Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Oliver Twist (or, The Parish Boy’s Progress), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Чарлз Дикенс. Приключенията на Оливър Туист

Роман

 

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Преведе от английски: Нели Доспевска

Художник: Никифор Русков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Халачева

 

Английска. Трето издание. Дадена за набор на 10. XI. 1978 г. Подписана за печат на 26. II. 1979 г. Излязла от печат на 28. III. 1979 г. 137. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 26,50. Издателски коли 26,50. Цена 4,90 лв. Код № 11. 95376 76531/6256-16-79

c/o Jusautor, Sofia

 

Издателство „Отечество“, София, 1979

ДПК „Д. Благоев“

 

Charles Dickens. The Adventures of Oliver Twist

Humphry Tilford Oxford, University press, London and New York

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава XXXV
Безуспешният резултат на Оливъровото приключение; един твърде важен разговор между Хари Мейли и Роза

Когато обитателите на къщата, привлечени от Оливъровите викове, затичаха към мястото, откъдето те се разнасяха, завариха момчето бледо и развълнувано, сочещо по посока към ливадите, като едва бе в състояние да изрече със запъване думите:

— Евреинът! Евреинът!

Мистър Джайлс не можеше да разбере какво означава този вик, обаче Хари Мейли, който по-лесно долавяше нещата и който бе научил Оливъровата история от майка си, веднага схвана това.

— В каква посока побягна? — запита го той, като грабна тежката сопа, сложена в един ъгъл.

— Нататък — отвърна Оливър, като сочеше направлението, в което човекът се бе отдалечил. — Изчезнаха само за един миг.

— Тогава трябва да са в канавката! — каза Хари. — Последвайте ме! И вървете колкото може по-близо до мене. — Като каза това, той прескочи оградата от жив плет и се впусна да бяга с такава бързина, че за останалите бе извънредно трудно да го следват отблизо.

Джайлс го последва, доколкото имаше сили, последва го и Оливър. А след една-две минути мистър Лосбърн, който бе излязъл на разходка и току-що се бе върнал, се прекатури през оградата зад тях и като се изправи на крака с по-голяма ловкост, отколкото можеше да се предполага у него, побягна в същата посока с голяма бързина и през всичкото време крещеше с все сила и искаше да узнае какво се бе случило.

Четиримата продължаваха да тичат, като не се спираха нито за миг да си отдъхнат, докато водачът им, който свърна в тази част на нивата, където му бе посочил Оливър, започна да претърсва усърдно канавката и съседния храсталак. Това даде възможност на останалата част от дружината да го настигне. Оливър разправи на мистър Лосбърн обстоятелствата, които бяха станали причина за това стремително преследване.

Търсенето се оказа напразно. Не се виждаха дори пресни следи от стъпки. Сега те стояха на върха на могилката, откъдето се откриваше изглед към просторните ниви на протежение от три или четири мили. В падинката наляво се виждаше селото, но за да стигнат там, след като поемат пътя, който Оливър бе посочил, двамата мъже трябваше да са направили кръг по откритото пространство, което бе невъзможно да сторят за толкова кратко време. Гъста гора заобикаляше ливадите от другата страна, но и там те не биха могли да се скрият по същата причина.

— Трябва да е било сън, Оливър — каза Хари Мейли.

— О, не, в никакъв случай, сър — отвърна Оливър, потръпвайки дори само при спомена за физиономията на стария негодник. — Видях ги и двамата така ясно, както виждам сега и вас.

— Кой беше другият? — запитаха Хари и докторът едновременно.

— Съвсем същият, за когото ви бях разправял и който така внезапно се бе появил пред мене в хана — каза Оливър. — И двамата бяхме вперили очи един в друг, мога да се закълна, че е той когато и да го видя.

— И те поеха нататък, сигурен ли си? — запита Хари.

— Толкова сигурен, колкото и в това, че двамата мъже бяха на прозореца — отвърна Оливър, като посочи към живия плет, отделящ градината на вилата от ливадата. — Високият мъж го прескочи точно там, а евреинът изтича няколко крачки надясно и пропълзя през онази пролука.

Хари и докторът наблюдаваха напрегнато Оливъровото лице, докато той говореше, и като се поглеждаха един други, види се, останаха доволни от точността на Оливъровия разказ. И все пак никъде не се виждаха следи, които да показват, че двама души бежешком са преминали през това място. Тревата беше висока, но тя никъде не бе изтъпкана освен там, където собствените им нозе я бяха прегазили. По краищата на ямите имаше влажна глина, но никъде не можеха да се различат отпечатъци от мъжки обувки, нито пък най-малкият белег, който да показва, че по земята наоколо някой е стъпвал от няколко часа насам.

