Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (18)

Глава XVIII
Как прекарваше времето си Оливър в облагородяващото присъствие на добродетелните си приятели

Около обяд на следния ден, когато Хитреца и мастър Бейтс бяха излезли по обичайната си работа, мистър Феджин се възползува от случая да прочете на Оливър проповед върху неблагодарността. Той му изтъкна, че е проявил истинска непризнателност, като умишлено е напуснал добрите си приятели и още повече като се е опитал отново да избяга от тях, след като са преживели толкова безпокойства и са изразходвали толкова средства да го намерят. Мистър Феджин особено наблегна на обстоятелството, че е прибрал Оливър и се е грижил за него, че без навременната му помощ момчето би загинало от глад. И той му разправи печалната и трогателна история на един момък, за когото в своето човеколюбие той се бил грижил при подобни обстоятелства, но който се показал недостоен за доверието му и като проявил желание да сътрудничи на полицията, за нещастие стигнал дотам, че едно утро го обесили в Оулд Бейли. Мистър Феджин не скри собственото си участие в това нещастие и само оплакваше със сълзи на очи недостойното поведение на въпросния младеж, което бе станало причина той да се окаже жертва на известни показания в полза на съдебното преследване, които, макар и не напълно верни, са били необходими за безопасността на мистър Феджин и неколцина отбрани негови приятели. Мистър Феджин завърши, като нарисува твърде неприятна картина, представляваща неудобствата на бесенето. Сетне с много приятелско чувство и вежливост той изрази искрените си надежди, че никога не ще му се наложи да подложи Оливър Туист на тази неприятна операция.

Кръвта на малкия Оливър Туист застиваше в жилите му, докато слушаше думите на евреина. Той не разбираше напълно изразените в тях мрачни заплахи. Момчето вече знаеше, че дори и правосъдието може да сложи невинните наред с виновните, когато едните случайно се намират в близост с другите. Като си припомняше за пререканията между Феджин и мистър Сайкс, той сметна, че старият евреин бе способен да обмисли и приведе в изпълнение планове за погубването на прекалено приказливи хора или такива, които му са неудобни поради това, че знаят твърде много неща. В разговорите му със Сайкс имаше доста загатвания за подобни заговори в миналото. Момчето вдигна плахо очи и като срещна пронизителния поглед на евреина, то почувствува, че предпазливият стар човек забелязваше и се радваше на пребледнялото му лице и разтреперани крайници.

Като се усмихваше отвратително, евреинът погали Оливър по главата и му каза, че ако си мълчи и се залови прилежно за работа, все още има възможност да останат добри приятели. Сетне взе шапката си, загърна се в стара, нашарена с кръпки връхна дреха, и излезе, като заключи вратата след себе си.

И Оливър остана така цял ден и през по-голямата част на много следващи дни, без да вижда някого, от ранно утро до среднощ. През дългите часове другари му бяха само собствените мисли, които непрестанно се връщаха към милите му приятели и мнението, което те навярно отдавна си бяха съставили за него и затова биваха много тъжни.

След като измина около седмица, евреинът остави стаята незаключена и Оливър бе свободен да се разхожда из къщата.

Тя беше много мръсна. Стаите на горния етаж имаха високи дървени камини и големи врати, а стените бяха облицовани с дърво до таваните, които, макар черни от праха и липсата на грижи, бяха украсени по най-различни начини. От всички тези белези Оливър заключи, че много отдавна, преди старият евреин да е бил роден, къщата е принадлежала на по-добри хора и може би е била весела и красива, колкото печална и напусната да изглеждаше сега.

Паяците бяха изплели мрежите си из ъглите на стените и таваните, а понякога, когато Оливър влизаше тихичко в някоя от стаите, мишките се разбягваха на всички страни и изплашени се изпокриваха в дупките си. Освен тези живи същества други такива нито се чуваха, нито се виждаха; често, когато притъмняваше и Оливър се изморяваше да скита от стая в стая, той се свиваше в ъгъла на коридора до пътната врата, за да бъде колкото може по-близо до живи хора.

Така той стоеше там, като се ослушваше и броеше часовете, докато момчетата или евреинът се завърнеха в къщи.

