рамото. Той го последва механично до края на определеното за подсъдимите място и седна на един стол. Човекът му го посочи, иначе той нямаше да го забележи.

После отново погледна към галерията. Някои от хората ядяха, някои си вееха с носни кърпички, тъй като в препълнената с хора зала бе много горещо. Имаше един млад човек, който скицираше лицето му в малка тетрадка. Той се чудеше дали има сходство и подобно на всеки празен наблюдател, гледаше как художникът счупи графита на молива и после го наостри.

По същия начин, когато извърна очи към съдията, мисълта му взе да се върти около неговото облекло, около цената му и начина, по който той го носеше. На една от скамейките седеше дебел стар джентълмен, който бе излязъл преди половин час и сега се завърна. Размишляваше си дали човекът е ходил да обядва, какво е ял и къде може да е поръчал обяда си. Той продължаваше хода на тези празни мисли, докато някой нов предмет хващаше окото му и събуждаше други.

Не че през всичкото това време съзнанието му бе дори за миг свободно от подтискащата, покоряваща всичко мисъл за гроба, отворил се пред нозете му. Тя непрестанно тегнеше над него, но някак си смътно и неясно и той не можеше да се съсредоточи в нея. Така, дори и докато трепереше, и цял изтръпнал, си мислеше за приближаващата се смърт, той се залови да брои железните пречки пред себе си и любопитстваше да узнае как главичката на едната се бе счупила и дали ще я поправят, или пък ще я оставят, както си беше. Тогава мисълта му отиде към всичките ужаси на бесилката и ешафода — и той взе да наблюдава как един човек пръскаше пода, за да се разхлади, — след което отново се върна към мисълта си.

Най-после се чу призив за тишина и всички се загледаха задъхани към вратата. Съдебните заседатели се върнаха по местата си, като минаваха близо край него. Той не можа да научи нищо от лицата им; все едно, че бяха издялани от камък. После пълна тишина… никакво прошумяване… никакъв дъх … Викове.

Зданието се разтресе от страшни викове, които се повториха отново и отново. Проеча силен рев, който нарастваше все повече и повече и се разнесе като свирепа гръмотевица. Това бяха радостните викове на тълпата отвън, която поздравяваше новината, че той ще умре в понеделник.

Шумът утихна и тогава го запитаха дали има да каже нещо против произнесената смъртна присъда. Той стоеше в предишното напрегнато състояние и гледаше втренчено питащия го, докато последният му задаваше въпроса, но трябваше два пъти да му го повторят, за да го чуе, и тогава той само промърмори, че е стар човек… стар човек… стар човек и като преминаха в шепот, думите му затихнаха.

Съдията си наложи черната шапчица, а престъпникът продължаваше да стои с все същия вид и във все същата поза. Една жена в галерията издаде някакво възклицание, предизвикано от този страшен и тържествен миг; той погледна бързо, сякаш се ядоса от прекъсването, и се наклони напред с още по-голямо внимание. Отправената към него реч бе тържествена и внушителна; присъдата — страшна за слушане. Но той стоеше като някаква мраморна фигура, без да помръдне дори един нерв. Посърналото му лице бе все още издадено напред, долната му челюст увиснала, а очите му гледаха вторачено напред, когато тъмничарят сложи ръка на рамото му и му кимна да тръгне. Той се огледа тъпо за миг и се подчини.

Отведоха го през една стая с каменен под, намираща се под съдебната зала, където някои затворници чакаха реда си, а други разговаряха с дошлите да ги видят техни приятели, които се тълпяха край една решетка, обърната към двора. Там нямаше никой да говори с него и когато той мина, затворниците отстъпиха настрани, за да могат хората, които напираха към решетките, да го видят по-добре. Те го обсипаха с ругатни, крещяха и освиркваха. Той се закани с юмрук и би ги заплюл, обаче пазачите му го задърпаха бързо напред през мрачен коридор, осветен от няколко слаби лампи, и го въведоха във вътрешната част на затвора.

Там го претърсиха, да не би да има в себе си нещо, с помощта, на което да изпревари постановеното от присъдата. Сред привършването на тази церемония го поведоха към една от килиите за осъдените на смърт и го оставиха там — самичък.

