Майкъл Конъли
Два вида истина (9)

9

След оперативката Бош излезе от участъка — Лурдес остана да се опита да намери някой в следствения отдел на щатската медицинска комисия — и отиде до пазарния комплекс на „Труман“, където продаваха телефони за еднократна употреба на новодошли имигранти, неспособни да докажат адрес на живеене и кредитна история, изисквани от големите мобилни доставчици. Купи си един с възможност за изпращане на есемеси и напълно заредена батерия и прати на Лусия Сото съобщение от една дума:

Благодаря.

След по-малко от минута получи отговор.

Кой си?

Той въведе:

Иди на усамотено място. 5 минути.

Погледна си часовника и тръгна обратно към участъка. След пет минути спря на един паркинг и й се обади. Сото прие повикването, но не проговори.

— Лусия, аз съм.

— Хари? Какво правиш, по дяволите? Къде ти е телефонът?

— Толкова ли е трудно да се разбере? Опитвам се да ти спестя забъркването в големия проблем, който се оформя. По някакъв начин, не знам как, това е измама! Можеш ли да ми намериш копие от видеото, което ми показа Тапскот? Онова, на което се виждаше как отваряте кашона…

Последва дълга пауза.

— Мисля, че единственият с голям проблем в случая си ти, Хари.

Бош не знаеше какво да отговори. Усети, че нещо в отношението й към него се е променило. Беше паднал в очите й и тя продължаваше да му съчувства, но беше загубил уважението й. Нещо определено не бе наред. Трябваше да погледне пак следственото дело, което тя бе оставила в пощенската му кутия, независимо дали би си го признала, или не. Започваше да си мисли, че го е направила не толкова за да му помогне, колкото да го предупреди за онова, което го очаква.

— Чуй ме — каза Сото. — Залагам си главата на дръвника заради теб, защото… защото бяхме партньори. Сега трябва да оставиш ситуацията да се развие, без да разпердушинваш всичко. Ако не го направиш, ще пострадаш много лошо.

— Да разбирам ли, че за теб не е голям проблем да видиш този човек… този убиец, да напуска „Сан Куентин“ като волна птичка?

— Трябва да затварям. Предлагам ти да прегледаш цялото дело.

Тя прекъсна връзката и Бош остана с телефон в ръката, за който бе похарчил четирийсет долара и който вероятно нямаше да използва повече.

Тръгна към колата си. Беше взел делото на Скайлър и бе оставил папката на пода пред задната седалка. Сото съвсем недвусмислено бе насочила вниманието му към документите. Имаше нещо в новото разследване, към което тя го буташе, нещо, което поне в главата на Алекс Кенеди разбиваше старото разследване. И Бош започваше да подозира, че става дума за повече от ДНК.

Преди да стигне до колата страничната врата на участъка се отвори и през нея излезе Лурдес.

— Хари, тъкмо идвах да те взема. Къде отиваш?

— Просто искам да взема нещо от колата си. Какво има?

— Да тръгваме. Току-що говорих с един следовател от щатската медицинска комисия.

Бош прибра телефона в джоба си и я последва. Седна отпред до нея и тя тръгна да се изтегля на заден ход. Забеляза, че е сложила на централната конзола листче, на което пишеше СФ и „Тера Бела“ — знаеше, че това е кръстовище в близкия квартал Пакоима на Ел Ей. Намираше се точно на юг от Сан Фернандо.

— Пакоима? — попита той.

— Хосе-младши е изпратил до медицинската комисия имейл с оплакване, че една клиника в Пакоима предписва твърде щедро оксикодон^[1] — каза тя. — Искам да мина покрай нея и да огледам мястото.

— Ясно. И кога е пратил този имейл?

— Преди два месеца. Пратил го е до отдел „Жалби“ в Сакраменто, където имейлът престоял известно време, преди да бъде препратен до отдела за правоприлагане в Ел Ей. Намерих човека, на когото са го възложили, и той ми каза, че всичко е още в много начална фаза. Изобщо не бил разговарял с Хосе-младши — събирал данни, преди да предприемат някакъв ход.

— Събира данни? Искаш да кажеш като например колко предписва клиниката?

— Да. Идентифициране на клиниката, какви доктори има в нея, лицензирана ли е дейността им, брой на издадените рецепти, такива неща. „Ранна фаза“ според мен означава, че още не са направили нищо. Но той каза, че клиниката не е в радара им, и това ми прозвуча като много съмнителна история. Нали разбираш, днес ги има, а утре — като ги надушат властите — са се изпарили. Според него по-големият проблем бил, че не използват легални аптеки. Обикновено аптеките действали в комбина или най-малкото били склонни да не задават въпроси и да изпълняват рецептите.

— Така-а… да кажем, че Хосе-старши не е задавал въпроси. Синът му обаче завършил фармация и с цялото си простодушие решил, че върши добро дело, като посочва с пръст съмнителна клиника.

