Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (28)

Глава XXVIII
Връщаме се при Оливър и продължаваме разказа за приключенията му

— Вълци да ви раздерат гърлата! — мърмореше Сайкс и скърцаше със зъби. — Бих желал да съм между някои от вас. Тогава още по-дрезгаво ще ми заревете.

Като изръмжа това заплашване с най-отчаяната свирепост, на която бе способен, Сайкс положи тялото на раненото момче на подвитото си коляно и обърна за миг глава да хвърли поглед към преследвачите си.

Сред мъглата и мрака не можеше да се различи почти нищо. Но високите викове на мъжете трептяха във въздуха и лаят на съседските кучета, събудени от звъна на биещата за тревога камбана, отекваше по всички направления.

— Спри, проклети страхливецо! — извика разбойникът на Тоби Кракит, който използвайки добре дългите се крака, бе вече отминал напред. — Спри!

Повторното му извикване принуди Тоби да замръзне на място. Той не бе съвсем доволен, че не се намира на повече от един изстрел разстояние, а Сайкс не беше в настроение да се шегува.

— Ела ми помогни да нося момчето — извика Сайкс, като кимаше ожесточено на другаря си. — Върни се!

Тоби се обърна неохотно, като вървеше бавно, и се осмели да изрази колебанието си със задъхан глас.

— По-бързо! — провикна се Сайкс, като положи момчето в една суха яма до нозете си и извади револвера от джоба. — Само шеги да не си правиш с мене.

В този миг шумът се засили. Сайкс отново се огледа. Той успя да различи, че преследвачите се прекачваха вече през портата на нивата, в която той стоеше, а две кучета тичаха на няколко крачки пред тях.

— Всичко пропадна, Бил! — извика Тоби. — Остави хлапето и си плюй на петите. — Като му даде за прощаване този съвет, мистър Кракит предпочете риска да бъде застрелян от приятеля си, отколкото да бъде хванат от неприятелите си, и побягна с всички сили. Сайкс заскърца — със зъби, огледа се още веднъж, хвърли върху простряното Оливърово тяло наметалото, в което се бе загънал; изтича пред храсталака, за да заблуди преследвачите относно мястото, където лежеше момчето, спря се за миг пред друг храсталак, който му препречи пътя под прав ъгъл, вдигна нагоре револвера си, изпразни го й побягна.

— Хей, хей! — извика отзад разтреперан глас. — Пинчър! Нептун! Върнете се, върнете се!

Кучетата, които, подобно на господарите си, изглежда, нямаха голяма охота към спорта, в който бяха въвлечени, с готовност послушаха заповедта. Трима от мъжете, навлезли вече в нивата, се спряха да се посъветват.

— Моят съвет или по-право заповедта, която получих, е да се върнем веднага в къщи — каза най-дебелият от тях.

— Съгласен съм с всичко, с което е съгласен и мистър Джайлс — заяви нисичък човек, който също съвсем не беше слабичък. Той беше много бледен и много учтив, както това често се случва с изплашените хора.

— Не бих желал да изглеждам невъзпитан, господа — каза третият, който бе повикал назад кучетата. — Мистър Джайлс знае най-добре какво трябва да се прави.

— Така е — заяви и по-ниският. — Не е наша работа да противоречим на мистър Джайлс. Не, не, много добре съзнавам какво е моето положение. — Искрено казано, дребничкият човек действително съзнаваше добре положението си — съзнаваше отлично, че то далеч не е много за завиждане, защото, докато приказваше, зъбите му тракаха.

— Ти се страхуваш, Бритлс — каза мистър Джайлс.

— Не се страхувам — каза Бритлс.

— Страхуваш се — повтори Джайлс.

— Лъжеш — каза Бритлс.

— Ти лъжеш — каза Джайлс.

Третият човек приключи спора по най-философски начин.

— Ще ви кажа как стои работата, господа — заяви той. — Ние всички се страхуваме.

