Майкъл Конъли
Два вида истина (32)

32

Потегли на север по булевард „Ван Найс“, като поглеждаше всеки пешеходец и във всяка ниша на всяка фасада на всеки магазин или фирма. Знаеше, че става дума за игла в купа сено, но нямаше никакви други идеи. Мина му през ума да се обади на дежурния в участъка във Ван Найс, за да го помоли да изпрати искане до всички патрули в района, но знаеше, че в неделя вечер броят на колите из улиците ще е минимален, а и искане от СФПУ няма да бъде разгледано с висок приоритет. А и можеше да му донесе неприятности, ако началник Валдес започнеше да му задава същите въпроси като Джери Едгар.

Затова продължи самостоятелното си издирване. Зави на „Роскоу“ и пое на юг. След двайсетина минути му се обади Едгар.

— Хари, още ли я търсиш?

— Да, имаш ли нещо?

— Виж, съжалявам за съмненията си отпреди малко. Сигурен съм, че имаш основателна причина да…

— Джери, имаш ли нещо за мен, или само си бъбрим, за да убием време? Защото аз…

— Добре де, имам нещо. Имам…

— Дай ми го тогава.

Бош спря до тротоара, за да чува по-добре и може би да си води бележки.

— Имаме нещо тук, което наричаме „горещи“ — каза Едгар. — Говоря за доктори, които са попаднали в радара ни като вероятно замесени с капери и писане на съмнителни рецепти. Говоря за доктори, на които базираме случаите.

— И Ефрам Ерера е сред тях?

— Още не, понеже не бях завел онова оплакване, помниш ли?

— Да.

— Както и да е, преди малко се обадих на една колежка и я попитах за Ван Найс. Тя ми разказа, че имали сто „горещи“, които въртели клиники по „Шърман Уей“. При това става дума за работа без почивен ден. Имало информация, че ако си жена и ти трябва рецепта, докторът ще ти предложи отстъпка срещу „специална услуга“, ако се досещаш какво имам предвид. Бил над седемдесетте, но…

— Как се казва клиниката?

— „Шърман Хелт енд Мед“ на пресечката „Шърман Уей“ и „Кестър“. Докторът се казва Али Рохат. Наричали го Али Химика, защото предписвал лекарства — „химия“ — и бил „всичко в едно“, тоест изписвал рецептата и я изпълнявал. Ако твоето момиче е в курс как стават нещата, няма как да не знае за него.

— Тя не е „моето момиче“, но ти благодаря за информацията, Джери.

— Шегувах се, човече. Все още си Хари Коравия след толкова години.

— Да, така е. Този Али Химика… как така не сте му дръпнали шалтера, след като се знае за него?

— Както ти казах преди, Хари, това е трудна материя: медицинска бюрокрация, бюрокрацията в Сакраменто… Но един ден ще му пуснем кепенците.

— Добре, благодаря за помощта. Сетиш ли се за още нещо, веднага ми се обади.

Бош затвори и потегли. Направи обратен завой и пое нагоре по „Ван Найс“ към „Шърман Уей“, където зави на запад. Пресече на „Кестър“, без да забележи клиниката. Продължи още няколко пресечки и зави обратно.

На второто минаване я видя на вътрешен ъгъл на пазарен център, разположен на малък площад. Имаше отворени магазин за алкохолни напитки и пицария, паркингът бе наполовина пълен с коли. Бош свали сенника, за да се маскира донякъде, и влезе. Мина през паркинга, без да изпуска клиниката от поглед. Имаше и пряк път към задна улица или може би друг паркинг. Входът на клиниката беше именно в този пряк път, което му даваше естествено визуално прикритие. С бърз поглед Бош забеляза, че пред вратата на клиниката се тълпят хора, но не можа да идентифицира никого.

Зави, за да напусне паркинга, и измина цяла пресечка, преди да намери уличка, която щеше да го изведе в задната част на пазарния площад. Сви по нея и видя разчертани места за паркиране точно зад магазините по площада. Първата от паркираните коли в прекия път беше „Мерцедес“ с табела, на която пишеше „Д-р Али“. Докато преминаваше, можа да разгледа по-добре хората, събрали се пред вратата на клиниката. Трима мъже, напълно непознати на Бош, с изключение на това, че бяха с одърпани дрехи и имаха безутешното изражение на наркомани. Едва не се усмихна, когато видя, че единият е с шина на коляното.