Във всичките стаи изгнилите капаци на прозорците бяха здраво затворени, а железните пръчки, които ги прикрепваха, бяха завинтени в дървото. Едничката светлина, която се прокрадваше вътре, проникваше през кръгли дупки най-горе и правеше стаите още по-мрачни, изпълвайки ги с чудновати сенки. Имаше заден тавански прозорец, с ръждясали пречки отвън, който нямаше капаци, и Оливър често гледаше от него с тъжно лице в продължение на дълги часове. Оттам обаче не можеше да се различи нищо друго освен маса от наблъскани един до друг покриви, изчернени комини и върхове на стрехи. Наистина понякога някаква сива глава надничаше от стълбищния прозорец на далечна къща, обаче бързо се вмъкваше отново навътре. И тъй като прозорецът на Оливъровата наблюдателница беше закован и потъмнял от дъжда, праха и годините, той можеше само да различава формите на отделните далечни предмети, без да прави каквито и да било опити да го видят или чуят — също както ако би живял в кубето на катедралата св. Павел.

Един следобед, когато Хитреца и мастър Бейтс щяха да прекарат вечерта навън, първият млад джентълмен си позволи да прояви известни грижи относно украсата на външността си (за да бъдем съвсем справедливи към него, трябва да отбележим, че тази слабост съвсем не му бе обичайна) и с тази цел благоволи да заповяда на Оливър веднага да му помогне да си направи тоалета.

Оливър имаше такова желание да услужи честно на някого, тъй ожидаше да види някое лице пред себе си, колкото и неприятно да е то, а желанието му да се сдобри с хората наоколо му беше толкова силно, че не възрази нищо на направеното предложение. Той веднага изказа готовност и коленичи на пода, а Хитреца седна върху една маса и подложи краката си да му лъсне обущата.

Дали поради чувството на свобода и независимост, което се предполага, че едно човешко същество изпитва, когато седи удобно на маса, с лула в уста, и си клати напред-назад единия крак, докато му лъскат обущата, без дори да се е потрудило да ги събуе преди това и без да го чака неудобството да ги обува след лъскането; дали поради хубавия тютюн, успокояващ нервите му, или пък благодарение на изпитата бира, която смекчаваше мислите му, но в този момент в настроението на Хитреца се чувствуваха леки нотки на възторг и романтика, чужди на природата му. Той изгледа Оливър за миг със замислена физиономия и като вдигна глава и въздъхна унесено, обърна се към мастър Бейтс и каза:

— Колко жалко, че не е майстор на джобовете!

— Ах — въздъхна и мастър Бейтс, — той не знае кое е добро за него.

Хитреца въздъхна отново и пак засмука лулата си. Същото стори и мастър Бейтс. И двамата пушиха в продължение на няколко минути и мълчаха.

— Предполагам, че дори не знаеш какво е майстор на джобовете, нали? — каза тъжно Хитреца.

— Мисля, че знам — отвърна Оливър, като вдигна очи. — Това значи крадец ти си такъв, нали? — запита Оливър, като недоизрече думата си.

— Такъв съм — отвърна Хитреца. — Щях да се презирам, ако бях нещо друго. — След като заяви това, мистър Докинс бутна стремително шапката си и така изгледа мастър Бейтс, сякаш го подканяше да му възрази, ако посмее.

— Такъв съм — повтори Хитреца. — Такъв е и Чарли. Такъв е и Феджин. Такава е и Нанси. Такава е и Бетси. Такива сме всички, даже и кучето. И то е най-ловкото от всички ни!

— И е най-малко склонно да издава другите — прибави Чарли Бейтс.

— Ако попадне на свидетелската скамейка, няма даже да излае, от страх да не издаде нещо. Няма гък да каже, дори да го вържеш там и да го държиш две седмици без папане — каза Хитреца.

— Точно така — потвърди Чарли.

— Особено куче е то. Дори не гледа свирепо, когато някой чужд човек се смее или пее в негово присъствие! — продължи Хитреца. — Пък и не лае, когато чуе да се свири на цигулка! А и не мрази кучетата, които не са от неговата порода! О, не, съвсем не!

— Истински християнин! — заяви Чарли.

Това беше казано само като възхвала за способностите на кучето, но то беше подходяща забележка и в друг един смисъл, макар и мастър Бейтс да не го съзнава. Съществуват много господа и дами, които претендират, че са истински християни, а между тях и кучето на мистър Сайкс има много общи точки.

