Майкъл Конъли
Два вида истина (4)

4

„Ла Фармация Фамилия“ бе малка фирма, която според Бош разчиташе основно на изпълнението на рецепти. В предната част на магазина имаше три къси пътеки с метални рафтове, отрупани с различни неща за лечение в домашни условия, почти всичките опаковани в кутии с надписи на испански, очевидно внесени от Мексико. Нямаше лавици с поздравителни картички, витрини със сладкиши или хладилни шкафове за безалкохолни напитки и вода. Фирмата явно се различаваше от типичните обединени във вериги фармации, пръснати из града.

Цялата задна стена на магазина представляваше същинската аптека, където имаше щанд, разположен пред нещо като склад за лекарства и работна зона за изпълнение на рецепти. Предната половина на магазина изглеждаше изненадващо недокосната от извършеното престъпление. Първият труп бе на мъж, който изглеждаше малко над петдесетте. Лежеше по гръб зад щанда с вдигнати на нивото на плещите ръце и обърнати нагоре длани. Беше с бяла престилка, с бродирано на нея име.

— Хари, представям ти Хосе — обади се Гудън. — Или поне приемаме, че е Хосе, до потвърждаване чрез пръстовите му отпечатъци. Прострелна рана, като куршума е пронизал гръдния му кош.

Имитира пистолет с палеца и показалеца си и насочи въображаемото дуло към гръдния му кош.

— От упор? — поинтересува се Бош.

— Почти — отговори Гудън. — Петнайсет до трийсет сантиметра. Човекът сигурно е бил с вдигнати ръце, но това не ги е спряло да го застрелят.

Бош не каза нищо. Беше превключил в режим на оглед. Щеше да формира лични впечатления за местопрестъплението и щеше сам да прецени дали жертвата е била с вдигнати или спуснати ръце в момента на стрелбата. Не искаше Гудън да му внушава някаква представа.

Клекна, огледа отблизо пода около жертвата и се наведе, за да погледне под щанда.

— Какво има? — не се стърпя Лурдес.

— Няма гилза — обясни й Бош.

Липсата на изхвърлени гилзи можеше да се обясни по два възможни начина: или убиецът бе загубил известно време, за да събере гилзите, или бе използвал револвер, който не изхвърля гилзи. И двете възможности бяха интригуващи за Бош. Прибирането на може би критични улики би било свидетелство за хладнокръвна пресметливост. Използването на револвер можеше да означава същото — избор на точно такова оръжие, за да не се оставят критично важни веществени доказателства.

Двамата с Лурдес минаха отляво на щанда. Шестметровият проход водеше до складовата площ, работната зона и тоалетната. В края имаше врата с двойна брава, надпис „Изход“ и шпионка. Можеше да се предполага, че извежда до задната уличка, откъдето се извършваха доставките.

Малко преди вратата Сандърс, вторият патоанатом, бе коленичил до втория труп, също на мъж с бяла престилка. Тялото бе по корем, а едната ръка бе протегната към вратата. По пода имаше свършващи до тялото кървави петна. Лурдес мина покрай стената, като внимаваше да не стъпи в кръвта.

— Представям ви Хосе-младши — заяви Сандърс.

— Имаме три входни рани: в гърба, в ректума и в главата… вероятно нанесени в този ред.

Бош се отдели от Лурдес и прекрачи дирята от кървави петна, за да мине от другата страна на коридора и да разгледа трупа по-добре. Хосе-младши лежеше опрял дясната си буза на пода с частично отворени очи. Изглеждаше малко над двайсетте, с рехаво окосмяване по бузата.

Кръвта и прострелните рани разказваха какво се е случило. При първия признак на опасност Хосе-младши се бе хвърлил към вратата, за да спаси живота си. Първият изстрел в горната част на гърба го бе повалил. Вече на пода, той се бе обърнал да погледне назад и бе окървавил плочките. Беше видял стрелеца да се задава и се бе опитал да изпълзи до вратата — коленете му бяха размазали протеклата кръв по пода. Стрелецът се бе приближил и бе стрелял още веднъж в него, този път в ректума, а след това го бе подминал и беше приключил всичко с куршум в тила.

Бош бе виждал рани в ректума в предишни случаи и тази привлече вниманието му.

— Раната в задника… от колко близко е стреляно? — попита той.

Сандърс се пресегна и с ръка в ръкавица издърпа панталона на жертвата надолу, за да покаже ясно прострелната рана. С другата си ръка посочи мястото на прогорената тъкан.

— Ето тук — обясни Сандърс. — От упор.

Бош кимна. Премести поглед към раните в гърба и главата. Стори му се, че двете входни отверстия са по-чисти и по-малки от раната в гърдите на Хосе-старши.

— Две различни оръжия?

Сандърс кимна.

— И аз така смятам.

— И без гилзи?

— Без. Ще разберем със сигурност, когато преобърнем тялото, но би било истинско чудо и трите гилзи да са под него.

— Окей, оставям те да си вършиш работата — каза Бош.