На „Шърман Уей“ зави надясно и отново влезе през основния вход за затворения площад. Влезе в първата лента и паркира на място, откъдето можеше да вижда по дължина на прекия път. Клиентите бяха само силуети, но бе сигурен, че ще разпознае излизаща от клиниката жена.

Извади телефона си, въведе в „Гугъл“ името на клиниката и получи телефонен номер. Обади се и попита жената, която му отговори, до колко ще е отворено.

— Скоро затваряме — каза му женският глас. — Докторът трябва да си тръгне в осем.

Бош й благодари и затвори. Погледна китката си и разбра, че е пропуснал да си сложи часовника след края на работата си под прикритие. Отмести поглед към таблото и видя, че разполага с двайсет минути. Намести се на седалката и прикова поглед върху входа на клиниката.

След десетина минути вниманието му бе привлечено надясно към пицарията. Тя изглеждаше като място за купуване на храна за вкъщи или доставка по домовете, но все пак имаше две масички на тротоара пред входа. Бош забеляза мъж по престилка да наднича през вратата и да говори с мъжа, седящ без компания на една от масичките. Седналият беше частично скрит от погледа на Бош заради редица растения в саксии. Дори нямаше да го забележи, ако не се бе показал онзи с престилката.

За Бош изглеждаше сякаш мъжът с престилката подканя другия да си тръгне. Сочеше му към паркинга. Бош свали прозореца си, за да чуе разговора, но той прекъсна внезапно, когато човекът зад растенията стана и изруга онзи от пицарията. След това излезе иззад заграждението и се отправи към редицата магазини в посока на „Шърман Уей“.

Бош го позна моментално — беше Броуди.

Градусът на напрежението се вдигна и Бош усети стягане в сърцето. Разбра всичко — Броуди знаеше за Али Химика, но толкова скоро след излизането си от ареста нямаше пари и какво друго да предложи. Явно бе проследил Елизабет Клейтън от ареста и сега я чакаше да излезе с хапчета, които да й отнеме и после да нанесе безсмисленото си отмъщение.

От друга страна, не бе невъзможно двамата да са дошли заедно в клиниката и сега Броуди просто да чакаше Клейтън да излезе, само че от малкото, което Бош бе разбрал за нея, тя не обичаше да се обвързва с други и беше от типа „Остави ме на мира!“.

Слезе от джипа, бързо го заобиколи и вдигна капака на багажника. Понеже така и не бе получил служебна кола от СФПУ, носеше в колата си комплект работни принадлежности: сак, пълен с лична екипировка, която можеше да му потрябва в различните обстоятелства, които можеха да възникнат по време на разследване. Погледна през рамо и видя Броуди да стига до края на площада и да завива на ъгъла в посока запад. Бош знаеше, че този път ще го изведе до задната уличка и може би на прекия път, където Клейтън можеше да излезе от клиниката.

Бързо отвори ципа на сака и разрови съдържанието. Измъкна бейзболна шапка на „Доджърс“ и я нахлупи на главата си, като дръпна козирката ниско над челото си. Взе и две „свински опашки“. Нави ги, за да се съберат в задния джоб на дънките му. Затвори сака и хлопна капака на багажника. Беше готов.

След като провери ъгъла на площада, за да се увери, че от Клейтън няма и следа, тръгна натам, където бе видял за последно Броуди. Измина бързо разстоянието и зави на тротоара през „Шърман Уей“. Броуди не се виждаше никакъв и за Бош това бе потвърждение, че се е измъкнал по уличката зад площада. Отиде бързо натам и също зави.

Но от Броуди нямаше и следа. Уличката бе много по-тъмна, отколкото преди малко, когато Бош бе минал с колата по нея. Сумракът на здрача бе преминал в сенки на сградите от двете страни на тясната уличка. Бош вървеше внимателно, като се стараеше да се възползва от сенките.

— И къде ти е бастунът сега, нещастнико?

Бош се обърна навреме, за да види Броуди да излиза измежду два контейнера за боклук и да замахва към него с дръжка на метла. Успя да вдигне лявата си ръка и да се сниши, като пое основната сила на удара с предмишницата си.