— Тъй, тъй — каза Хитреца, като се върна към започналия разговор, — но тази работа няма нищо общо с това зелено хлапе тук.

— Ни най-малко — съгласи се Чарли. — Защо не станеш и ти ученик на Феджин, Оливър?

— И не си натрупаш състояние? — прибави Хитреца, като се ухили.

— И не си създадеш възможност да се оттеглиш и станеш рентиер, както възнамерявам да направя аз след четири високосни години — каза Чарли Бейтс.

— Защото не ми харесва — възрази плахо Оливър. — Бих желал да ме оставят да си вървя. Така бих желал да се махна.

— Феджин обаче не би желал — каза Чарли.

Оливър знаеше това твърде добре, но като смяташе, че може би е опасно да изрази по-открито мислите си, той само въздъхна и продължи да лъска обувките.

— Да се махнеш ли! — възкликна Хитреца. — Нямаш ли достатъчно дух? Къде ти е гордостта? Би ли предпочел да зависиш от приятелите си?

— Та това е недостойно! — каза мастър Бейтс, като извади две-три копринени кърпички от джоба си и ги захвърли в долапа.

— Никога не бих могъл да постъпя така — заяви Хитреца с високомерно презрение.

— Да, обаче можеш да изоставиш приятелите си и да ги принудиш да търпят наказание за собствените ти постъпки — каза Оливър с полуусмивка.

— Ха, та това бе сторено само от уважение към Феджин, тъй като фантетата знаят, че работим заедно, а ако не бяхме си плюли на петите, можехме да го вкараме в беля. Това беше съображението ни, нали, Чарли?

Мастър Бейтс кимна утвърдително и се готвеше да каже нещо, но изведнъж си спомни за Оливъровото бягство и така се разсмя, че пушекът, който беше вдъхнал, влезе в гърлото му и така го задави, че в продължение на пет минути той кашля и тропа с крака.

— Я виж! — подкани го Хитреца, като извади цяла шепа шилинги и половин пени. — Това се казва весел живот! Има ли значение как ги получаваш? Там, откъдето дойдоха, има много повече. Не ти харесва, а? Ох, глупчо, глупчо!

— Лоша работа е това, нали, Оливър? — запита го Чарли Бейтс. — Някой ден ще го разлюлеят, нали?

— Не разбирам какво значи това — отвърна Оливър.

— Нещо подобно, приятелче — каза Чарли. И докато говореше, мастър Бейтс хвана единия край на околовратната си кърпа и както я държеше права във въздуха, отпусна глава на рамото си, издаде един особен звук през зъбите си. С тази пантомима той искаше да покаже, че разлюляване и обесване са едно и също.

— Точно това значи — каза Чарли. — Я го гледай как се пули, Джек! Никога не съм виждал такава богородичка като това момче. Просто ще ме накара да се пукна от смях. — И като се насмя отново до насита, мастър Бейтс взе пак лулата си със сълзи на очи.

— Зле си възпитан — каза Хитреца и с доволство огледа обущата си, след като Оливър ги бе лъснал. — Феджин или ще направи много нещо от тебе, или ти ще си първият му възпитаник, който ще се окаже недоходен. Най-добре ще е да започнеш още отсега, тъй като и без това ще влезеш в нашия занаят, преди да се усетиш. А така само губиш време, Оливър.

Мастър Бейтс подкрепи тези съвети с някои собствени нравствени напътствия. След като ги изчерпа, той и приятелят му мистър Докинс се заловиха най-картинно да му описват безбройните удоволствия, с които бе изпълнен животът им. С най-различни намеци те му дадоха да разбере, че най-добре би било да спечели благоволението на Феджин без никакво бавене, като стори това по същия начин, както бяха постъпили на времето и те.

— И винаги да ти е в главата, Ноли — каза Хитреца, когато чуха евреинът да отключва вратата горе, — винаги да ти е в главата, че ако ти не спипваш изтривалки и цъ-качи…

— Има ли смисъл да употребяваш такива думи? — намеси се мастър Бейтс. — Той не разбира какво искаш да кажеш.

