Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (21)

Глава XXI
На път

Излязоха на улицата. Беше печално утро. Духаше вятър и валеше силен дъжд. Облаците бяха мрачни и буреносни. Изглежда, че изминалата нощ трябва да е била много влажна, тъй като по улицата се бяха събрали големи локви вода, а канавките преливаха. По небето се появяваха леки проблясъци на зазоряващия се ден, но това по-скоро увеличаваше мрака, вместо да го разпръсва. Тъжната зора само отнемаше от блясъка на уличните лампи, без да хвърли поне малко светлина и топлина върху овлажнелите покриви и пусти улици. Изглежда, че в тази част на града никой още не се бе размърдал. Прозорците на къщите бяха плътно затворени, а улиците, през които минаваха, бяха безмълвни и пусти.

Когато излязоха на шосето за Бетнъл Грийн, бе започнало вече да съмва. Много от лампите бяха изгасени. Няколко селски каруци се тътреха бавно, някои от тях към Лондон. От време на време по някой покрит с кал дилижанс изтопуркваше енергично, а кочияшът плясваше с камшика си мудния каруцар, който караше по погрешната страна на пътя, и по този начин го принуждаваше да пристигне в агенцията четвърт минута по-късно от определеното време. Кръчмите, със светналите в тях газени лампи, бяха вече отворени. Малко по малко се заотваряха и другите дюкяни и тук-таме се срещаха хора. Сетне се появиха събрани на групи работници, тръгнали за работа; после пък мъже и жени с кошници за риба на главите си; магарешки каручки, натоварени със зеленчук; коли с жив добитък или заклани домашни животни; млекарки с ведра; цяла редица хора, запътили се с различни продукти в ръце към източните предградия на столицата. Като наближиха Сити, шумът и уличното движение постепенно-постепенно се усилваха, а като навлязоха в улиците между Шордич и Смитфийлд, врявата и блъсканицата вече бяха много големи. Бе толкова светло, колкото изобщо би могло да бъде, докато тъмнината отново се спуснеше. Изпълнената с труд сутрин на половината лондонско население бе започнала.

Като свиха по Сън стрийт и Краун стрийт и като прекосиха Финсбъри скуеър, мистър Сайкс премина през Лонг Лейн закъм Смитфийлд, чиято оглушителна врява от най-разнообразни звуци изпълни Оливър Туист с удивление.

Беше пазарен ден. Земята бе покрита с кал и мръсотия почти до глезените. Гъсти изпарения се издигаха непрестанно от димящите тела на домашните животни, смесваха се с мъглата, която сякаш лежеше над комините, и надвисваха тежко отгоре. Всичките кошари в средата на голямото пространство, както и толкова временни такива, колкото можеха да се сместят в незаетата част на пазара, бяха изпълнени с овце. По външната страна на плочниците се виждаха дълги редици говеда, завързани за колове по три-четири едно зад друго. Селяни, касапи, воловари, амбулантни търговци, момчета крадци празноскитащи и най-различни мошеници — всички бяха събрани в обща маса. Провикването на воловарите, кучешкият лай, мученето на биволите, блеенето на овцете, грухтенето и квиченето на свините, виковете на продавачите, крясъците, псувните, препирните; звъненето на звънци и хорската глъч, които се носеха от всяка кръчма; блъскането на хора и животни, биенето, подвикването и кряскането; ужасната и неблагозвучна врява, издигаща се от всеки кът на пазара, и немитите, небръснати, нечисти, изпоцапани фигури, юрнали се на всички страни — всичко това представлява една объркана и зашеметяваща гледка, която просто замайваше сетивата.

Мистър Сайкс влачеше Оливър подире си, проправяше си път с лакти през най-голямата навалица и много малко внимание обръщаше на различните гледки и звуци, които така много удивяваха момчето. Той кимна два или три пъти на някой минаващ приятел и като отклони също толкова покани за сутрешно пийване, вървеше бързо напред, докато се измъкнаха от бъркотията и навлязоха в Хобърн.

— Ей, младежо! — обади се Сайкс, като вдигна поглед към часовника на черквата „Св. Андрей“. — Часът е без малко седем! Побързай. Не се помайвай така, мързеланко!