Контактът прати нагоре по ръката му пронизваща болка, която обаче само изостри реакцията му. Вместо да отстъпи, Бош пристъпи към Броуди, чиято инерция го бе приближила още, изрита го с коляно в слабините и чу въздухът да излита с изсвистяване от гърдите му. Дръжката падна на асфалта и Броуди се сгъна надве. Бош сграбчи задната страна на блузата му, дръпна я нагоре връз главата му, завъртя го на 180 градуса и го заби с главата напред в единия от контейнерите. Броуди се свлече на земята със стон.

Бош се наведе над него. Понеже ръцете на Броуди бяха омотани в блузата, оставаха глезените.

— Добър ход — каза Бош. — Да ме предупредиш така любезно. Много, много умно.

Извади свинските опашки от задния си джоб и стегна глезените на Броуди и с двете за по-сигурно. Броуди, разбира се, лесно щеше да освободи ръцете си, но щеше да има затруднение с освобождаването и на краката. Щеше да му се наложи да подскача заешката по уличката и да намери някой, който да има желание да му помогне. Това със сигурност щеше да го забави достатъчно, та Бош да има време да направи каквото бе нужно.

Най-краткият път до клиниката бе да продължи по уличката. Докато вървеше натам, видя два силуета да излизат от сенките на прекия път. Беше прекалено тъмно, за да определи пола им, затова леко се затича и скоро бе достатъчно близко, за да види, че са мъже.

Мина покрай мерцедеса, влезе в прекия път и отиде при вратата на клиниката. Беше заключена. Той удари силно по стъклото с юмрук. Над рамката на вратата имаше кутия на интерком и той натисна бутона трикратно.

След секунди от кутията се разнесе женски глас. Беше същият от обаждането му по телефона.

— Затворихме вече. Съжалявам.

Бош натисна бутона, за да може да говори.

— Полиция. Отворете вратата.

Никаква реакция. След малко се разнесе мъжки глас с близкоизточен акцент.

— Имате ли заповед?

— Просто искам да поговоря с вас, докторе. Отворете!

— Не и без заповед. Трябва ви заповед.

— Окей, докторе. Тогава просто ще ви изчакам до мерцедеса ви отзад. Не бързам, имам на разположение цялата нощ.

И зачака. Минаха десет секунди, през които докторът явно преосмисли вариантите, с които разполагаше. Вратата се отвори и Бош видя жена, облечена като медицинска сестра. Зад нея стоеше мъж с бяла коса, очевидно д-р Рохат.

Жената мина през вратата и покрай Бош.

— Един момент — спря я той.

— Прибирам се вкъщи — сопна се жената и продължи по улицата.

— Затворихме — уведоми го мъжът. — Тя няма повече работа тук.

Бош го погледна.

— Вие ли сте Али Химика?

— Какво? — възмути се мъжът. — Аз съм доктор Рохат.

И посочи с жест стената зад рецепцията, където имаше окачени в рамки дипломи с шрифт, твърде дребен, за да може да се прочете отдалече.

Бош не беше сто процента сигурен, че Клейтън е в клиниката. Броуди можеше просто да чака за удобен слаботелесен пациент, когото да обере. Но информацията от Едгар за начина на действие на Рохат увеличаваше вероятността да не греши.

— Къде е Елизабет Клейтън? — направо попита той.

Рохат поклати глава.

— Името не ми е познато.

— И още как — сряза го Бош. — Вътре ли е?

— Тук няма никой. Вече затворихме.

— Глупости. Нали щеше да си тръгнеш със сестрата, ако беше приключил тук. Всичко ли искаш да претърся? Къде е?

— Затворихме.

От затворената врата зад Рохат се разнесе шумът от падане на нещо на пода. Бош моментално мина покрай него и тръгна към вратата, която вероятно водеше към кабинети и стаи за преглед.

— Добре! — възкликна Рохат. — Имам пациентка в стая три. Почива си и не бива да бъде обезпокоявана. Болна е.

Но Бош дори не забави ход. Влезе през вратата, докато Рохат зад него викаше:

— Чакайте! Не можете да влизате там!

По никоя от вратите в задния коридор нямаше табели с надписи. Бош отиде при третата поред врата и рязко я отвори.

