Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (4)

Глава IV
Предлагат на Оливър друго място и той за пръв път влиза в обществения живот

Когато в големите семейства по една или друга причина не може да се намери изгодна служба за подрастващия син, обичаят е да го изпратят по море. Като взеха предвид този мъдър и препоръчителен пример, господата от настоятелството решиха да намерят място на Оливър Туист в някой малък търговски кораб, отправен към някое добро нездравословно пристанище. Едва ли можеше да се измисли нещо по-подходящо за малкото момче, тъй като съществуваше голяма вероятност, щото капитанът, когато изпадне във весело настроение, някой хубав следобед да го пребие до смърт или да му пръсне черепа с железен прът. На всекиго е добре известно, че тези две забавления са любимите и най-обикновени развлечения на господата от това съсловие. Колкото по-усърдно разглеждаше настоятелството това предложение в тази именно светлина, толкова по-ясно виждаха преимуществата му. И така, най-после се стигна до заключението, че едничкият начин, по който можеше да се намери подходящо препитание за Оливър Туист, беше да го пратят незабавно по море.

Възложиха на мистър Бъмбл да направи известни предварителни запитвания и да намери някой морски капитан, който се нуждае от прислужник без никакви близки. Клисарят тъкмо се връщаше в приюта, за да съобщи резултатите от разследването си, когато срещна на вратата не друг, а самия мистър Саурбъри, енорийския погребален деятел.

— Вие ще направите цяло състояние, мистър Саурбъри — каза клисарят, като си пъхна палеца и показалеца в предложената му енфиена кутийка, представляваща изящен малък ковчег. — Казвам, че ще натрупате цяло състояние, мистър Саурбъри — повтори мистър Бъмбл, като потупа приятелски погребалния деятел с бастуна си по рамото.

— Така ли мислите? — запита Саурбъри с глас, който наполовина допущаше тази вероятност и наполовина я отричаше. — Цените, които настоятелството плаща, са твърде малки, мистър Бъмбл.

— Такива са и ковчезите — отвърна клисарят с точно толкова подобие на смях, колкото е позволено на висш чиновник.

Както трябваше да се очаква, мистър Саурбъри много хареса тази шега и дълго време се смя, без да се спре.

— Така, така, мистър Бъмбл — каза той най-после, — не може да се откаже, че откакто се въведе новата система на хранене, ковчезите станаха до известна степен по-тесни и по-плитки, отколкото по-рано; но и ние трябва да печелим, мистър Бъмбл. Добре рендосаните дъски са скъп материал, сър, и всички железни дръжки идат по канален ред от Бирмингам.

— Добре, добре — каза мистър Бъмбл, — всеки занаят си има своите неудобства. Разбира се, позволено е човек да очаква заслужена печалба от работата си.

— Разбира се, разбира се — отвърна погребалният разпоредител. — Ако пък не мога да спечеля от всеки ковчег поотделно, тогава гледам да си го наваксам с общи печалби — хи-хи-хи!

— Точно така — съгласи се мистър Бъмбл.

— Макар и да трябва да кажа — продължи погребалният деятел, като отново подхвана прекъснатата си от клисаря мисъл, — макар и да трябва да кажа, мистър Бъмбл, че съм длъжен да се боря с голяма несгода, а именно, че най-свестните хора си отиват най-бързо. Тези, които са били най-заможни и са си плащали общинските налози в продължение на дълги години, тъкмо те умират точно тогава, когато рекат да заемат някоя общинска длъжност, поради което погребението им става по намалената тарифа. А това доста понижава печалбите, мистър Бъмбл, особено когато човек трябва да се грижи и за семейство.

Мистър Саурбъри каза това с подходящото за онеправдан човек възмущение. От своя страна мистър Бъмбл почувствува, че думите на събеседника му засягаха до известна степен честта на енорията и затова счете за нужно да промени темата. Понбже Оливър Туист се въртеше най-много в съзнанието му, той заприказва за него.