Мистър Сайкс придружи тези свои думи с извиване на китката на малкия си спътник. Оливър усили стъпките си и взе да припка напред, като с нещо средно между бърз ход и тичане се мъчеше, доколкото може, да върви в крак с разбойника.

Вървяха така, докато минаха край Хайд Парк и се отправиха към Кенсингтън, когато Сайкс намали крачките си и празната кола, която вървеше зад тях, ги настигна. Той видя, че на нея бе написано „Хаунслоу“, и запита каруцаря толкова любезно, колкото може, дали не би ги взел до Излуърт.

— Скачайте вътре — каза човекът. — Това момче ваше ли е?

— Да, мое е — отвърна Сайкс, като погледна оперено Оливър и сложи разсеяно ръка върху джоба, в който бе мушнал револвера.

— Баща ти върви много бързо, та не можеш да вървиш в крак с него, нали, момче? — каза каруцарят, като видя, че Оливър се беше задъхал.

— Нищо подобно — намеси се Сайкс. — Свикнал е на това. Хей, Нед, дай ръка. Качвай се!

Като се обърна така към Оливър, той му помогна да се качи в колата. Каруцарят му посочи куп чували и му каза да си полегне върху тях и си почине.

Като минаваха покрай километражните камъни, Оливър се чудеше все повече къде възнамерява да го заведе Сайкс. Кенсингтън, Хамърсмит, Чизик, Кю Бридж, Брентфърт — минаха през всички тези места, без да спират, сякаш току-що бяха започнали пътуването си. Най-после стигнаха до кръчмата „Кола и коне“, зад която се извиваше нов път. Спряха тук.

Сайкс слезе с голяма бързина, като през всичкото време държеше Оливър за ръката. После го вдигна и го свали, погледна го зверски и многозначително потупа с юмрук страничния си джоб.

— Сбогом, момченце — каза човекът.

— Сърдито е — отвърна Сайкс и го разтърси. — Сърдито е, паленцето! Не му се сърдете.

— Няма, разбира се! — отвърна човекът и се качи в колата си. — Чудесен ден. — И той потегли.

Сайкс почака, докато каруцата се поотдалечи, и след като каза на Оливър, че би могъл да погледне наоколо, ако иска, отново го поведе напред. Свиха наляво и взимайки дясното разклонение на пътя, повървяха доста дълго. Минаха край много големи градини и господарски вили от двете страни на пътя и се спираха, само за да пийнат бира, докато стигнаха до един град. Тук, на стената на една къща, Оливър видя надпис с красиви големи букви: „Хамптън“. Повъртяха се няколко часа в околностите му, след това отново се върнаха в града и спряха в старата кръчма със зацапан надпис, в която си поръчаха обяд край кухненския огън.

Кухнята беше стара и ниска, дебела греда минаваше през средата на тавана, а край огъня имаше скамейки с високи облагала. На тях седяха неколцина грубовати мъже, които пиеха и пушеха. Те не обърнаха никакво внимание нито на Оливър, нито на Сайкс, а тъй като и Сайкс не им обърна никакво внимание, той и малкият му спътник седнаха сами в един ъгъл, без да се смущават много от тях.

Поднесоха им студено говеждо месо. Следобед останаха там доста дълго време. Мистър Сайкс изпуши три или четири лули и Оливър взе да мисли, че сигурно няма да отидат по-далеч. Твърде изморен от вървенето и ранното ставане, той отначало задряма, а после, съвсем замаян от изтощение и от тютюневия дим, заспа дълбоко.

Беше се съвсем стъмнило, когато Сайкс го събуди с един ритник. Оливър се разсъни достатъчно, за да може да се изправи; тогава видя, че разбойникът бе успял да свърже над чаша бира приятелство с един работник.

— Значи отиваш в Лоуър Халифорд, така ли? — попита Сайкс.

— Да — отвърна човекът, който като че ли беше се по-напил. — Отивам, и то скоричко. Сега конят ми няма да мъкне товар зад себе си, както на идване тази сутрин, та бързо ще пристигнем. За негово здраве! Славно конче!