Беше складово помещение, което повече изглеждаше като собственост на вехтошар. Вътре в него имаше боклуци, натрупани един връз друг: велосипеди, телевизори, компютърно оборудване. Според Бош това бяха неща, взети от Рохат в замяна на рецепти за лекарства и наркотици. Остави вратата открехната, излезе от стаята и пресече коридора към отсрещната врата.

Елизабет Клейтън беше в стаята. Седеше на маса за преглед, връз раменете й бе наметнат хартиен чаршаф за еднократна употреба, голите й крака висяха над пода, където бе източникът на звука, чут от Бош — метална чаша от неръждавейка лежеше там в локвичка разлята вода.

Клейтън бе гола под чаршафа и едната й гърда беше оголена, макар тя да не й обръщаше внимание. Кожата й бе шокиращо бяла на фона на кожата по горната част на гръдния й кош и шията, която бе буквално тъмнокафява от дните, прекарани под пустинното слънце. Косата й бе мръсна и тя изглеждаше замаяна. Когато Бош влезе, тя дори не вдигна поглед към него. Гледаше татуировката със звездите на ръката си.

— Елизабет!

Тя бавно вдигна поглед към приближаващия се към нея Бош. Пусна ръката си в скута и прикова поглед в неговия. Той видя пламъчето на разпознаването, но му се стори, че тя се затруднява да си спомни откъде го познава.

— Ще се погрижа за теб. Колко ти даде?

Започна да я загръща с чаршафа, за да прикрие голотата й. Тялото й бе изпосталяло и той искаше да отмести поглед от него, но не го направи. Тя пъхна едната си ръка между краката си, но това не бе от свенливост, а по-скоро като жест на някаква плаха защита.

— Няма да ти направя нищо лошо — увери я той. — Помниш ли ме? Дойдох да ти помогна.

Никаква реакция.

— Можеш ли да станеш? Можеш ли да се облечеш?

Рохат влезе в стаята зад него.

— Не можете да влизате тук! Тя е пациент и вие…

— Какво си й дал? — заплашително се извърна към него Бош.

— Няма да дискутирам терапията на пациент с…

Бош се хвърли върху него и го прикова към стената. Главата на Али се удари в плаката, илюстриращ жизненоважните органи в човешкото тяло. Бош го сграбчи за реверите на бялата докторска манта и го притисна с тялото си.

— Ти не си никакъв доктор, ти си чудовище! Не ми пука колко си стар и ще те пребия до смърт тук, в тази стая, ако не отговориш на въпросите ми. Колко й даде?

Този път Бош зърна в очите му истински страх.

— Предписах й две осемдесетмилиграмови дози оксикодон заради болката. Те се усвояват постепенно във времето и би следвало да се вземат поотделно, но докато не съм бил в стаята тя ги е смляла и ги е изсмъркала наведнъж. Това я е вкарало в свръхдоза. Но вината не е моя.

— Глупости, не е твоя! Преди колко време стана това?

— Два часа. Третирам я с налоксон и тя ще се оправи, което си личи по това, че е в състояние да седне.

— А какво й направи, докато не е била на себе си? Изчука ли я, лайно такова?

— Не съм. Правихме секс преди това. Тя прие. Беше по взаимно съгласие.

— Взаимно, дрън-дрън! Отиваш в затвора!

Гневът на Бош надделя и както бе хванал Рохат, той го завъртя от стената, към която го притискаше, така че главата му се отметна, а когато го пусна, тялото му се свлече на пода като мокър парцал. Дръпна лявата си ръка назад, за да нанесе нокаутиращия удар. Но преди да забие юмрук в лицето му, от интеркома на стената до вратата се разнесе избръмчаване.

Бош се поколеба. Това даде на Рохат време да вдигне ръце, за да се предпази или поне да намали силата на предстоящия удар.

— Моля те… — изхленчи докторът.

— Хей, познавам те — обади се Елизабет.

Бош свали лявата си ръка и използва дясната, за да изтласка Рохат към интеркома.

— Кажи им да се разкарат.

Рохат натисна бутона за говорене.

— Затворено е, съжалявам.

Погледна Бош за одобрение.

И тогава от интеркома се разнесе познат на Бош глас:

— Аз съм Джери Едгар от Медицинската комисия на Калифорния. Отворете незабавно!

Бош кимна. Старият му партньор се бе отзовал.

— Иди да го пуснеш — нареди той на Рохат.