— Много чудно! — каза Хари.

— Чудно! — повтори като ехо докторът. — Дори самите Бледърс и Дъф не биха могли да разберат нищо от тази работа.

Въпреки очевидната безполезност на претърсването те не го изоставиха, докато настъпващата нощ не сложи край на всяко по-нататъшно преследване, а дори и тогава го изоставиха неохотно. Изпратиха Джайлс във всички кръчми на селото, като го снабдиха с възможното най-точно описание на външността и облеклото на непознатите, което Оливър би могъл да даде. От двамата евреинът поне бе достатъчно забележителен, така че лесно биха могли да го запомнят, ако някой го види да пие или да се мотае насам-натам. Но Джайлс се върна без никакво известие, което да разпръсне или изясни мистерията.

На следния ден предприеха ново търсене и подновиха издирванията, обаче без никакъв резултат. На другата сутрин Оливър и мистър Мейли се отправиха на пазар в града с надежда да видят или чуят нещо относно двамата мъже, но и този опит остана безрезултатен. След няколко дни работата взе да се забравя, както се случва с повечето подобни истории, когато удивлението, неполучаващо нова храна, угасва от само себе си.

Междувременно Роза оздравяваше бързо. Тя бе напуснала стаята си и можеше вече да излиза навън. Като се присъедини отново към семейството, тя внесе радост в сърцата на всички.

Но макар и тази щастлива промяна да имаше очебийно влияние върху малкия кръжок, макар весели гласове и бодър смях да се чуваха отново във вилата, понякога у някой от тях се появяваше необичайна напрегнатост, дори и у самата Роза — нещо, което Оливър не можеше да не забележи. Мисис Мейли и синът й често се уединяваха за дълго време и неведнъж Роза се появяваше със следи от сълзи по лицето си. След като мистър Лосбърн определи деня за завръщането си в Чертзи, тези признаци се засилиха и вече беше съвсем ясно, че става нещо, което нарушава спокойствието на младата девойка и на още някой.

Най-после една сутрин, когато Роза седеше сама в стаята за закуска, Хари Мейли влезе и като се подвоуми, поиска позволение да поговори няколко минути с нея.

— Ще бъда кратък… съвсем кратък, Роза — каза младият човек и притегли стола си към нея. — Това, което ще ти кажа, не е скрито от мислите ти. Най-скъпите надежди на сърцето ми не ти са неизвестни, макар и още да не си ги чула от устата ми.

От момента на влизането му Роза бе пребледняла изведнъж, но това, би могло да се предположи, бе под въздействие на неотдавнашната й болест. Тя само кимна с глава, наведе се над саксии цветя, които стояха наблизо, и мълчаливо зачака Хари да продължи.

— Аз трябваше по-рано да си тръгна оттук — каза той.

— Да… трябваше — отвърна Роза. — Прости ми за тези думи, но бих желала да си бе отишъл.

— Доведе ме тук най-страшното от всички ужасни опасения — каза младият човек, — страхът, че мога да загубя единственото скъпо същество, върху което са съсредоточени всички мои упования и надежди. Ти беше на смъртно легло колебаеше се между земята и небето. Ние знаем, че когато болест порази младите, красивите и добрите, техният чист дух несъзнателно се стреми към лъчистия дом на вечна почивка. Ние знаем, господ да ни е на помощ, че най-хубавите и най-добрите от нас твърде често увяхват в пълния си разцвет.

При тези думи очите на нежната девойка се напълниха със сълзи и когато една капчица падна върху цветето, над което тя се бе навела, и затрептя светло в чашката му, като я правеше още по-красива, сякаш това излияние на младото й сърце заявяваше по право родството си с най-прекрасното творение на природата.

