Майкъл Конъли
Два вида истина (12)

12

След като си тръгнаха от срещата в „Рейгън“, Бош и Лурдес отидоха пеша в „Никел Дайнър“ за късен обяд. Някога, когато бе работил в ЛАПУ, Бош бе посещавал заведението редовно, но след напускането си не бе идвал. Моника, една от собственичките, го приветства топло с „Добре дошъл“ и явно още помнеше обичайната му поръчка, която бе сандвич с бекон, маруля и домат.

Бош и Лурдес обсъдиха получената от Едгар информация и влязоха в спор дали да се свържат с агента от УБН, който им бе даден за връзка. В крайна сметка решиха да изчакат, докато научат повече за случая и за случилото се около „Ла Фармация Фамилия“ и клиниката в Пакоима. Все още не разполагаха с нищо повече от сигнала на Хосе Ескивел-младши относно клиниката, който единствен свързваше двата случая.

По пътя към Долината им се обади Систо, за да им каже, че е научил някои неща при прегледа на видеото от камерата в аптеката и искал всички от екипа да ги видят лично. Лурдес му каза да подготви стаята за оперативки и го увери, че ще са там преди четири.

Когато колата запълзя из трафика в пиковия час, Бош почувства, че го наляга умората. Направи грешката да облегне глава на прозореца и скоро заспа. След половин час го събуди избръмчаването на телефона в джоба му.

— Мамка му…! — измърмори той, докато изваждаше телефона. — Хърках ли?

— Малко — отговори Лурдес.

Бош успя да приеме позвъняването, преди да се прехвърли на гласовата му поща. Все още не се беше събудил съвсем.

— Сър, обажда се полицай Джерико от следствения отдел на „Сан Куентин“. Детектив Бош ли сте?

— Да. Бош съм.

— Лейтенант Менендес ме помоли да поема искане за вътрешно разследване и да се свържа с вас. Името на затворника е Престън Улрич Бордърс.

— Да. Какво имате за мен?

И Бош бръкна в джоба си за бележник и химикалка. Наклони глава, за да стисне телефона между ухото и рамото си, и се приготви да записва.

— Не е много, сър — каза Джерико. — За него има само един одобрен посетител и това е адвокатът му. Казва се Ланс Кронин.

— Окей… — Бош помисли малко и се сети. — А имало ли е някои задраскани от списъка? Говоря за хора, които са били за известно време сред одобрените?

— Това, което ви казвам, е извадено от компютър, сър. Там няма как да има задраскани.

— Ясно. А имате ли дневник на посещенията от адвоката?

— Да, сър. Според него лицето е получило статут на одобрен посетител през януари миналата година. И оттогава е правило редовни посещения всеки първи четвъртък на месеца. Пропуснал е само декември миналата година.

— Това май са доста посещения, нали? Излизат четиринайсет-петнайсет общо.

— Не мога да съдя дали това е „много посещения“. Но очакващите изпълнение на смъртна присъда се радват на доста внимание от страна на закона.

— Окей, а какво се знае за пощата му? Помоли ли ви лейтенантът да видите каква поща е получавал Бордърс?

— Да, помоли ме. Прегледах дневника, сър, и затворник Бордърс е получавал средно по три писма дневно, които, разбира се, се преглеждат. Имало е писма, които са били задържани, понеже са били с порнографско съдържание или са съдържали порнография. Иначе нищо необичайно.

— Поддържате ли някакъв входящ дневник, от който да се разбере кои са били податели на поща до Бордърс?

— Не, сър, нямаме такава практика.

Бош се замисли за момент. Искането му до Менендес не бе дало резултат. Погледна през предното стъкло към задаващия се знак за магистрала и осъзна, че е проспал почти целия път на връщане в Сан Фернандо. Щяха да са на „Маклей“ до пет минути.

Реши да стреля в тъмното, докато все още разполагаше с Джерико.

— Казахте, че сте на компютър, нали?

— Да, сър — потвърди Джерико.

— Можете ли да проверявате затворници в цялата система на затворите или само в „Сан Куентин“?

— Базата данни обхваща цялата система.

— Добре. Бихте ли погледнали за един друг затворник? Казва се…

— Лейтенант Менендес не ми каза, че ще правя повече от една проверка.

— Добре, няма нищо, ще изчакам да го попитате.

Настъпи пауза, през която Джерико се мъчеше да прецени иска ли му се наистина да пита началника си дали е редно да провери още едно име.

— Какво е името? — каза накрая.

— Лукас Джон Олмер. Вероятно е вписан като починал.

Джерико поиска от Бош да му продиктува името по букви и започна да го въвежда.

— Да, починал е — потвърди след малко. — Смъртта е настъпила на девети ноември две хиляди и петнайсета година.

— Окей — каза Бош. — Има ли и за него файл със списъка на одобрените посетители?

— Ъ-ъ… момент.

Бош изчака.

— Да — обади се след малко Джерико. — Имало е петима одобрени посетители.

