Майкъл Конъли
Два вида истина (18)

18

Бош се бе разбрал с Бела Лурдес по случая в Сан Фернандо. Той щеше да се погрижи за личните си дела и щеше да се подготви за работата си под прикритие, докато тя и останалите детективи щяха да разследват всички възможни насоки и да се подготвят за операцията в петък. Това му оставяше цял ден и половина, за да се посвети на „измамата Бордърс“, както я бе нарекъл Холър, както и да отиде на уговорената от Хован среща с екипа на УБН по подготовка за работа под прикритие.

След разговора с Холър Бош беше осъзнал, че погрешно се е съсредоточил още в самото начало върху Бордърс. Понеже беше сигурен, че той е виновен в престъплението, заради което сега очакваше изпълнение на смъртна присъда, го бе поставил в центъра на схемата. Той беше злодеят, чудовището, така че всичко това бе негова коварна режисура, една последна манипулация на системата в опит да избяга от затвора чрез хватките на закона.

Но сега разбираше, че този подход е бил грешен. Възелът на проблема бе Ланс Кронин. Адвокатът бе в центъра на всяка фаза на случая. Макар да се представяше като адвокат със съвест, който просто привлича вниманието на властта към една съдебна грешка, сега бе ясно, че той дърпа конците в кабинета на ОП, ЛАПУ и най-вероятно на самия Бордърс.

Без да излиза от колата си пред дома за възрастни хора, където прекарваше старините си Дейвид Закона, Бош сложи китка на волана и забарабани с пръсти по таблото, докато размишляваше за следващите си ходове. Трябваше да е внимателен. Кронин не биваше да има основание да отиде при съдията или ОП и да се оплаче от сплашване. Бош не бе сигурен каква ще е първата му стъпка, но той винаги бе използвал философията на тарана, при която ако се натъкнеше на препятствие в логиката на даден случай, отстъпваше крачка назад и пак се хвърляше напред с надеждата инерцията на притежаваното знание да го преведе през бариерата.

Върна се към началото, когато Кронин беше разработил схемата и след това я бе реализирал. Реши, че всичко вероятно е започнало със смъртта на Лукас Джон Олмер. От тази точка нататък Бош започна свободни асоциации, като използваше известното по случая като ориентири между неизвестното.

И така, началото бе, когато Кронин бе научил, че Олмер е починал в затвора. И какво прави адвокатът? Разчиства папките, изпраща всичко, събрано през годините за Олмер, в архива? Хвърля един последен поглед просто ей така? Каквато и да бе причината, Кронин бе прегледал документацията и бе забелязал неизползвана стратегия: семенната течност, идентифицирана като принадлежаща на Олмер, взета като веществено доказателство по случаите с изнасилване. Съдията нарежда на полицейската лаборатория по криминология да сподели генетичния материал с частна лаборатория по избор на Кронин. Мострата е изпратена и без значение дали е анализирана, или не, това се оказва последната документална следа относно местонахождението й.

След смъртта на клиента му Кронин се свързва с лабораторията и изисква материала. Заподозреният е мъртъв и адвокатът се опитва да разчисти каквото може. Материалът попада в ръцете му и той трябва да измисли какво да прави с него. Каква е целта? Да спечели пари?

Бош мислеше, че е така. Всичко винаги се върти около парите. В конкретния случай Бордърс е можел да спечели милиони като обезщетение за съдебната грешка. И адвокатът, който може да спечели такова обжалване, може да разчита на поне една трета.

Картината добиваше все по-ясни очертания. Бош знаеше, че Кронин е бил дългогодишен адвокат на Олмер и следователно е разполагал с най-точна информация за изнасилвача и действията му. Кронин се връща във времето в Лос Анджелис и преглежда вестниците в архива за подходящ случай. Случай от времето преди приемането на ДНК като улика. Случай, при който ДНК би могла да изиграе решаваща роля.

И попада на Престън Бордърс. Осъден за убийство в процес, залагащ основно на косвени улики с изключение на медальона с морско конче, оказал се единственото неопровержимо веществено доказателство срещу него. Кронин добре разбира, че пускането на семенната течност на сериен убиец в случая ще бъде като хвърлянето на бомба. Логиката е проста: елиминирай медальона и ДНК се превръща в златния ключ, отключващ килията на смъртника.