Върна се по коридора към зоната за склад и продажби. Вдигна поглед и веднага забеляза видеокамерата, монтирана в ъгъла под тавана и над вратата.

Лурдес влезе след него и той й посочи камерата и каза:

— Трябва ни записът. Да се надяваме, че не го съхраняват тук, а на уебсайт.

— Ще проверя — отвърна тя.

Бош огледа стаята. Няколко пластмасови чекмеджета, явно за хапчета, бяха издърпани и хвърлени на пода, хапчетата се бяха пръснали. Бош знаеше, че им предстои нелеката задача да инвентаризират каква е била наличността в аптеката, за да разберат какво е било изнесено. Някои от чекмеджетата по пода изглеждаха по-големи от другите и той се досети, че в тях може би са били съхранявани по-често търсените лекарства.

На работната маса имаше компютър. Имаше и инструменти за измерване и бутилиране на хапчета в пластмасови шишенца, както и принтер за етикети.

— Би ли отишла при фотографа? — помоли той Лурдес. — Увери се, че е снимал всичко това, преди да сме започнали да стъпваме по хапчетата и да ги мачкаме. Кажи му освен това, че вече може да започне да снима местопрестъплението на видео.

— Отивам — каза Лурдес и излезе.

Бош отново отиде в коридора. Знаеше, че ще останат тук до късно през нощта. Трябваше да приберат и документират всяко хапче и веществено доказателство. Убийствата по правило се разследваха бавно от центъра към периферията.

В миналото това бе моментът, когато щеше да излезе навън, за да запали цигара и да обмисли първите си впечатления. Този път само се измъкна изпод пластмасовата завеса, за да помисли. Почти веднага телефонът в джоба му завибрира. Идентификацията на обаждащия се беше блокирана.

— Не беше велик ход, Хари — обади се Лусия Сото, когато чу гласа му.

— Съжалявам, имаме извънредна ситуация — оправда се той. — Наложи се да тръгна незабавно.

— Можеше да ни уведомиш. Ако не си разбрал, аз не съм ти враг. Напротив, опитвам се да отклонявам вниманието от теб, да държа нещата под радара. Ако изиграеш картите си правилно, обвинението ще се насочи към лабораторията или бившия ти партньор… онзи, дето си отиде.

— Кенеди и Тапскот до теб ли са в момента?

— Естествено, че не са. Това е между теб и мен.

— Можеш ли да ми дадеш копие на документа, който си предала на Кенеди?

— Хари…

— Така си и мислех. Лусия, не ми говори, че си на моя страна и отклоняваш вниманието от мен, когато не е така. Нали се сещаш какво имам предвид?

— Просто не мога да споделям активни досиета с…

— Виж, в момента имам маса неща на главата. Обади ми се пак, ако размислиш. Помня, че имаше един случай, който беше много важен за теб. Тогава бяхме партньори и аз наистина бях до теб. Но, предполагам, сега нещата са различни.

— Това не е честно и съм сигурна, че го разбираш.

— Още нещо… Никога не бих предал партньор, дори да е вече мъртъв.

И прекъсна. Усещаше вина. Беше се държал много твърдо със Сото, но се налагаше да я притисне да му даде каквото му трябва.

Понеже бе приключил с кариерата в ЛАПУ, работейки по неразрешени случаи, бяха изтекли много години, през които не бе оглеждал местопрестъпление „на живо“. Само че с връщането на старите инстинкти се бяха появили и старите навици. И сега умираше за цигара. Огледа се дали наблизо няма някой, от когото да си поиска, и видя Лурдес да идва към него. Лицето й бе угрижено.

— Какво има?

— Излязох да говоря с фотографа, но Гарисън ме повика при заграждението. При него беше госпожа Ескивел — съпруга и майка на жертвите, — в истеричен пристъп. Току-що й помогнах да се качи в колата и я откараха към участъка.

Бош кимна: отстраняването на госпожа Ескивел от местопрестъплението беше правилен ход.

— Готова ли си да говориш с нея? — попита той. — Знаеш, че не можем да я задържаме дълго в участъка.

— Не знам — поколеба се Лурдес. — Аз току-що унищожих живота й. Всичко важно за нея изведнъж изчезна… съпругът и единственото й дете.

— Знам, но се налага да установим комуникация. Никой не може да каже дали този случай няма да се проточи с години. Тя трябва да изпитва доверие към разследващия и това не бива да съм аз.

— Окей… ще го направя.

— Фокусирай се върху сина. Неговите приятели, какво е правил извън работата, има ли врагове, нали се сещаш? Научи къде е живял, има ли приятелка. И попитай майката дали Хосе-старши е имал проблеми с него на работа. Синът ще е ключът в разрешаването на случая.

— И ти разбра всичко това от изстрела в задника?

Бош кимна.

— Виждал съм го преди. Беше в случай, когато говорихме с профайлър. Това е изстрел, направен с гняв. На него е нарисувано „разплата“.

— Познавал е стрелците?

— Без съмнение. Той ги е познавал или те са го познавали. Или и двете.