— Говори само за себе си — каза мистър Джайлс, който беше най-бледен от всички.

— Точно това върша. Много естествено е при такива обстоятелства човек да е изплашен. И аз наистина съм изплашен.

— Също и аз — каза Бритлс, — само няма защо това да се казва на човека така открито.

Тези искрени думи смекчиха мистър Джайлс, който веднага призна, че и той е изплашен. Сетне и тримата се огледаха и се втурнаха обратно назад в пълно единодушие, докато, мистър Джайлс (който бе най-запъхтян от всички и носене една вила) настоя да спрат, за да се извини за прибързалите си думи.

— Но все пак е чудно — каза мистър Джайлс, след като се бе обяснил, — просто чудно е на какво е способен човек, когато кръвта му закипи. Аз бих извършил и убийство — знам, че бих го извършил, — стига само да бяхме пипнали някого от тия негодници.

Тъй като и другите двама споделяха това негово мнение и тъй като и тяхната кръв, подобно на неговата, вече не кипеше, тримата мъже взеха да разискват върху причината на тази внезапна промяна.

— Знам — каза мистър Джайлс, — това се дължи на портата.

— Не бих се учудил, ако е така — възкликна Бритлс, възприел тази идея.

— Можете да бъдете сигурни, че именно портата спря потока на нашия гняв — каза Джайлс. — Почувствувах, че моят изчезна веднага, щом се покатерих на нея.

Удивително съвпадение беше, че и другите двама бяха изпитали същото неприятно чувство точно по същото време. Следователно явно беше, че това се е дължало на портата, особено пък като нямаше никакво съмнение относно момента, в който бе настъпила промяната, защото и тримата си спомниха, че именно тогава бяха видели разбойниците.

Този разговор се водеше между двамата мъже, които бяха накарали разбойниците да побягнат, и един пътуващ тенекеджия, които тогава спеше в една пристройка и когото бяха събудили заедно с двете си кучета, за да вземе участие в преследването. Мистър Джайлс играеше двойната роля на лакей и иконом в домакинството на старата дама, притежателка на нападнатата къща. Бритлс беше момче за обща работа, заел тази служба още като дете, поради което все още го считаха за надежден момък, макар и да надхвърляше тридесет години.

Като си вдъхваха смелост с подобни разговори, тримата мъже все пак вървяха съвсем близо един до друг и се оглеждаха подозрително наоколо, щом нещо прошумоляваше измежду храстите. Те бързо отидоха при дървото, зад което бяха оставили фенера си, за да не би светлината му да покаже на крадците в кое направление да стрелят. Тримата преследвачи взеха фенера и се отправиха към къщи.

С идването на деня въздухът бе станал по-студен. Мъглата се стелеше ниско над земята, подобно на гъст димен облак. Пътеките и ниските места бяха изпълнени с кал и влага. Влажният полъх на нездравословен вятър се носеше лениво наоколо с някакъв глух стон. Но Оливър продължаваше да лежи безчувствен и неподвижен на мястото, където го бе оставил Сайкс.

Утрото дойде. Когато на небето проблесна леко първата му мрачна краска — по-скоро смъртта на нощта, отколкото раждането на деня, — въздухът стана по-остър и по-пронизващ. Предметите, които в мрака изглеждаха неясни и страшни, сега се открояваха все по-ясно и постепенно придобиха обикновените си очертания. Заваля пороен дъжд, който барабанеше силно по обезлистените храсталаци. Но Оливър не чувствуваше ударите на дъждовните капки, тъй като продължаваше да лежи проснат на глинената си постеля, безпомощен и в несвяст.

Най-после нисък вик на болка наруши царящата наоколо тишина. Като нададе този вик, момчето се събуди. Лявата му ръка, превързана грубо с един шал, висеше отстрани тежка и безполезна; превръзката бе напоена с кръв. Той бе толкова слаб, че едва можа да се вдигне и седне. Когато стори това, той се огледа безсилен наоколо за помощ и изпъшка от болка. Цял разтреперан от студ и изтощение, той направи усилие да се изправи на нозе, но като се разтресе от глава до пети, падна по гръб на земята.