— Между другото — захвана мистър Бъмбл, — не познавате ли някого, който да има нужда от момче? Някой, който да вземе за чирак един от енорийските сираци? Той е, ако мога така да се изразя, същинска тежест, истински камък около врата на черковната община. Условията са много добри, мистър Саурбъри, много добри! — И докато произнасяше тези думи, мистър Бъмбл вдигна бастуна си към закачената на вратата обява и отчетливо чукна три пъти върху думите „пет лири“, които бяха написани с римски цифри в гигантски размер.

— Бога ми! — каза погребалният разпоредител, като дръпна мистър Бъмбл за обшития със сърмени галони ревер на официалния му жакет. — Та аз тъкмо по тази работа искам да приказвам с вас. Ето що… боже мой, какво изящно копче е това, мистър Бъмбл! Никога не съм го виждал по-рано.

— Да, и аз смятам, че е доста хубаво — каза клисарят, като погледна гордо големите медни копчета, които украсяваха жакета му. — На него е изобразен знакът на общинския печат — добрият самарянин изцерява болния и наранен човек. Настоятелството ми го поднесе сутринта на Нова година, мистър Саурбъри. Спомням си, че за първи път го сложих, когато се провеждаше дознанието на онзи продавач, когото бяха намерили в полунощ умрял до един вход.

— Спомням си — каза Саурбъри. — Заключението на съдебните заседатели беше, че е „умрял от студ и поради липса на основните, необходими за живот условия“, нали?

Мистър Бъмбл кимна.

— И, както ми, се струва, бяха изказали и особено мнение, което гласеше: „Ако служителят, който оказваше помощ …“

— Шт! Глупости! — прекъсна го клисарят. — Ако настоятелството се занимаваше с всички безсмислици, които излизат от устата на разни невежи съдебни заседатели, нямаше да им остане време за нищо друго.

— Съвсем вярно — каза погребалният деятел, — точно така е.

— Всички съдебни заседатели — каза мистър Бъмбл, стискайки здраво бастуна си, както му беше обичай, когато биваше обхванат от особено силни чувства, — всички съдебни заседатели са необразовани, прости, подли тъпаци.

— Точно такива са — потвърди събеседникът му.

— Те не разбират нито ей толкова от философия, нито от политическа икономия — каза клисарят, като щракна надменно с пръсти.

— Вие сте съвсем прав — съгласи се погребалният деятел.

— Бих желал в приюта да дойдат няколко от независимите съдебни заседатели и да постоят там една-две седмици — каза клисарят. — Правилата и наредбите на настоятелствата в най-скоро време ще охладят духовете им.

— Не се занимавайте толкова с тях — каза погребалният разпоредител, като се усмихна одобрително, за да успокои надигащия се гняв на възмутения общински чиновник.

Мистър Бъмбл свали цилиндъра си, извади от дъното му носна кърпа, избърса челото си, което гневът му бе оросил със ситни капки пот, сложи отново цилиндъра си и като се обърна към погребалния разпоредител, каза с по-спокоен глас:

— Е, какво ще кажете за момчето?

— Вижте какво, мистър Бъмбл, сумата, която плащам за поддръжка на бедните, не е малка — заяви Саурбъри.

— Та какво от това? — запита мистър Бъмбл.

— Ех, мислех си — отвърна погребалният разпоредител, — че ако плащам толкова за издръжката им, редно е и аз да изкарам всичко, каквото мога, от тях, мистър Бъмбл, така че смятам самият аз да взема момчето. — Мистър Бъмбл сграбчи погребалния разпоредител за ръката и го заведе в приюта. Мистър Саурбъри остана при настоятелството в продължение на пет минути, в резултат на което се нареди още същата вечер Оливър Туист да отиде при него и да остане на служба, „ако го харесат“ — израз, който по отношение на енорийските сираци означава следното: ако в къс срок господарят намери, че чиракът е в състояние да работи твърде много и да яде твърде малко, той ще го задържи при себе си в продължение на десет години и ще прави с него, каквото намери за добре.