— Не можеш ли ни закара там с момчето? — попита Сайкс и бутна бирата към новия си познайник.

— Бива, ако тръгнете веднага — каза човекът и вдигна поглед от бирата. — В Халифорд ли отивате?

— Ще продължим за Шепертън — отвърна Сайкс.

— Тогава ще ви закарам до мястото, където се отделя моят път. Всичко ли е платено, Беки?

— Да, другият господин плати — отвърна прислужницата.

— Така ли! — каза човекът с пиянска тържественост. — Тая няма да я бъде.

— Защо пък не — възрази Сайкс. — Ти пък ще ни услужиш, като ни вземеш в колата си. Струва ли си да се разправяме за такава дреболия?

Човекът поразмисли върху този довод с много сериозно лице, а сетне разтърси ръката на Сайкс и заяви, че е чудесен човек. Мистър Сайкс му отвърна, че се шегува. Ако събеседникът му бе в трезво състояние, той би имал основание да смята, че е така.

След като размениха няколко любезности, те пожелаха лека нощ на компанията и излязоха. Прислужничката събра чашите и бутилките и с пълни ръце отиде на вратата да ги изпрати.

Конят, за който бяха пили наздравица в негово отсъствие, стоеше отвън, впрегнат в колата. Оливър и Сайкс се качиха без по-нататъшни церемонии, а собственикът му се помая една-две минутки край него, „да му вдъхне кураж“, да заяви предизвикателно на кръчмаря и на света изобщо, че друго животно като него няма, а след това също като тях се качи в каруцата. Даде се нареждане на кръчмаря да го пусне на свобода, с която животното си послужи съвсем не както трябва: хвърли се презрително напред, сетне се блъсна в прозорците, постоя известно време на задните си крака, най-сетне потегли с най-голяма бързина и изтопурка бързо извън града.

Нощта беше много тъмна. Влажна мъгла се издигаше от реката и околните мочурища и се разстилаше над пустите ниви. Студът пронизваше. Всичко бе мрачно и тъмно. Никой не проронваше думица, тъй като коларят задряма, а Сайкс не бе в настроение да повежда разговор с него. Оливър седеше свит в един ъгъл на каруцата, обзет от тревога и лоши предчувствия. Той си представяше какви ли не чудновати неща за източените дървета, чиито клони се люшкаха мрачно напред-назад, сякаш обхванати от дива радост пред пустотата на пейзажа.

Като минаха край черквата на Сънбъри, часовникът удари седем. В прозореца на къщичката срещу нея се виждаше светлина, която струеше през пътя и хвърляше в още по-тъжна сянка тъмното тисово дърво с гробове под него. Надалеч се чуваше глух шум от падане на вода, а листата на старото дърво шумоляха, полюшвани леко от нощния вятър. Сякаш това беше някаква тиха музика за услаждане покоя на умрелите.

Минаха през Сънбъри и отново излязоха на пустото шосе. След като изминаха още две-три мили, колата спря. Сайкс слезе, хвана Оливър за ръката и отново тръгнаха пешком.

В Шепертън не влязоха в никоя къща, макар умореното момче да очакваше това. Продължиха да вървят в калта и тъмнината, през мрачни пътечки и открити студени пусти места, докато наближиха светлинките на един град. Като се вгледа в мрака, Оливър видя, че водата беше току под краката им и те вървяха към някакъв мост.

Сайкс продължи, докато стигнаха точно до моста, а сетне изведнъж свърна по левия бряг на реката.

„Вода! — помисли Оливър, разтреперан от страх. — Довел ме е до това пусто място, за да ме погуби.“

Тъкмо се готвеше да се хвърли на земята и направи опит да спаси живота си, когато забеляза, че бяха се спрели пред самотна къща, съвсем стара и полусрутена. От двете страни на разбитата врата имаше по един прозорец. Отгоре се виждаше етаж, обаче никъде не проблясваше светлина. Къщата изглеждаше запустяла и необитаема.

Сайкс продължаваше да държи Оливър за ръката. Той се приближи тихичко до вратата и вдигна мандалото. Вратата се поддаде на натиска и те влязоха.