Той седна на каменната пейка срещу вратата, която служеше за седалище и одър, и като отправи кръвясалите си очи към пода, опита се да събере мислите си. След малко взе да си спомня отделни несвързани фрази от речта на съдията, макар и тогава да му се бе сторило, че не може да чуе ни дума. Постепенно те заеха надлежните си места и малко по малко му подсказаха и още, така че не след дълго той възстанови почти цялата реч, едва ли не тъй, както бе произнесена. Да виси обесен, докато умре — това беше краят. Да виси обесен, докато умре.

Когато се стъмни, той се замисли за всички негови познати, които бяха умрели на бесилката; някои бяха стигнали дотам заради него. Те минаваха пред него тъй бързо, че той едва можеше да ги преброи. Бе видял някои от тях да умират — и им се бе присмивал, тъй като умираха с молитва на уста. Как здраво ги стягаше въжето и как изведнъж се променяха от яки и жизнерадостни мъже на люлеещи се купища дрехи!

Някои от тях може би са минали през същата тази килия — може би са седели на самото това място. Бе много тъмно; защо не му донесат светлина? Килията е построена преди много години. Десетки мъже трябва да са прекарали тук последните си часове. Също като че ли седиш в някоя гробница, постлана с мъртви тела — шапката, примката, закованите ръце, познатите му лица, които можеше да разпознае, дори под тази отвратителна обвивка. — Светлина, светлина!

Най-после, когато ръцете му се разкървавиха да удрят по тежката врата и по стените, в килията влязоха двама мъже: единият носеше свещ, която мушна в закрепения на стената железен светилник, а другият влачеше дюшек, на който да прекара нощта, тъй като затворникът нямаше повече да бъде оставен сам.

Сетне настъпи нощта — тъмна, печална, мълчалива нощ. Други бодърстващи с радост се вслушват в ударите на черковния часовник, защото звукът им говори за живота и за идващия ден. Нему те носеха отчаяние. Ударът на всяка желязна камбана идеше натоварен с този единствен глух, дълбок звук — смърт. Какво значение можеха да имат за него шумът и веселата глъч на утрото, проникващи дори тук, при него? Те бяха сякаш само друг вид погребален звън, прозвучаваш подигравателно заедно с предупреждението.

Денят измина. Ден? Нямаше никакъв ден; той си отиде веднага, щом дойде — и нощта отново настъпи; нощ тъй дълга и все пак тъй къса; дълга с ужасната си тишина и къса с хвърчащите си часове. По едно време той буйстваше и богохулстваше; след това пък стенеше и късаше косата си. Почтени мъже от неговата вяра дойдоха да се молят край него, но той ги изпъди с проклятия. Те подновиха благочестивите си усилия, но той се нахвърли да ги бие.

Събота вечер. Оставаше му да преживее само една нощ. И докато си мислеше това, зората се пукна — неделя.

Едва когато настъпи нощта на този последен съдбоносен ден, угнетяващото съзнание за безпомощността му и отчаяното му положение обхвана с всичката си мощ порочната му душа — не че бе хранил някаква определена надежда за милост, но досега той бе допускал само мъглява възможност за близка смърт. Той бе приказвал твърде малко с двамината мъже, които се сменяха да дежурят при него, и те, от своя страна, не правеха никакви усилия да привлекат вниманието му. Той седеше така, буден, но сънуващ. Сега той се стряскаше всяка минута и със задъхана уста и пламнала кожа крачеше напред-назад в такъв пристъп на страх и ожесточение, че дори и те — привикнали на такива зрелища — се отдръпваха с ужас от него. Най-после той стана толкова страшен, измъчван от злата си съвест, че един човек не можеше да понесе да седи там и го наблюдава самичък, така че и двамата дежуреха заедно.