— Ако ти не спипваш носни кърпи и часовници — каза Хитреца, като нагоди приказките си така, че да ги разбере Оливър, — това ще стори някой друг вместо тебе и човекът, който ги губи, пак ще си изпати, а ще спечели онзи, който ги пипне — пък ти имаш точно толкова право, колкото който и да било друг.

— Разбира се, че е така, разбира се! — каза евреинът, който бе влязъл, без Оливър да го усети. — Работата е съвсем ясна, миличък, съвсем ясна. Хитреца е напълно прав. Ха-ха-ха! Той отлично разбира нравствените принципи на занаята си.

Старият човек потриваше весело ръце, докато потвърждаваше с тези свои думи правотата в разсъжденията на Хитреца, и тържествуваше от радост пред способностите на ученика си.

Разговорът спря дотук, тъй като евреинът се придружаваше от мис Бетси и от господин, когото Оливър не бе виждал никога по-рано, но, към когото Хитреца се обърна с името Том Чилтинг. Той се бе поспрял на стълбите да размени някои любезности с дамата и след това се яви пред останалите.

Мистър Чилтинг бе по-възрастен от Хитреца и навярно имаше осемнадесет години, но той се държеше към този джентълмен с известна почит, която показваше, че по отношение на даровитост и професионални постижения се чувствува малко по-далеч от него. Той имаше малки святкащи очи и белязано от шарка лице; носеше кожена шапка, тъмен плюшен сюртук, измазнени памучни панталони и престилка. Искрено казано, облеклото му беше доста вехто, но той се извини на компанията, като заяви, че е излязъл от пандиза само преди час и тъй като в продължение на шест седмици е носил формено облекло, не е имал възможност да отдели внимание на цивилните си дрехи. Мистър Чилтинг прибави, при това доста ядосано, че новата система, която имат там да дезинфекцират дрехите, е същинско нарушение на конституцията, тъй като по този начин по тях се появяват дупки от изгаряне. Той беше на мнение, че същото може да се каже и за остригването на косите, което считаше за крайно незаконно. Мистър Чилтинг завърши разсъжденията си, като заяви, че в продължение на четиридесет и два тежки работни дни не е куснал капчица алкохол и се чувствува сух като нажежен камък.

— Откъде предполагаш, че идва този господин, Оливър? — запита евреинът ухилено, когато другите момчета сложиха стъкло с ракия на масата.

— Не… не знам, сър — отвърна Оливър.

— Кой е този? — запита Том Чилтинг, като хвърли презрителен поглед на Оливър.

— Един мой млад приятел — заяви евреинът.

— В такъв случай е голям късметлия — каза младият човек и хвърли многозначителен поглед към Феджин. — Няма значение откъде идвам, младежо, хващам се на бас, че и ти скоро ще се намериш там!

Момчетата се изсмяха на тази шега и след като размениха още няколко шеги по този повод, те си пошепнаха нещо с Феджин и притеглиха столовете си до огъня. Евреинът каза на Оливър да седне при него и поведе разговор върху тези въпроси, които биха били най-интересни за слушателите му. Те се отнасяха до изгодността на занаята им, за способностите на Хитреца, за обичливия характер на Чарли Бейтс и за собствената му щедрост. Най-после тези теми се изчерпаха. И тъй като мистър Чилтинг се почувствува изморен (престояването в изправителния дом не може да не се окаже изтощително, след като човек полежи там една-две седмици), мис Бетси си отиде, за да може компанията да се прибере за почивка.

От този ден нататък рядко оставяха Оливър сам. Почти през всичкото време той биваше с двете момчета, които всеки ден играеха с евреина на старата игра. Мистър Феджин най-добре знаеше дали вършеха тази работа за собственото си усъвършенстване, или пък за Оливъровото. Понякога старият човек им разправяше за най-различни обири, които бе предприемал на млади години, като примесваше в разказите толкова смешни и любопитни неща, че Оливър не можеше да се сдържи да не се разсмее от все сърце, като по този начин показваше колко го забавлява това, въпреки всички други негови чувства.

Накъсо, коварният стар евреин държеше момчето в лапите си. Като го държа известно време в усамотение, той го подготви да предпочита чието и да било общество пред собствените си мисли в това мрачно място и сега бавно наливаше в душата му отровата, с която се надяваше да я очерни и зацапа завинаги.