На Бош започваше да му харесва. За момента всичко се връзваше. Но Кронин не би могъл да направи следващата стъпка без включването на Бордърс като заинтересован елемент в плана. Разбира се, не е било никак трудно да го убеди. Бордърс е чакал насрочване на екзекуцията си, бил е изчерпил правото си на обжалване и часовникът е тиктакал, особено като се имаше предвид проведеното в щата гласуване в полза на ускоряване на изпълнението на смъртните присъди. И така… Кронин се появява и показва картата на потенциалното измъкване от затвора в комбинация със златното хапче от многомилионна компенсация. Излез от затвора и накарай Лос Анджелис да ти плати за притесненията. Какво да каже Бордърс на това: „Аз съм пас“ ли?

Бош осъзна, че разполага с начин да потвърди теорията си поне отчасти. Пресегна се назад към седалката, на която бе сложил папките по случая „Бордърс“. Взе горната, стегната с ластик, и бързо намери писмото, изпратено от Кронин до Отдела за надзор на присъдите. То бе официалната начална точка на машинацията. Но в момента Бош се интересуваше единствено от датата на писмото. То бе изпратено от Кронин през август миналата година. Към онзи момент той бе разбрал, че едва ли не през цялото време е държал в ръцете си малка част от комбината. Полицай Джерико бе казал, че Кронин е посещавал Бордърс всеки първи четвъртък на всеки месец, считано от януари миналата година.

Кронин бе отишъл в „Сан Куентин“ и бе провел няколко срещи с Бордърс, преди да изпрати писмото си до кабинета на ОП. Ако това не демонстрираше създаването на конспирацията и сглобяването на плана за измамата, Бош не знаеше какво друго би било по-издайническо.

Задействан от документалната връзка, която можеше да се използва при слушането следващата седмица, Бош задвижи тарана на висока скорост. Препятствието продължаваше да е приложението на плана. Връзката между Кронин и Бордърс бе налице. Кронин беше разполагал с мострата от семенна течност. Сега му трябваше стъпка три — изпълнението на плана.

Бош реши да раздели възможностите на две, като разделителят бе направеният от Тапскот видеоклип на Лусия Сото в момента на отварянето на кашона с веществени доказателства, както можеше да се предполага след дълги години трупане на прах в архива за доказателства на ЛАПУ.

Ако подхвърлената „улика“ е била вече в кашона, когато Сото го е разпечатвала, значи фалшификацията е била извършена по-рано — най-вероятно преди Кронин да отиде в „Сан Куентин“, за да се срещне с Бордърс през януари, и август, когато е изпратил писмото си до кабинета на ОП, явно след като вече е получил под някаква форма съгласието на Бордърс относно плана. Това бе много време и Бош знаеше, че ще му трябва помощта на Сото в разследването кой би могъл да има достъп до кашона.

Макар на площ архивът да беше колкото футболен стадион, пространството вътре бе стриктно контролирано, а достъпът се регистрираше на няколко нива. Персоналът се състоеше от цял отряд обвързани с клетвени декларации служители, които се трудеха под надзора на капитан от полицията. Достъпът до веществените доказателства бе ограничен до служители в правоохранителните органи, които трябваше да покажат нужните документи за самоличност и да положат пръстов отпечатък върху всички заявки, и към всичко това трябваше да се добави зоркото око на камерите за наблюдение, които работеха без прекъсване.

От друга страна, ако генетичният материал беше подхвърлен след като Тапскот и Сото бяха взели кашона от архива, тогава имаше доста места по веригата на временно съхранение, където това би могло да се случи. Детективите би трябвало да доставят на ръка съдържанието на кашона в лабораторията на Калифорнийския университет в Ел Ей за изследване и анализ в серологичния отдел. Това вкарваше в играта няколко лаборанти, които биха могли да имат достъп до изследваната дреха. Само че това означаваше неизвестен брой „би могло“ и „може би“. Бош знаеше, че такива случаи се разпределят по случаен начин на техниците и че в протоколите са вградени многобройни проверки за благонадеждност на персонала, занимаващ се с ДНК, като застраховка срещу корупция, неволно замърсяване и подмяна на веществените доказателства, съзнателна или не. В първите дни на приемането на ДНК в наказателното съдопроизводство бе имало контестации на научната основа и използваните протоколи от всеки ъгъл и с такава честота, че с течение на времето постепенно изгражданата стена на почтеност около лабораторията я бе направила почти неуязвима. Бош знаеше, че атака от тази страна е практически безнадеждна.