Когато заведоха малкия Оливър пред господата, съобщиха му, че още същата вечер ще трябва да постъпи при производителя на ковчези като слуга за обща работа. Обърнаха му внимание, че ако се оплаква от службата си или ако отново се върне в приюта, веднага ще го изпратят по море, където или ще се удави, или ще му пукнат главата. Като чу всичко това, Оливър прояви толкова малко вълнение, че по общо съгласие бе обявен за безчувствен нехранимайко, след което заповядаха на мистър Бъмбл да го изведе от залата.

Макар и да беше много естествено за членовете на настоятелството да изпаднат в състояние на благородно учудване и ужас при проявената липса на чувства от страна на когото и да било, в този именно случай те нямаха никакво право за това. Простата истина беше, че Оливър, вместо да изпитва твърде малко вълнение, изпитваше по-скоро прекалено много. Лошото отнасяне, което бе търпял още от самото си раждане, го караше да изпада в състояние на постоянна тъпота и навъсеност. Затова, като му съобщиха каква ще бъде понататъшната му участ, той не каза абсолютно нищо. Сложиха му в ръцете багажа, който не беше никак труден за носене, тъй като се състоеше от кафяв книжен вързоп, около половин фут дълъг и три инча дебел, после той си нахлупи шапката над очите и като хвана отново ръкава на достопочтения мистър Бъмбл, тръгна за мястото на новите си страдания. Известно време мистър Бъмбл влачи подире си Оливър, без да продума каквото и да било. Клисарят вървеше с гордо изправена глава, както подобава на почтен черковен прислужник. Денят беше ветровит и полите на връхната му дреха се развяваха, като се увиваха около тялото на момчето н излагаха на показ бозавите му кадифени бричове и широката му жилетка. Когато обаче наближиха мястото, за което се бяха отправили, мистър Бъмбл реши, че е разумно да погледне надолу и види дали момчето е в състояние да бъде представено на новия си господар. Клисарят стори това като прояви подходящото за случая благородно покровителствено чувство.

— Оливър! — каза мистър Бъмбл.

— Да, сър — отвърна Оливър с нисък и разтреперан глас.

— Вдигни тази шапка от очите си и дръж главата си изправена. — Макар че Оливър направи веднага това, което му се каза, като изтри очи със свободната си ръка, все пак в тях остана една сълза, когато той вдигна глава към придружителя си, и докато мистър Бъмбл го изглеждаше строго, тя се търколи по бузата му. Последва още една и още една. Детето направи голямо усилие, но то съвсем не се оказа успешно. Като издърпа ръката си от тази на мистър Бъмбл, той захлупи длани върху лицето си и продължи да плаче, докато сълзите му протекоха между брадичката и костеливите му пръсти.

— Боже мой! — възкликна мистър Бъмбл, като се спря и хвърли на детето поглед, изпълнен с голяма злоба. — Боже мой! От всички най-неблагодарни и зле възпитани момчета, които съм срещал, Оливър, ти си най …

— Не, не, сър, не — простена Оливър, като се прилепи до ръката, която държеше добре познатия бастун. — Не, сър, не, аз наистина ще бъда добър, наистина, наистина ще бъда, господине! Аз съм много малко момче, сър, и тъй… тъй…

— Тъй, какво? — запита мистър Бъмбл с учудване.

— Тъй самотно, сър! Тъй много самотно! — заплака детето. — Всички ме мразят! О, сър, много ви се моля, не ми се сърдете. — И детето — заудря с ръка гърдите си, като погледна клисаря със сълзи, изразяващи истинско страдание.

В продължение на няколко секунди мистър Бъмбл наблюдаваше не без учудване жалката и безпомощна фигурка на детето. После се изкашля дрезгаво три или четири пъти и като промърмори нещо за „тази проклета кашлица“, каза на Оливър да си изтрие очите и да бъде добро момче. След това отново го хвана за ръка и продължи да върви мълчешком.

