Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (40)

Глава XL
Един странен разговор, който се явява като последица на предишната глава

Девойката бе пропиляла живота си из улиците и в най-шумните вертепи и дупки на Лондон, обаче в нея все още бе останало нещо от присъщата на женската природа порядъчност. Когато чу леките стъпки, приближаващи до вратата, намираща се срещу тази, от която бе влязла, и си помисли за резкия контраст, който би представлявало спрямо нея след малко съществото, което щеше да влезе в стаята, тя почувствува болезнено собствения си дълбок срам и така се сви, сякаш едва можеше да понесе присъствието на тази, с която бе поискала да се срещне…

С тези нейни чувства се бореше гордостта й — порок, присъщ както на най-низките и пропаднали същества, така и на най-високопоставените и самоуверените. Клетата сподвижничка на крадци и грубияни, унизената обитателка на мръсни свърталища, приятелката на измета от затворите и каторгите, която живее под сянката на бесилката — дори това пропаднало същество се почувствува твърде гордо, за да издаде слабия лъч женствено чувство, което считаше за слабост, но което единствено я свързваше с тази човешка природа, от чиито следи тежкият й живот бе затрил толкова много още през нейното детство.

Тя вдигна очи дотолкова, доколкото това й позволи да види, че изправената пред нея фигура бе дребничка и прелестна девойка. Сетне ги сведе към земята, тръсна глава с престорено нехайство и каза:

— Много е трудно да се опита човек да ви види, госпожице. Ако се бях обидила и си бях отишла, както мнозина биха сторили, един ден щяхте да съжалявате, а и щяхте да имате добро основание за това.

— Много съжалявам, ако някой се е държал грубо с вас — отвърна Роза. — Не мислете за това. Кажете ми защо сте искали да ме видите. Аз съм лицето, което търсите.

Любезният тон на този отговор, сладостният глас, учтивото държане, пълната липса на всякаква надменност и неудоволствие напълно изненадаха девойката и тя се обля в сълзи.

— 0, госпожице, госпожице — възкликна тя, като притискаше развълнувано ръце към лицето си, — ако имаше повече като вас, щеше да има и по-малко като мене — да, по-малко!

— Седнете — настойчиво каза Роза. — Ако се намирате в нищета или пък ви е сполетяло някакво нещастие, аз ще бъда доволна да ви помогна, стига да мога — ще го сторя, действително. Седнете.

— Нека стоя права, госпожице — каза девойката, като продължаваше да плаче, — и не ми говорете така любезно, преди да сте ме опознали по-добре. Късно е вече. Тази — тази врата затворена ли е?

— Да — отвърна Роза, отдръпвайки се няколко стъпки, сякаш за да могат по-лесно да й се притекат на помощ, ако стане нужда. — Защо?

— Защото — каза девойката — сега ще сложа живота си и този на други хора във вашите ръце. Аз съм жената, която отвлече малкия Оливър при стария Феджин вечерта, когато той излезе от онази къща в Пентонвил.

— Вие! — възкликна Роза Мейли.

— Аз, госпожице! — отвърна девойката. — Аз съм безчестното същество, за което сте чували, че живее между крадци. Откакто си спомням лондонските улици, не съм познала по-добър живот, нито по-любезни думи от тези, които съм чула от тях, така че господ да ми е на помощ. Не се страхувайте открито да се отдръпнете от мене, госпожице. Аз съм по-млада, отколкото мислите, като ме гледате, но съм свикнала с това! И най-бедните жени се извръщат настрани, когато се движа по многолюдните улици.

— Какви страшни неща разправяте! — каза Роза и неволно се отдръпна от непознатата си събеседничка.

— Коленичете и благодарете на бога, скъпа госпожице — извика девойката, — че сте имали приятели, които да ви пазят и се грижат за вас през време на детството ви, че никога не сте живели сред студ и глад, сред крамоли и пиянство и — и нещо по-лошо от всичко, — както съм живяла аз още от малка. Улицата и канавката са били люлката ми, както ще бъдат и смъртното ми легло.

— Така ми е жал за вас! — каза Роза със съкрушен глас. — Сърцето ме боли, като ви слушам!

— Господ да ви благослови за добрината ви! — възкликна девойката. — Ако знаете какво представлявам понякога, вие наистина ще ме съжалите. Но аз избягах от тези, които положително биха ме убили, ако се научат, че съм идвала тук, за да ви кажа това, което дочух. Познавате ли някой човек на име Мънкс.

— Не — каза Роза.

— Той ви познава — каза девойката — и знае, че се намирате тук, тъй като от него чух името на този хотел и разбрах, че сте отседнали в него.

— Никога не съм чувала това име — каза Роза.

— Тогава значи между нас минава под друго име — отвърна девойката, — което и по-рано ми бе идвало наум. Преди известно време и скоро след като пропъхнаха Оливър във вашата къща, през нощта на обира, подозирайки този човек, аз подслушах един разговор между него и Феджин в тъмното. От това, което чух, разбрах, че Мънкс — човека, за когото ви попитах, знаете…

— Да — каза Роза, — разбирам.