Той се сви на каменния си одър и се замисли за миналото. В деня на залавянето му тълпата го бе ранила с нещо остро и главата му бе превързана с парче плат. Червената му коса висеше върху безкръвното му лице; брадата му бе раздърпана и сплъстена; очите му светеха с ужасен блясък; немитата му плът се пукаше от изгарящата го треска. Осем… девет… десет. Ако това не бе някаква игра, за да го плашат, и тези бяха истинските часове, следвайки се по петите си, къде щеше да бъде той, когато отново щяха да настъпят! Единадесет! Нов час удари, преди звукът на предишния да бе престанал да трепти. В осем той щеше да бъде едничкият оплаквач на собственото си погребение; в единадесет…

Тези ужасни стени на Нюгейт, скрили толкова мизерия и такава неизказана горест не само от очите, но твърде често и твърде дълго от мислите на хората, никога не бяха затваряли такава ужасна гледка като настоящата. Малцината, които се помайваха на минаване и се чудеха какво може да прави човекът, който щеше да бъде обесен на следния ден, щяха да спят твърде зле, ако биха могли да го видят.

От рано вечерта до късна полунощ малки групи хора от по двама или трима се появяваха пред вратарската къщичка и запитваха със загрижени лица да не би да се е получила заповед за помилване. Отговаряха им отрицателно и те съобщаваха добрата вест на цели групи хора на улицата, които си посочваха един на друг вратата, от която той трябваше да излезе, и показваха къде ще бъде построена бесилката, а като си тръгваха с бавни крачки, извръщаха се да си представят зрелището. Постепенно всички се разотидоха един по един и в продължение на един час, посред нощ, улицата бе предоставена на самотата и тъмнината.

Мястото бе разчистена и няколко яки прегради, боядисани с черно, бяха вече препречени през пътя, за да спрат натиска на тълпата, когато мистър Браунлоу и Оливър се явиха пред портата и представиха позволително за влизане при затворника, подписано от един от шерифите. Те бяха пуснати веднага вътре.

— И младият джентълмен ли ще влезе, сър? — запита човекът, чиято длъжност бе да ги води. — Зрелището не е за деца, сър.

— Наистина, че не е, приятелю — съгласи се мистър Браунлоу, — обаче работата ми с този човек е непосредствено свързана с него и тъй като това дете го е видяло в разцвета на успеха и злодействата му, смятам, че би било добре — дори с риск да му се причини болка и страх — да го види и сега.

Тези няколко думи бяха разменени настрани, за да не ги чуе Оливър. Човекът докосна шапката си и като погледна Оливър с известно любопитство, отвори друга порта срещу тази, през която бяха влезли, и ги поведе през тъмни и криви коридори към килиите.

— Това — каза човекът, спирайки се в един мрачен коридор, където двамина работници правеха някакви приготовления сред дълбоко мълчание, — това е мястото, през което той ще мине. Ако дойдете насам, ще видите вратата, през която ще излезе.

Той ги поведе в една каменна кухня, снабдена с медни казани. Над нея имаше отворена решетка, през която преминаваше звукът на мъжки гласове, смесени със звук от зачукване на нещо и хвърляне на дъски. Издигаха бесилката.

От това място минаха през няколко яки порти, отваряни от други ключари от вътрешната страна, и след като влязоха в един двор, изкачиха се по няколко тесни стъпала, след което влязоха в коридор с редица здрави врати от лявата страна. Като им направи знак да останат, където бяха, ключарят почука на едно от тях със своя сноп ключове. Двамата пазачи, след като си размениха шепнешком няколко думи, излязоха на коридора, протегнаха се сякаш доволни от това временно облекчение и кимнаха на посетителите да последват тъмничаря в килията. Те сториха това.

Осъденият престъпник бе седнал на леглото си, като се люшкаше ту на едната страна, ту на другата, с лице по-прилично на това на някой заловен звяр, отколкото на човешко. Умът му, изглежда, се връщаше към миналия му живот, тъй като продължаваше да си мърмори, гледайки на присъствието им само като на част от своите видения.

— Славно момче си ти, Чарли… добре си го извърши… — мълвеше той. — Пък и Оливър, ха-ха-ха! Пък и Оливър — сега е същински джентълмен… същински… заведете това момче да спи!

Тъмничарят хвана свободната ръка на Оливър и като му прошепна да не се плаши, загледа напреде си, без да говори.

— Закарайте го да спи! — извика Феджин. — Чувате ли ме, хей, вие? Той… по някакъв начин той стана причина за всичко това. Струва си да се изхарчат толкова пари, за да го доведем дотук… гърлото на Болтър, Бил няма какво да обръщаш внимание на девойката… гърлото на Болтър… мушни ножа колкото можеш по-дълбоко. Отсечи му главата!