За късо време Оливър отново изпадна в онова състояние на безсъзнание, в което тъй дълго бе пролежал. После, сепнат от пълзяща болка в сърцето, която сякаш го предупреждаваше, че ако продължава да лежи там, непременно ще умре, той стана на крака и се опита да върви. Главата му бе замаяна и той се люшкаше напред-назад като пиян. Оливър обаче продължаваше да се тътре напред, с клюмнала на гърди глава, без да знае накъде отива.

И сега чудновати и объркани мисли, подобни, на призраци, се блъскаха в главата му. Струваше му се, че продължава да върви между Сайкс и Кракит, които се препираха ядосано, дори самите им думи звучаха в ушите му. И когато се стресна от усилието, което правеше да не падне, Оливър откри, че и той им приказва. Сетне пак се виждаше самичък със Сайкс, затътрил се напред като през предишния ден, а когато подобни на сенки хора минаваха край тях, той чувствуваше как разбойникът стиска китката му. Внезапно се сепна от няколко револверни изстрела. Във въздуха се понесоха високи викове и крясъци, светлини блестяха пред очите му и докато някаква невидима ръка го носеше напред, той чувствуваше как всичко наоколо е само шум и глъч. Докато всички тези видения се носеха бързо пред него, той усещаше някаква неопределена болка, която непрестанно го мъчеше и изтощаваше. Така той се клатушкаше напред, като почти механично пълзеше между пречки на дървени порти или през дупки в оградите от жив плет, изправени на пътя му. Най-сетне-стигна — един път. Тук дъждът заваля тъй силно, че го пробуди.

Той се огледа наоколо и забеляза, че недалеч се издига къща, до която вероятно би могъл да стигне. Може би хората там щяха да се съжалят над него. А ако не стореха това, той, мислеше си, ще е по-добре да умре близо до човешки същества, отколкото из пустите полета. Оливър събра всичките си сили за последно изпитание и насочи разтрепераните си стъпки към къщата.

Като се приближи към нея, обхвана го чувство, че я е виждал и по-рано. Той не помнеше нищо от подробностите й, но очертанията и видът на постройката му се виждаха познати.

Градинската стена! Той бе паднал на колене върху тревата отвътре и бе помолил двамата мъже за милост. Това бе същата къща, която се бяха опитали да ограбят.

Когато разпозна мястото, Оливър усети да го обхваща такъв страх, че за миг забрави болката си и мислеше само за бягство. Да бяга! Та той едва се държеше на крака. А дори и да разполагаше с всичките сили на дребното си детско тяло, къде би могъл да избяга? Той бутна градинската порта. Тя не беше заключена и се люлееше на пантите си. Той повлече нозе през моравката, покачи се по стълбата, почука леко на вратата и изгубил всякаква сила, се свлече до една от колоните на входа.

Случи се така, че по това време Джайлс, Бритлс и тенекеджията, след умората и ужасите на нощта се подкрепяха с чай и закуски в кухнята. Вярно, че мистър Джайлс нямаше обичай да си позволява твърде голяма близост с по-нискостоящите слуги, към които се отнасяше по-скоро с надменна учтивост, която, задоволявайки суетата им, не можеше да не им напомни за издигнатото му положение в обществото. Но смъртта, бедствията и разбойническите нападения правят хората равни. Така че мистър Джайлс седеше с протегнати нозе пред кухненския огън, облегнал се с лявата си ръка на масата, а с дясната илюстрираше подробното си описание на грабежа, което слушателите му (особено готвачката и камериерката, участнички в суматохата) следяха задъхани от любопитство.

— Часът беше около два и половина — каза мистър Джайлс — или може би три без нещо, когато се събудих и като се обърнах в леглото си, ето как (тук мистър Джайлс се обърна на стола си и дръпна върху себе си покривката на масата, за да представи одеяло), стори ми се, че чух някакъв шум.