Колкото повече анализираше двете възможности, толкова по-убеден ставаше, че не е вероятно фалшификацията да е станала в лабораторията. Случайното разпределяне на техниците по случаи бе замислено да пресече в зародиш подобна опасност. Дори в невероятния случай, при който Кронин би разполагал с корумпиран техник, просто нямаше начин да е сигурен, че точно неговият човек ще поеме конкретния случай, да не говорим освен това да има и достъп, за да постави подменената ДНК върху пижамата на Даниел.

Мислите на Бош продължаваха да се връщат към кашона и възможността за подмяна на съдържанието му преди Сото да разкъса печатите и да го отвори пред камерата на Тапскот. Той извади телефона за еднократна употреба, на който бе видеоклипът, и за пореден път изгледа отварянето на кашона. Печатите бяха видимо цели, когато Сото ги бе разрязала и бе отворила кашона. Бош продължаваше да не вижда нищо нередно и това го объркваше.

Помисли дали да не звънне на Сото и да я попита дали има достъп до камерите за наблюдение в склада и дали ще се съгласи да види някои записи. Но знаеше, че подобен въпрос ще я накара да се отнесе с подозрителност към действията му. А и щеше да я ядоса. В крайна сметка нали Тапскот бе заснел отварянето на кашона именно защото двамата детективи бяха искали записано видеопотвърждение, че печатите са цели. Бяха заснели процеса именно за да не се налага да се изисква материал от камерите за наблюдение в склада. Беше малко вероятно да се отнесат с ентусиазъм към прищевките на Бош сега. Те бяха удовлетворени, че никой не е манипулирал кашона и че ДНК-то на Олмер е било в кашона от ден първи на завеждането му в склада.

Отново прегледа видеото, този път с изключен звук, за да може да се съсредоточи върху картината, докато Сото разрязва печатите. Някъде по средата телефонът в джоба му иззвъня и той сложи възпроизвеждането на пауза и остави телефона в поставката за чаши на централната конзола. Извади другия си телефон, видя непознат номер, но реши да приеме повикването.

— Ало.

— Хари Бош?

— Да.

— Сиско съм. Мики ми каза, че си искал да говориш с мен.

— Да. Как си?

— Добре съм. Какво има?

— Искам да се видим и да говоря с теб за нещо. Поверително е. Предпочитам да го направим в личен разговор.

— Какво правиш в момента?

— Ъ-ъ… седя в колата до „Феърфакс Хай“.

— Не съм далече. На втори етаж в „Грийнблат“ по това време на деня би трябвало да е доста спокойно. Да се срещнем там?

— Става. Тръгвам за натам.

— И не искаш да ми намекнеш за какво става дума?

Бош вече бе усетил някаква враждебност от страна на Сиско няколкото пъти, когато се бяха виждали. Беше го отдал на обичайната неприязън между онези, които работят на страната на защитата, и другите, които работят на страната на обвинението. Към това трябваше да се добави и фактът, че преди Холър да го наеме, Сиско беше бил член на Пътните светци — мотоциклетна банда в очите на полицията, членски клуб според тях самите. Да не говорим за мъничкото завист — Бош и шефът на Сиско имаха кръвна връзка, което им гарантираше уникална близост, за каквато Сиско не можеше и да мечтае. Според Бош Сиско се опасяваше, че някой ден Бош ще го подмени като основен следовател. Но за Хари това бе просто невероятно.

Бош реши да му даде повече от намек.

— Искам да ми помогнеш да отида под прикритие като действащ наркоман, пристрастен към оксикодон.

Сиско отговори след къса пауза:

— Добре. Това мога да го направя.