— Дайте ми ги — поиска Бош.

И си записа имената в бележника.

Каролин Олмер

Пейтън Форниер

Уилма Ломбард

Ланс Кронин

Виктория Ремпъл

Загледа списъка. Едното име беше очевидно на член на семейството, а другите жени вероятно бяха членове на дружества на приятели на затворниците, явно привлечени от опасността, стига тя да е зад решетки. Единственото важно име бе това на Кронин. Адвокатът, който в момента защитаваше интересите на Престън Бордърс, в миналото бе представял вече мъртвия затворник, за когото се смяташе, че е извършил убийството, заради което сега Бордърс очакваше изпълнение на смъртната си присъда.

— Откъде знаехте? — попита Джерико.

— Какво съм знаел? — попита Бош.

— Че адвокатът е и двата списъка.

— Разбрах го едва сега.

Но това беше близка до ума проверка и Бош знаеше, че Сото и Тапскот не са пропуснали да направят връзката. Само че това не им бе попречило да стигнат до заключението, че Бордърс е невинен за убийството на Даниел Скайлър.

Бош съзнаваше, че трябва час по-скоро да се върне при досието и да прегледа втората половина на сегашното разследване. Благодари на Джерико за труда и го помоли да изкаже признателността му на лейтенант Менендес. След това прибра телефона и бележника си.

— Хари, какво става? — попита Лурдес.

— Лична работа — отговори Бош. — Без отношение към нашия случай.

— Не е така, ако те държи буден нощем, а след това заспиваш в колата.

— Аз съм стар човек. Старците обичат да подремват.

— Говоря ти сериозно. Трябва да си в добра форма за онова, което ни чака.

— Не се безпокой, няма да се повтори. Във форма съм.

Останалата част от пътя до управлението изминаха в мълчание. Влязоха в детективското бюро през страничната врата и веднага отидоха в стаята за оперативки. Систо, Лусон и Тревино вече бяха там.

— Какво имаш? — направо попита Лурдес.

— Вижте сами — отговори Систо.

Държеше дистанционното на един от мониторите. На него имаше стопкадър от камерата над гишето за обработка на рецепти в „Ла Фармация Фамилия“. Систо натисна бутона за възпроизвеждане. Бош погледна първо датата и часа — видеото бе записано тринайсет дни преди убийствата.

Бяха застанали в полукръг през големия екран. На него Хосе Ескивел-старши стоеше зад гишето с пръсти върху компютърната клавиатура. Срещу него, от другата страна на гишето, стоеше млада жена с бебе в ръце. На плота се виждаше бял плик за поставяне на изпълнената рецепта.

Докато се извършваше операцията с клиента, през предната врата влезе мъж. Беше с черна голф-блуза и брадичка „катинарче“. Бош веднага позна човека, когото с Лурдес бяха видели да шофира тази сутрин буса от клиниката до летище „Уайтман“. Каперът. Мъжът мина по пътеката между двете редици стелажи, като някак незаинтересовано разглеждаше подреденото на лавиците, сякаш търсеше нещо конкретно.

Но беше ясно, че изчаква.

Ескивел завърши каквото правеше на компютъра и върна на жената с бебето нещо, което изглеждаше като карта за здравна осигуровка. Подаде й торбичката с изпълнената рецепта и кимна в знак, че са приключили. Жената се обърна и излезе от магазина, което бе знак за мъжа да пристъпи пред гишето.

Нямаше и следа от Хосе-младши. Картината беше без звук, но от езика на телата и от жестикулациите бе ясно, че мъжът е ядосан и се кара на Ескивел. Аптекарят направи крачка назад, за да увеличи дистанцията между себе си и гневния посетител, а той първо вдигна пръст в недвусмислен жест на „само още веднъж“ или „за последен път“, след това го свали към гърдите на Ескивел и се наведе през гишето, за да подчертае сериозността на думите си.

И тогава Ескивел допусна явна грешка. Вдигна оправдателно ръце и понечи да каже нещо. Изглеждаше сякаш влиза в спор и словесно отвръща на атаката. А посетителят протегна рязко ръка и го сграбчи за реверите на престилката, дръпна го и го изтегли наполовина през гишето. След това завря лицето си в неговото така, че носовете им почти се допираха. Ескивел се изправи на пръсти, бедрата му се опряха в ръба на гишето. Той инстинктивно вдигна ръце, за да демонстрира разкаяние и да покаже, че не се съпротивлява. Посетителят го задържа в тази неудобна поза, като продължаваше да говори гневно.

И тогава настъпи моментът, който Систо искаше да видят: посетителят вдигна лявата си ръка и опря левия си показалец в слепоочието на Ескивел все едно го застрелва, като за по-изразително ръката му отскачаше назад в имитация на откат. Накрая блъсна аптекаря назад и го пусна. Без нито дума повече се обърна и излезе през предната врата. Хосе стоеше и гледаше уплашено след него.

Систо вдигна дистанционното, за да спре картината.

— Почакай — спря го Бош. — Нека го доизгледаме.