На това, място от разказа готвачката пребледня и помоли камериерката да затвори вратата, тя пък помоли Бритлс, той помоли тенекеджията, а пък той, от своя страна, се направи, че не чува …

— Чух някакъв шум — продължи мистър Джайлс. — Отначало си казах: това е илюзия, и се приготвих отново да заспя, когато отново чух шума много ясно.

— Като какъв беше този шум? — запита готвачката.

— Приличаше на дращене — отвърна мистър Джайлс, като се огледа.

— По-скоро на стържене с някаква желязна пръчка върху тенекиено стъргало — поправи го Бритлс.

— Да но това беше, когато ти го чу — възрази мистър Джайлс. — В момента, за който разправям, шумът беше точно като дращене. Тогава отметнах одеялото — продължи Джайлс, като отметна настрана покривката на масата — седнах в леглото и се ослушах.

Готвачката и камериерката едновременно възкликнаха: „Божичко!“ — и притеглиха столове по-близко една до друга.

— Сега вече го чух съвсем ясно — продължи мистър Джайлс. — Някой, казах си аз, се опитва да насили врата или прозорец. Какво да се прави? Ще събудя онова клето момче, Бритлс, за да не го убият в леглото му. Или пък, думам си аз, могат да прережат гърлото му, без той дори да се усети.

При тези думи всички очи се обърнаха към Бритлс, който зяпна в говорителя и продължи да го гледа втренчено с широко отворена уста и с лице, по което се четеше истински ужас.

— Хвърлих настрани одеялото — каза Дажайлс, като отметна покривката за маса, с очи, вперени в готвачката и камериерката, — измъкнах се тихичко от леглото, нахлузих си …

— Тук има дами, мистър Джайлс — промърмори тенекеджията.

— … обувките, господине — каза Джайлс, като се обърна към него и наблегна на думата, — грабнах пълния револвер, който винаги качвам вечер горе, и отидох на пръсти в стаята му. Бритлс, рекох му аз, когато го събудих, не се плаши!

— Точно така беше — забеляза Бритлс с нисък глас.

— Вече сме мъртъвци, струва ми се, рекох му аз, но не се плаши.

— Той беше ли изплашен? — запита готвачката.

— Нищо подобно — отвърна мистър Джайлс. — Той беше толкова спокоен, колкото, почти колкото мене.

— Ако бях аз, сигурна съм, че веднага щях да умра — забеляза камериерката.

— Ти си жена — каза Бритлс, като се понапери.

— Бритлс е прав — съгласи се и мистър Джайлс и кимна одобрително с глава. — От жена друго и не може да се очаква. Ние, като мъже, взехме тъмен фенер, окачен до леглото на Бритлс, и слязохме пипнешком по тъмната като рог стълба, ето така.

При тези думи мистър Джайлс стана от мястото си и направи две крачки със затворени очи, за да илюстрира разказа си с подходящи движения, когато се стресна силно заедно с останалата част от компанията и забърза назад към стола си. Готвачката и Камериерката изпищяха.

— Почука се на вратата — каза мистър Джайлс, обладан от пълно спокойствие. — Я някой да отвори?

Никой не се помръдна.

— Струва ми се малко чудно да се чука по това време на деня — каза мистър Джайлс и обходи с поглед бледите лица наоколо, като самият той беше много пребледнял, — но все пак вратата трябва да се отвори. Хей, никой ли не чува?

Докато говореше, мистър Джайлс погледна към Бритлс, но този младеж, по природа скромен, навярно се счете за никой и затова реши, че въпросът не може да се отнася до него. Мистър Джайлс насочи умолителния си поглед към тенекеджията, обаче той изведнъж бе заспал. За жените не можеше да става и дума.

— Ако Бритлс предпочита да отвори вратата в присъствие на свидетели — заяви мистър Джайлс след кратко мълчание, — аз съм готов да го придружа.