Лурдес кимна.

— Точно така. Казах ти, че ми се стори добросъвестен. Надушил какво става и веднага съобщил в комисията.

— Ето значи за какво са спорили баща и син… или по-точно за какво са се карали — допълни Бош. — Или Хосе-старши е харесвал парите, които са му носели фалшивите рецепти, или се е страхувал от опасността, свързана с подадената жалба.

— Не само това. В имейла синът пише, че ще спре изпълнението на издадените от клиниката рецепти. Това може да е било възможно най-опасното развитие.

Бош почувства тъпа болка в гърдите. Болката на вина и срам. Беше подценил Хосе Ескивел-младши. Сам бе изказал предположението за връзка с банда, но бе скочил на извода, че действията и връзките на младежа са мотивиращият фактор в убийствата. В едното може и да се окажеше прав, но в преценката си за младия мъж бе сбъркал тотално. Истината разкриваше, че именно той е бил идеалистът, видял нещо нередно, и слепешката опитал се да го поправи. Което бе струвало живота му.

— Проклятие — промърмори той. — Не е предполагал какво ще му се случи, ако спре да изпълнява рецептите.

— Наистина тъжно — добави Лурдес.

Бош продължаваше да мълчи, замислен за грешката си. Това дълбоко го безпокоеше, понеже между жертвата и натоварения с разследването детектив винаги се установява някаква връзка. Бош се бе усъмнил в добротата на жертвата и по този начин бе предал младия мъж. А така бе изменил и на себе си. Това го караше да удвои усилията си за откриване на двамата престъпници, които така бързо и смъртоносно бяха посетили фармацията предната сутрин.

Представи си ужаса на Хосе-младши, докато се бе опитвал да се измъкне през задната врата. И какво бе изживял през секундите, през които си бе мислил, че изоставя баща си.

Нямаше как да е сигурен поради липсата на звук, а и застрелването на Хосе-младши бе станало извън кадър, но сега си представяше, че бащата е бил застрелян първи, а опитващият се да избяга по коридора син е чул изстрелите. И това бе станало секунди преди убиецът да го настигне и да го убие.

Потеглиха по „Труман“ на юг, към мястото, където се събираше със Сан Фернандо Роуд, и след малко излязоха от града и навлязоха в Пакоима. Нямаше табела „Добре дошли в Лос Анджелис“, но разликата между двете общини бе поразителна: улиците тук бяха задръстени с боклук, а стените нашарени с графити. Разделителните ивици на булевардите бяха кафяви и прорасли с плевели. Оградата покрай трасето на метрото, минаващо паралелно на шосето, бе окичена с носени от вятъра пластмасови торбички. Гледката бе потискаща. Макар Пакоима да имаше сходен етнически състав със Сан Фернандо, се забелязваше драстично разминаване в икономическото ниво на съжителстващите една до друга общини.

Скоро поеха по южния периметър на „Уайтман“ малко летище с общо предназначение и донякъде иронично име^[2], след като общността тук бе предимно от хора с черна и кафява кожа. Докато приближаваха „Тера Бела“, Лурдес забави. Бош погледна бялата едноетажна сграда на ъгъла. Тя се открояваше, понеже бе наскоро боядисана и буквално блестеше под слънцето, както и понеже нямаше никакъв надпис, който да я идентифицира като клиника или нещо подобно.

Когато наближиха, от вратата на сградата излезе побелял мъж и тръгна към ъгъла на „Тера Бела“. Лурдес намали и зави след него. Бош видя други мъже и жени на опашка покрай стената на сградата да чакат, за да се качат през отворената странична врата на бял ван.

Бяха предимно стари и видимо измъчени хора, с опърпани дрехи и костеливи тела, но имаше и няколко по-млади. Беше като опашка пред обществена кухня.

Лурдес продължи, без да спира, та никой да не забележи интереса им.

— Какво мислиш?

— Не знам — призна Бош. — Но що за клиника е тази без табела над входа?

— Незаконна.

— И кои са тези хора? Пациентите.

— Не съм сигурна. Мюрета?

Тя продължи до ъгъла и зави обратно с маневра в отбивката за коли на някаква фабрика за водни пръскачки. После пак подкара към клиниката и спря зад една кола по средата на пряката.

— Да погледаме малко.

Загледаха как мъжете и жените се качват в буса.

— Джери, следователят на медицинската комисия, ги нарече така — обясни Лурдес. — Мюрета за хапчета. Отиват в така наречената клиника, получават рецепта и след това отиват в аптеката, за да си вземат хапчетата. Плащат им по долар на хапче. Не е зле, ако вземаш наведнъж по шейсет хапчета.

— А след това по колко ги продават на улицата? — попита Бош.

— Зависи от дозата и какво купуваш. Обикновено по долар на милиграм. Оксикодонът най-често се произвежда в хапчета по трийсет милиграма. Но той каза, че хитът напоследък е дозата от осемдесет милиграма. Както и нещо, което наричали оксиморфон. Това било новата вълна — изживяването било десет пъти по-разтърсващо от оксикодона.