На екрана аптекарят развълнувано закрачи зад гишето. Разтри лицето си с ръце и вдигна поглед, сякаш молеше небето за съвет. Лицето му ясно се виждаше от горната камера и изражението недвусмислено показваше човек в пълна безизходица. След това аптекарят опря ръце на гишето и отпусна глава.

Всичко в позата му казваше: „Какво да правя?“.

Накрая се изправи, отвори едно чекмедже и извади цигари и запалка. Тръгна по коридора към задната врата и излезе от кадър, явно на път към задната уличка, за да изпуши цигара в опит да се успокои.

— Окей — каза Систо. — А сега имаме и това.

Превъртя бързо напред и пусна възпроизвеждане с нормална скорост. Бош отново погледна датата и часа, докато Систо обясняваше ненужно:

— Това е два часа по-късно същия ден. Наблюдавате влизането на сина.

На екрана Хосе-старши стоеше зад гишето и гледаше екрана на компютъра. Синът му влезе в аптеката през предната врата и веднага мина зад гишето. Докато сваляше престилката си от закачалката, Хосе-старши вдигна поглед от екрана и изчака младежа да се обърне към него.

Последва спор между баща и син, като бащата жестикулираше явно умолително — със събрани като за молитва пръсти, — а синът гледаше встрани и клатеше глава в знак на несъгласие. Сцената завърши, като синът съблече престилката, която току-що бе облякъл, захвърли я във въздуха и излезе от аптеката видимо вбесен. Бащата за пореден път остана опрял ръце на гишето, като безпомощно клатеше глава.

— Било му е ясно какво следва — обади се Лусон.

Всички насядаха около масата, за да обсъдят видяното и неговото значение. Лурдес погледна Хари и двамата си кимнаха, за да потвърдят взаимно, че са на едно мнение.

— Мислим, че знаем кой е човекът с черната тениска и слънчевите очила — започна тя.

— Кой е? — не се стърпя Тревино.

— Той е един от онези, които наричат „капери“. Работи за клиника, която действа като „фабрика“ за хапчета. Видяхме го днес да разкарва хора — хора, които носят незаконно издадени рецепти в аптеки като тази на семейство Ескивел. Смятаме, че бащата е бил затънал до шия в далаверата, а синът вероятно се е опитвал да се измъкнат.

Тревино подсвирна и нареди на Лурдес да разкаже историята с всички подробности. Бош я допълваше епизодично и двамата запознаха екипа със свършеното от тях през деня, включително с изненадващото развитие на летище „Уайтман“ и срещата с Едгар във федералната сграда „Рейгън“. Тревино, Систо и Лусон зададоха няколко въпроса и изглеждаха силно впечатлени от напредъка на Лурдес и Бош в разследването на случая.

Някъде по средата на оперативката влезе началник Валдес. Тревино го попита дали иска Бош и Лурдес да започнат отначало, но Валдес отказа с обяснението, че просто иска да чуе как върви разследването.

Когато Лурдес свърши, Бош попита Систо възможно ли е да събере на една картина стопкадър от видеото с капера и стопкадър на убийците в аптеката. На Систо му трябваха няколко минути да се справи със задачата. Всички застанаха пред екрана, за да сравнят мъжа, заплашил Хосе Ескивел-старши, с хората, убили него и сина му. Заключението, основано на големината на телата, бе единодушно — убийците бяха други. Освен това, забеляза Лурдес, каперът бе използвал лявата си ръка в пантомимичния етюд със „застрелването“ на Хосе-старши, докато и двамата убийци видимо бяха десняци.

— Е… — започна Тревино, — как продължаваме?

Бош не се обади, та Лурдес да поеме водещата роля, но тя се поколеба.

— Заповед за претърсване — каза кратко Бош.

— За какво? — не разбра Тревино.

Бош посочи мъжа в черно на екрана.

— За мен е ясно, че той е заплашил да убие Ескивел и след това се явяват онези двамата, за да свършат работата — обясни той и посочи втория екран. — Става ясно, че тази организация действа южно от нас и дори използва самолети, за да развозва хората. Трябва ни заповед, за да прегледаме видеозаписите на „Уайтман“ за поне едно денонощие преди стрелбата тук. За да видим дали не са докарали убийците със самолета.

Полицейският началник кимна и Тревино побърза да се съгласи с него.

— Ще подготвя заповедта — обади се Лурдес.

— Окей — каза Бош. — А аз междувременно ще се опитам да се свържа с човека на Едгар в УБН. Може би те вече знаят повече за нашите убийци.

— Можем ли да се доверим на УБН за това? — усъмни се Валдес.

— Човекът от медицинската комисия по случайност е моят стар партньор — обясни Бош. — Той гарантира за човека и за мен това е достатъчно.

— Добре — каза началникът. — В такъв случай да го направим.

След края на оперативката Бош излезе, взе от колата си копието на досието по случая „Скайлър“ и тръгна да пресече улицата. Беше време да продължи с него.