— Също и аз — каза тенекеджията, като се събуди тъй внезапно, както бе и заспал.

При тези условия Бритлс капитулира. Като откри, че вън вече е бял ден (посредством отваряне на прозоречните капаци), дружината доби малко смелост, всички се качиха горе с кучетата пред тях. Двете жени, страхувайки се да останат долу, вървяха най-отзад. По съвета на мистър Джайлс всички говореха много високо, за да предупредят всеки злодейски настроен човек отвън, че компанията е многобройна. Но находчивият мозък на иконома роди и друга идея: всички щипеха кучетата по опашките, за да ги накарат да лаят яростно.

След взимането на тези предпазни мерки мистър Джайлс се хвана здраво за ръката на тенекеджията (за да му попречи да избяга, както каза усмихнато той) и даде заповед да се отвори вратата. Бритлс послуша. Останалите, надничайки страхливо над рамената на другарите си, не видяха нищо друго освен клетия Оливър Туист, изтощен и отпаднал, който вдигна натежалите си очи и безмълвно потърси съчувствие.

— Момче! — възкликна мистър Джайлс и смело избута тенекеджията. — Какво се е случило с…? Я виж, Бритлс… погледни тук… не е ли това? …

Бритлс, който бе отишъл зад вратата да я отвори, веднага, щом видя Оливър, нададе силен вик. Мистър Джайлс сграбчи момчето за едната ръка и единия крак (за щастие ръката не бе ранената) и го задърпа право в хола, след което го просна с цялата му дължина на пода.

— Ето го! — зарева Джайлс и нададе възмутени викове нагоре по стълбата. — Ето един от крадците, госпожо! Ето крадеца, госпожице! Ранен, госпожице! Аз го раних, госпожице, а Бритлс държеше светлината.

— … в един фенер, госпожице — провикна се и Бритлс, като сложи ръка във вид на фуния над устата си, за да го чуят по-добре.

Двете жени се изкачиха тичешком горе, за да известят, че мистър Джайлс е хванал разбойник, а тенекеджията се зае да свестява Оливър, за да не би той да умре, преди да го обесят. Сред всичкия този шум и врява се разнесе сладък женски глас, който в миг ги накара да млъкнат.

— Джайлс! — прошепна гласът от горната площадка на стълбата.

— Тук съм, госпожице — отвърна мистър Джайлс. — Не се бойте, госпожице. Не съм тежко ранен. Съпротивата му не беше много отчаяна, госпожице! Аз по-скоро се оказах твърде силен за него.

— Шт! — отвърна младата девойка. — Ти изплаши леля ми толкова, колкото я изплашиха крадците. Тежко ли е ранено клетото същество?

— Много тежко, госпожице — отвърна Джайлс с неописуемо самодоволство.

— Изглежда, че вече издъхва, госпожице — изрева Бритлс като преди малко. — Не бихте ли желали да слезете да го видите, госпожице, в случай, че умре?

— Моля ти се, мълчи — като добро момче. Почакай само една минутка, докато поприказвам с леля.

С лека и нежна като гласа й стъпка девойката се отдалечи. Тя скоро се върна и нареди да занесат внимателно раненото лице горе, в стаята на мистър Джайлс, а Брцтлс веднага да оседлае понито и без никакво бавене да доведе от Чертзи полицай и доктор.

— Няма ли преди това да му хвърлите поне един поглед, госпожице? — запита мистър Джайлс с такава гордост в гласа си, сякаш Оливър бе някаква много рядка птица, която той бе свалил изкусно. — Няма ли само за миг да го погледнете, госпожице?

— Сега не, в никакъв случай — отвърна девойката. — Клетото момче! Отнеси се добре с него, Джайлс, заради мене!

Когато тя си тръгна, старият слуга я изгледа с очи, в които се четяха такава гордост и възхищение, сякаш беше собствената му дъщеря. Сетне се наведе над Оливър и го понесе по стълбата с грижовността и нежността на жена.