— Същество, така прекрасно и невинно като ангел небесен — продължи развълнувано младият човек, — се колебаеше между живота и смъртта. О, кой би могъл да се надява, че когато родственият й далечен мир се бе разкрил тъй близо до очите й, тя ще се върне към мъките и бедите на нашия свят! Роза, Роза, да зная, че си отиваш като някаква мека сянка, която светлината хвърля отгоре над земята, да нямам никаква надежда, че ще бъдеш пощадена за тези, които се помайват тук, почти да не виждам причина защо да останеш в този свят, да чувствам, че принадлежиш на светлите селения, към които най-хубавите и най-добрите преждевременно отлитат, и все пак да се моля сред тези утешения да останеш при тези, които те обичат — всичко това беше непоносим товар за мене. Той ми тежеше и денем, и нощем. А наред с него в душата ми нахлуваше такава вълна от страх, опасения и себелюбиви съжаления, че може би ще умреш и нивга няма да узнаеш как предано съм те обичал, че едва не отнесе ума и разсъдъка ми. Ти оздравя. Ден подир ден, дори час подир час някаква капчица здраве се възвръщаше и се вливаше в отслабналия и изтощен поток на живота, който туптеше бавно в тебе, и отново го караше да затече буйно и стремглаво. Виждах как се връщаш едва ли не от смърт към живот, с очи, замъгляващи се от вълнение и дълбока обич. Не ми казвай, че би желала да бях загубил тези мигове, защото те смекчиха сърцето ми към целия свят.

— Не исках да кажа това — каза разплакана Роза. — Бих желала да си бе отишъл оттук, за — да се върнеш отново към преследването на високите си и благородни цели — цели, напълно достойни за тебе.

— Няма цел, по-достойна за мене, по-достойна за благородния характер, отколкото борбата да се спечели сърце като твоето — каза младият човек, вземайки ръката й. — Роза, скъпа моя Роза! Години, години вече как те обичам, изпълнен с надежди да завоювам пътя към славата и да дойда после гордо в къщи и да ти кажа, че съм постигнал това само за да можеш и ти да го споделиш. Колко пъти съм си мислел в мечтите си как ще ти напомня в този щастлив миг за мълчаливите прояви на младежката ми любов и как ще поискам ръката ти, за да се изпълни едно старо и безмълвно съглашение, съществуващо помежду ни! Този миг не е още дошъл, но сега, преди да съм спечелил славата, преди да съм постигнал младежките си идеали, аз ти предлагам сърцето си, което отдавна е твое, и залагам всичко, каквото притежавам, върху думите, с които ще посрещнеш това предложение.

— Държанието ти винаги е било мило и благородно — каза Роза, овладявайки чувствата, които я бяха развълнували. — Тъй като вярваш, че не съм безчувствена или неблагодарна, чуй отговора ми.

— Ще ми отвърнеш, че мога да се надявам да те спечеля, нали, скъпа моя Роза?

— Ще ти отвърна — каза младата девойка, — че трябва да се постараеш да ме забравиш, но не като стара и дълбоко привързана към тебе приятелка, тъй като това ще ме нарани дълбоко, а като твоя любима. Погледни към света, помисли си колко много сърца има, които ще бъдеш горд да завоюваш. Довери ми любовта си към някоя друга, ако желаеш: аз ще ти бъда най-вярната, най-искрената и най-добрата приятелка.

Последва мълчание, през време на което Роза, покрила лице с едната си ръка, даде свободно воля на сълзите си. Хари продължаваше да държи другата й ръка.

— А причините ти, Роза — каза той най-после с нисък глас. — Кои са причините за това твое решение.

— Имаш право да ги узнаеш — отвърна Роза. — Не можеш да кажеш нищо, което да промени решението ми. То е един дълг, който трябва да изпълня. Дълг както към другите, така и към самата мене.

— Към тебе?

— Да, Хари. Момиче без близки, без приятели, с петно върху името си, аз съм длъжна към самата себе си да не давам възможност на приятелите ти да подозират, че съм отстъпила пред първата страст в живота ти и съм се привързала като някакъв тежък камък към всички твои надежди и стремежи. Длъжна съм към тебе и към близките ти да предотвратя противопоставянето ти поради щедростта на благородната ти природа, на тази голяма пречка за напредъка ти в живота.

— Ако чувствата ти съвпадат със съзнанието за дълга ти — започна Хари.

— Не, не съвпадат — каза Роза, силно поруменяла.

— Тогава ти споделяш любовта ми? — довърши мисълта си Хари. — Кажи само това; скъпа Роза, кажи само това и смекчи горчивината на това жестоко разочарование!

— Ако мога да го сторя, без да причиня голяма злина на този, когото обичам — възрази Роза, — тогава бих могла.

— Би могла да приемеш това предложение съвсем иначе, така ли? — каза Хари. — Поне това не скривай от мене, Роза.