— Феджин — каза тъмничарят.

— Ето ме! — извика евреинът, като в миг изпадна в напрегнатото състояние, в което беше, когато слушаше речта на съдията. — Стар човек, ваше благородие, един много, много стар човек!

— Ето — каза тъмничарят, слагайки ръка на гърдите му, за да му попречи да стане. — Ето едно лице, което иска да те види и ти зададе няколко въпроса, Предполагам Феджин, ти човек ли си?

— Скоро не ще бъда такъв — отвърна той, като вдигна глава, с лице, по което не се четеше друго човешко изражение освен ярост и ужас. — Повалете ги всички мъртви! Какво право имат да ме колят?

Докато говореше, той съзря Оливър и мистър Браунлоу. Свивайки се в най-отдалечения ъгъл на одъра си, той поиска да узнае какво искат от него.

— Спокойно — каза тъмничарят, като продължаваше да го натиска надолу. — Хайде, сър, кажете му, каквото имате. Побързайте, моля ви се, тъй като с напредване на времето той става все по-зле.

— У тебе има някои книжа — каза мистър Браунлоу, като пристъпи няколко крачки напред, — които са ти били поверени за по-голяма сигурност от един човек, наречен Мънкс.

— Всичко това е лъжа — отвърна Феджин. — Нямам нищо подобно, абсолютно нищо.

— В името на бога — каза тържествена мистър Браунлоу, — не казвай това сега, когато си на самия край на живота си, а ми съобщи къде се намират те. Знаеш, че Сайкс е мъртъв, че Мънкс направи признания, че няма никаква надежда за по-нататъшна печалба. Къде са книжата?

— Оливър — извика Феджин и му направи знак да се приближи. — Тук, тук! Нека ти пришепна.

— Не се боя — каза Оливър с нисък глас, като пусна ръката на мистър Браунлоу.

— Книжата — каза Феджин, като дърпаше Оливър към себе си — са в кеневирена торбичка, в една дупка малко нагоре в комина на предната стая горе. Искам да поговоря с тебе, миличък. Искам да поговоря с тебе.

— Да, да — отвърна Оливър. — Нека кажа една молитва. Хайде! Нека ти прочета молитва. Само една, на колене с мене, и ще говорим до сутринта.

— Навън, навън — отвърна Феджин, бутайки момчето пред себе си към вратата и хвърляйки празен поглед над главата си. — Кажи че съм заспал — на тебе ще повярват. Така ще можеш да ме изведеш навън. Ха така, ха така!

— О, боже, прости на този клетник! — извика момчето, обляно в сълзи.

— Точно тъй, точно тъй — каза Феджин. — Това ще ни помогне да излезем. Най-напред тази врата. Ако се разтреса и потреперя, когато минем край бесилката, не обръщай внимание, а бързай напред. Хайде, хайде, хайде!

— Нямате ли какво друго да го питате, сър? — запита тъмничарят.

— Никакъв друг въпрос — отвърна — мистър Браунлоу. — Ако можех да се надявам, че ще успеем да го накараме да осъзнае положението си …

— Нищо не би могло да го стори, сър — отговори човекът и поклати глава. — По-добре ще е да го оставите.

Вратата на килията се отвори и пазачите се върнаха.

— Бързай напред, бързай напред — извика Феджин. — Тихо, но не тъй бавно. По-бързо, по-бързо.

Хората сложиха ръце върху му и като освободиха Оливър от пръстите му, дръпнаха го назад. В продължение на една минута той се бореше със силата на отчаянието; после взе да надава викове, които проникваха дори през тези масивни стени и звучаха в ушите им, докато стигнаха открития двор.

Мина доста време, преди да напуснат затвора. След тази ужасна сцена Оливър почти припадна и в продължение на около един час и повече бе толкова слаб, че нямаше сила да върви.

Зазоряваше се, когато излязоха навън. Беше се насъбрала вече голяма тълпа; прозорците бяха изпълнени с хора, които пушеха и играеха на карти да убият времето. Тълпата се блъскаше, караше се, шегуваше се. Всичко говореше за кипящ живот освен тъмната купчина в средата — черният подиум, горната греда, въжето и цялото отвратително оръдие на смъртта.