Погребалният деятел, който току-що беше спуснал кепенците на дюкяна, записваше нещо в тефтера си под светлината на напълно подходяща за гробар свещ. Мистър Бъмбл влезе.

— Аха! — каза погребалният деятел, като вдигна очи от тефтера си и се спря на средата на една дума. — Вие ли сте, Бъмбл?

— Кой друг може да бъде, мистър Саурбъри — отвърна клисарят. — Ето, доведох ви момчето. — Оливър се поклони.

— О! Това ли е момчето? — запита погребалният разпоредител, като вдигна свещта над главата си, за да види по-добре Оливър.

— Мисис Саурбъри, ще бъдеш ли така добра да дойдеш за минутка при нас, мила?

Мисис Саурбъри излезе от малката стаичка зад дюкяна. Тя беше ниска, слаба, съсухрена жена, с лукаво изражение.

— Мила моя — каза мистър Саурбъри почтително, — това е момчето от приюта, за което ти бях казал. — Оливър отново се поклони.

— Боже мой — каза жената, — та то е много дребно.

— Да, вярно, че е дребничък — отвърна мистър Бъмбл, като погледна Оливър по такъв начин, сякаш той беше виновен, че не е пораснал повече. — Вярно, че е дребничък, не мога да отрека това. Но той ще порасне, мисис Саурбъри, ще порасне.

— А, не се и съмнявам в това — отвърна жената. — Нашето ядене и пиене ще го угои. Винаги съм поддържала, че от приютските деца не може да се пести, тъй като за тях се изразходва повече, отколкото струват. Впрочем мъжете все мислят, че знаят повече от нас.

— Хайде! Слез долу, слабаче! — С тези думи жената на погребалния разпоредител отвори страничната врата и бутна Оливър по стръмната стълба, която водеше към една тъмна и влажна каменна килийка. Последната образуваше преддверието на зимника, в който държаха въглищата, и се наричаше „кухня“. Там седеше размъкнато момиче с подпетени обувки и износени сиви вълнени чорапи.

— Ей, Шарлота — каза мисис Саурбъри, която беше последвала Оливър, — дай на това момче от студените остатъци, които бяха приготвени за Трип. Той не си е идвал в къщи от сутринта, така че ще мине и без тях. Както изглежда, момчето не е твърде деликатно, та ще може да ги изяде. Нали, момче? — Оливър, чиито очи светнаха, като чу да се говори за ядене, трепереше от желание да се нахрани. Той потвърди веднага мнението на мисис Саурбъри, след което пред него сложиха паница с остатъци.

Бих желал някой добре нахранен философ, чието ядене и пиене се преобръща на жлъчка в стомаха му, чиято кръв е ледена и чието сърце е от камък, да би могъл да види как Оливър Туист се нахвърли на вкусните мръвки, които кучето бе изоставило. Бих желал той да бъде свидетел на страшната лакомия, с която Оливър разкъсваше парчетата, подтикван от жесток глад. Има само едно нещо, което бих желал повече от това — да видя този философ да яде от подобна гозба със същата охота.

— Е, добре — каза жената, когато Оливър свърши вечерята, която тя бе наблюдавала с мълчалив ужас и със страшни предчувствия за бъдещия му апетит. — Свърши ли?

Тъй като в паницата не бе останало нищо, Оливър отговори утвърдително.

— Тогава ела с мене — каза мисис Саурбъри, като взе мръсната и опушена лампа и го поведе по стълбата. — Леглото ти е под този тезгях. Предполагам, че няма да имаш нищо против да спиш между ковчезите. Но даже и да не ти хареса там, ще трябва да се помириш, тъй като друго място за спане няма. Хайде, не ме карай да стоя тук цяла нощ!

Без да се бави повече, Оливър смирено последва новата си господарка.