— … че Мънкс — продължи девойката — видял случайно Оливър с две от нашите момчета в същия ден, когато го загубихме първия път, и веднага разбрал, че той е момчето, което търсел, макар и да не ми стана ясно защо. Уговориха с Феджин, че ако Оливър се върне, евреинът ще получи известна сума, а после Мънкс ще му даде и повече, ако той направи от него крадец — нещо, което Мънкс желаеше заради постигането на някаква своя цел.

— За каква цел? — попита Роза.

— Той забеляза сянката ми на стената, като подслушвах, с надежда да доловя разговора им — каза девойката — и малцина освен мене биха могли да избягат навреме, преди да са ги хванали. Но аз го сторих и след това, до снощи не го видях нито веднъж.

— И тогава какво се случи?

— Ще ви кажа, госпожице. Снощи той отново дойде. Отново се качиха горе и като се загънах така, че сянката ми да не може да ме издаде, отново подслушвах на вратата. Първите думи, които чух Мънкс да казва, бяха: „Значи едничките доказателства за идентичността на момчето лежат на дъното на реката, а вещицата, която ги получила от майката, гние в гроба си“. Сетне той и Мънкс се разсмяха и заприказваха за успеха му в тази работа, а Мънкс продължи да говори за момчето, разбеснял се страшно, и каза, че макар и сега парите на малкия дявол да са благополучно негови, той би желал да ги придобие по друг начин. Такова удоволствие би било, каза той, да опровергае хвалбите в завещанието на баща му, като го разкара из всички затвори на града, а сетне стане така, че да го обесят за някое тежко престъпление, което Феджин лесно би могъл да нареди, след като преди това извлече добра печалба от тази работа.

— Какво представлява всичко това! — възкликна Роза.

— Истината, госпожице — макар и да излиза от моите уста — отговори девойката. — Сетне, като изрече такива проклятия, каквито за мене са съвсем обикновено нещо, но които за вас биха били напълно непознати, той заяви, че ако би могъл да задоволи омразата си към момчето, като вземе живота му, без да застраши с това собствения си, той би го сторил. Но понеже това не е възможно-, той ще бъде нащрек, ще следи превратностите в живота му и ако момчето се възползува по някакъв начин от произтичащите от произхождението си преимущества, той може би пак ще съумее да му навреди. „С една дума, Феджин — каза той, — макар и да си евреин, ти никога не си поставял такива примки, каквито аз ще измисля за малкия си брат Оливър.“

— Неговият брат! — възкликна Роза.

— Това бяха думите му — каза Нанси, като се оглеждаше неспокойно наоколо, което не бе спряла да върши, след като бе заговорила, тъй като образът на Сайкс не преставаше да я преследва. — Има и нещо друго. Когато заговори за вас и за другата дама и каза, че сякаш небето или дяволът са се обърнали против него, като са пратили Оливър във вашите ръце, той се изсмя и заяви, че и в това има известна утеха, тъй като вие бихте дали хиляди лири стерлинги, стига да ги имате само за да узнаете кое е двукракото ви кученце.

— Да не би да искате да кажете, че всичко това е било казано сериозно? — запита Роза, пребледнявайки страшно.

— Той говореше така злобно и твърдо, както изобщо би могло тъй да се говори — отвърна девойката и поклати глава. — Този човек не се шегува, когато ненавистта му се събуди. Познавам мнозина, които вършат по-лоши неща, обаче сто пъти бих предпочела да слушам какво говорят те, отколкото Мънкс. Късно е и трябва да стигна в къщи, без да ме подозрат, че съм предприела тази стъпка. Трябва веднага да си тръгвам.

— Но какво мога да сторя? — каза Роза. — Каква полза бих могла да извлека от това съобщение без ваша помощ? Да се върнете! Защо желаете да се върнете при вашите другари, които ми обрисувахте с такива страшни краски? Ако повторите думите си пред господина, когото за миг мога да извикам от съседната стая, вие ще можете да бъдете настанена в някое безопасно място, без да се губи дори и половин час!

— Аз искам да се върна — каза девойката. — Трябва да се върна, защото, как ли бих могла да говоря за подобни неща на една такава невинна госпожица като вас? Защото между хората, за които ви разправих, има един, най-отчаяният от всички тях, когото не мога да оставя, не, нито дори за да се спася от живота, който водя сега.

— Предишното ви застъпничество за това мило момче — каза Роза, — идването ви тук, въпреки застрашаващата ви голяма опасност, за да ми кажете какво сте чули; държането ви, което ме убеждава в истинността на думите ви, явното ви разкаяние и чувство за срам — всичко това ме кара да вярвам, че вие все още можете да бъдете спасена. О! — възкликна развълнуваната девойка, свивайки ръце, докато сълзите се стичаха по лицето й. — Не оставайте глуха към молбите на едно същество от вашия пол, първата — първата, уверена съм в това, която ви говори с жал и състрадание. Вслушайте се в думите ми и ме оставете да ви спася за по-добър живот.