Бош извади телефона си и отвори приложението за снимане. Стабилизира телефона на таблото и започна да снима клиниката и буса. Използва вариото, за да направи снимки в едър план на хората, които чакаха да се качат, но остави лицата им нефокусирани.

— Дали сега бусът ще ги прекара през аптеките?

— Възможно е — каза Лурдес. — Според Джери старците били най-добрите мюрета. Направо били безценни.

— И защо?

— Защото организаторите искат хора, които изглеждат достатъчно стари, за да са на „Медикеър“. Раздават им фалшиви карти „Медикеър Д“ и така не се налага да плащат пълната цена на рецептите, които им изпълняват.

Бош поклати глава в удивление.

— Значи „Медикеър“ плаща на аптеките за лекарствата. С други думи, федералното правителство финансира цялата операция.

— Или поне голяма част от нея — потвърди Лурдес. — Според Джери.

Един последен старец зави на ъгъла към клиниката и се насочи към буса. По преценка на Бош в него вече се бяха натъпкали поне десетина мъже и жени. Бяха от всички раси, но ги обединяваше това, че изглеждаха така, сякаш са преживели големи премеждия. Лицата им бяха изпити, а овехтелите им дрехи подсказваха, че не знаят какво е лек живот. Шофьорът — със слънчеви очила и с черна блуза — слезе и заобиколи, за да затвори страничната врата. Бош със закъснение се усети, че трябва да ползва вариото, но преди да успее, шофьорът вече бе в колата, скрит зад отразяващото предно стъкло.

Бусът отлепи от тротоара и потегли по „Тера Бела“ към двамата детективи. Бош скри телефона под таблото.

— Мамка му — ненужно прошепна Лурдес.

Нямаше как да скрият факта, че са в полицейска кола без отличителна маркировка: беше черна, с джанти и мигачи, използвани от държавните институции, монтирани под предната решетка.

Но бусът мина, без да забавя, а шофьорът вътре бе зает с разговор по мобилния си телефон. Бош забеляза, че има брадичка тип „катинарче“ и златен пръстен на ръката с телефона.

Лурдес проследи в страничното огледало как бусът изминава двете преки до „Ел Дорадо“ и завива надясно.

— Дали да не…?

— Защо не — съгласи се Бош.

Тя направи маневра, за да обърне, настъпи педала, стигна до „Ел Дорадо“ и зави след буса. Настигнаха го точно когато отново завиваше надясно по „Пиърс“, където продължи направо, пресече шосето за Сан Фернандо и трасето на метрото, преди да навлезе в паркинга на летище „Уайтман“.

— Виж, това не го очаквах — изсумтя Лурдес.

— Да, странно е — съгласи се Бош.

Бусът спря пред портал на частен хангар и прозорецът на шофьора се спусна. През него се подаде ръка с карта за четец. Бариерата се вдигна и бусът мина под нея. Лурдес и Бош нямаше как да го последват, но имаше външен път, успореден на вътрешния, който им позволи да следват буса извън охранявания периметър. Бусът влезе в един хангар и го изгубиха от поглед.

Паркираха на банкета на обиколния път и зачакаха.

— Какво мислиш? — не издържа Лурдес.

— Нямам никаква идея — призна Бош. — Да почакаме и да видим какво стане.

След няколко минути от хангара изпълзя едновитлов самолет и се насочи към пистата за излитане. След самолета излезе и бусът и потегли обратно към портала.

— Него или самолета? — попита Лурдес.

— Самолетът — каза Бош. — Вече снимах регистрационната табела на буса.

Преброи седем илюминатора зад прозорците на пилотската кабина. Всички щори бяха спуснати. Буш извади химикалка и записа бордовия номер на листчето, на което Лурдес беше записала адреса на клиниката. Отбеляза и часа. Извади отново телефона си и започна да снима рулиращия към пистата самолет.

— Какво, по дяволите, още гледаме тук? — не се стърпя Лурдес.

— Не знам — отговори Бош. — Но записах регистрационния му номер. Ако са подали полетен план, ще го получим.

Погледна към хангара и видя голямата широка врата бавно да се спуска. На ръждясалия метал имаше избелял надпис.

ХВЪРЛИ СЕ!

ПАРАШУТЕН КЛУБ ДСВ

ОБАДИ СЕ ДНЕС! СКОЧИ ДНЕС!

Насочи вниманието си обратно към пистата и мълчаливо проследи рулиращия по нея самолет. Беше бял с тъмнооранжева ивица по дължината на корпуса. Под широката врата за пътници имаше платформа за скачане.

Бош превключи на видеозапис и засне засилващия се самолет, който се издигна във въздуха, насочи се на изток и зави на юг под диска на слънцето.

Гледаха го, докато не изчезна от поглед.