— Да, бих могла — каза Роза. — Чакай! — прибави тя и издърпа ръката си. — Защо да продължаваме този болезнен разговор. Той ми причинява такава мъка, и все пак ми носи такова трайно щастие, тъй като за мене действително ще е щастие да зная, че някога съм заемала в сърцето ти мястото, което сега си ми определил там, и всеки успех, който постигнеш в живота, ще ме въоръжава с нова смелост и твърдост. Сбогом, Хари! Така както се срещнахме днес, вече никога няма да се срещаме. Но при по-други отношения от тези, които можаха да се установят помежду ни след настоящия разговор, ние бихме могли да бъдем дълго и щастливо свързани един с друг. И нека всяка добрина, която молитвите на едно вярно и предано сърце могат да измолят от източника на всяка искреност и откровеност, да ти принесе радост и благоденствие!

— Още една дума, Роза — каза Хари. — Кажи ми основанията си. Нека ги чуя от твоите собствени уста!

— Пред тебе се разкрива блестящо бъдеще — отговори му твърдо Роза. — Чакат те всички почести, които големите способности и връзките с влиятелни лица могат да помогнат на човека в обществения живот. Но тези влиятелни близки са горди и аз не мога да общувам с хора, които ще презират майката, която ми е дала живот, нито пък съм в състояние да донеса безчестие и унижение на сина на онази, която с такава добрина зае мястото на тази майка. С една дума — продължи младата девойка и се извърна настрани, тъй като моментната й твърдост я напусна, — върху името ми има петно, което светът ще стовари върху главите на невинните. Аз няма да го оставя да тежи върху други и нека упрекът падне само върху мене.

— Само още една дума, Роза. Скъпа моя Роза, само една думичка! — възкликна Хари и се изправи пред нея. — Ако аз бях… не бях такъв щастливец, както се казва в света, ако ми бе съдено да водя мирен и невзрачен живот — ако бях беден, болен, безпомощен, — ти и тогава ли би ми отказала, или пък скрупулите ти идват само от вероятността да стана богат и уважаван?

— Не настоявай да ти отговарям — отвърна Роза. — Този въпрос не е изниквал и няма никога да изникне. Несправедливо и дори жестоко е да ми го задаваш.

— Ако отговорът ти би бил такъв, за какъвто почти се надявам, то той ще осветява с лъч на щастие самотния ми път. Не ще направиш малко за този, който те обича повече от всичко, ако изречеш няколко кратки думи. О, Роза, в името на горещата ми и трайна обич, в името на всичко, което съм изстрадал за теб, и на всичко, на което ме обричаш, отговори ми само на този въпрос!

— Е добре, ако съдбата ти бе иначе предопределена, ако ме надвишаваше само мъничко, а не толкова много, ако можех да ти бъда помощ и утеха в някое тихо и уединено кътче, а не петно и пречка сред честолюбиви и знатни хора, тогава щях да ти спестя това страдание. Сега имам основание да бъда много, много щастлива, но тогава, Хари признавам, че бих била още по-щастлива.

Ярки възпоминания на отдавнашни надежди, лелеяни в миналото, когато бе още момиче, възкръснаха в Розиното съзнание, докато правеше това признание. Но те донесоха със себе си и сълзи, както правят това винаги старите надежди, когато се възвърнат увехнали. Плачът я облекчи.

— Не мога да се боря с тази слабост, но тя още повече укрепва решението ми — каза Роза, протягайки ръка. — Сега вече наистина трябва да те оставя.

— Искам едно обещание — каза Хари. — Веднъж, само още веднъж — да кажем след една година, а може и много по-скоро, — нека пак да ти заговоря по този въпрос за последен път.

— Но не и да ме принуждаваш да променя справедливото си решение — отвърна Роза с тъжна усмивка, — то ще бъде безполезно.

— Не за това — каза Хари, — за да те чуя да го повториш, ако желаеш да го повториш за последен път! Ще сложа пред нозете ти, каквото и положение и състояние да имам, а ако ти все още продължаваш да се придържаш към това си намерение, няма да се опитвам нито с думи, нито с действия да го променя.

— Тогава, нека бъде тъй — съгласи се Роза. — То ще е само още една болка повече и може би дотогава ще бъда в състояние да я понеса с по-голяма твърдост.

Тя отново протегна ръка. Но младият човек я привлече в прегръдките си и като сложи целувка на красивото й чело, излезе бързо от стаята.