— Госпожице! — извика жената, падайки на колене. — Мила, добра като ангел, госпожице, вие наистина сте първата, която ме ощастливява с такива думи, които, ако бях чула преди години, може би щяха да ме отвърнат от греховния ми и печален живот. Но сега е твърде късно.

— Никога не е късно — каза Роза — за разкаяние и изкупление.

— Късно е — извика девойката, гърчейки се от обзелата я нравствена мъка. — Сега аз не мога да го оставя! Не мога да стана причина за смъртта му.

— А защо ще бъдете причина за смъртта му? — попита Роза.

— Нищо не може да го спаси! — извика девойката. — Ако кажа на други това, което казах на вас, и ако го заловят, той в никакъв случай няма да избегне смъртта. Той е най-дръзкият и най-жестокият!

— Възможно ли е — извика Роза — за такъв човек да сте готова да отблъснете всяка надежда за бъдещето, както и увереността в непосредственото ви спасение? Това е лудост.

— Не зная какво е — отвърна девойката. — Зная само, че е така, и не само с мене, а и със стотици други пропаднали негодници като мене. Трябва да се върна. Божия мъст ли е това за стореното от мене зло, не зная, но самите страдания и побоища сякаш ме свързват с него. И аз съм уверена, че в края на краищата ще умра от неговата ръка.

— Какво трябва да сторя? — каза Роза. — Не бива да ви пусна да си вървите така.

— Не, госпожице, вие трябва да ме пуснете и зная, че ще го сторите — каза девойката, като стана. — Вие няма да ми попречите да си отида, тъй като се доверих на добротата ви и не ви принудих нищо да ми обещавате, както бих могла да сторя.

— Тогава каква полза от вашето съобщение? — каза Роза. — Тази тайна трябва да се разследва, иначе как би се помогнало на Оливър, за когото така много сте загрижена?

— Между вашите познати навярно има някой добър господин, на когото бихте могли да кажете всичко това под тайна и той ще ви посъветва какво да правите — каза девойката.

— Но къде бих могла отново да ви намеря, когато стане нужда? — попита Роза. — Не искам да зная къде живеят тези ужасни хора, а само къде бих могла да ви срещна в някой определен ден.

— Ще ми обещаете ли да пазите добре тайната ми и да дойдете сама или с едничкия друг човек, на когото ще я доверите; ще ми обещаете ли, че няма да бъда проследявана и наблюдавана? — запита девойката.

— Обещавам ви най-тържествено — отвърна Роза.

— Всяка неделя вечер, от единадесет часа, докато часовникът удари дванадесет — започна девойката, без да се колебае, — аз ще се разхождам по Лондонския мост, ако съм жива.

— Постойте още един миг — помоли я Роза, когато девойката се запъти бързо към вратата. — Помислете си още веднъж за положението, в което се намирате, и за възможността, която се явява да избягате от него. Аз съм ви длъжна — не само за това, че доброволно ми донесохте тези сведения, но и заради обстоятелството, че сте жена, почти безвъзвратно погинала. Ще се върнете ли при тази сган от разбойници и при онзи човек, когато само една дума може да ви спаси? Какво толкова ви привлича и ви кара да се държите така здраво за порока и злото! О, няма ли някоя струна в сърцето ви, която да мога да докосна! Нищо ли не е останало, към което да се позова срещу това ужасно заслепение?

— Когато такива млади и красиви госпожици като вас дадат някому сърцето си — твърдо отговори девойката, — любовта може да ги завлече, където й е угодно — дори и такива като вас, които имате дом, приятели, други обожатели, всичко. Но когато жени като мене, които нямаме никакъв сигурен покрив освен капака на ковчега и никакъв приятел при болест и смърт освен болничната сестра, отдадат развратените си сърца на някой мъж и го оставят да запълни мястото, което е стояло празно през целия им клет живот, кой може да се надява да се изцери? Жалете ни, госпожице, жалете ни за това, че ни е останало само едно женско чувство, което по зла участ ни носи не гордост и утеха, а само нови грубости и страдания.

— Нали ще приемете от мене малко пари — каза Роза след кратко мълчание, — които ще ви дадат възможност да преживеете честно — поне докато пак се срещнем?

— Нито стотинка — заяви девойката и махна с ръка.

— Не затваряйте сърцето си срещу всичките ми усилия да ви помогна — каза Роза, пристъпвайки ласкаво напред. — Аз наистина искам да ви услужа.

— Вие най-добре ще ми услужите, госпожице — каза девойката, кършейки ръце, — ако бихте могли веднага да вземете живота ми, защото мисълта какво представлявам никога не ми е докарвала толкова болка, колкото тази вечер, и за мене ще бъде така добре да не умра в ада, сред който съм живяла. Да ви благослови бог, добра госпожице и нека той ви изпрати толкова щастие, колкото позор аз съм си навлякла!

С тези думи и със силни ридания нещастното същество си тръгна, а Роза Мейли, угнетена от това странно свиждане, прилично по-скоро на шеметен сън, отколкото на истинска случка, се отпусна на един стол и се опита да събере блуждаещите си мисли.