Майкъл Конъли
Два вида истина (13)

13

Както можеше да се очаква, обаждането на Бош до агент Чарли Хован не бе прието. Дългогодишният опит на Бош показваше, че агентите на УБН са от друго племе на федералните служители. Поради естеството на работата им те често бяха обект на подозрение от страна на своите колеги в правоохраняването — същото отношение, което бе демонстрирано по-рано от началник Валдес. Това бе малко странно и с нищо непредизвикано — в крайна сметка всички служители на закона се занимават с престъпници. Агентите от наркобюрото бяха като дамгосани, сякаш проклятието на престъплението, срещу което се бореха, можеше да ги урочаса. С какъвто се събереш, такъв ставаш. Беше явление, чиито корени най-вероятно бяха в необходимостта да се внедряват под прикритие за нуждите на различни разследвания. Това клеймо правеше агентите параноични, изолирани и нежелаещи да говорят по телефона с непознати, пък било то и представители на закона, още повече че беше под въпрос дали те са на страната на защитниците на закона.

Бош подозираше, че Хован няма да му се обади без основателна нужда да се чуе с него и се опита да го мотивира в тази посока с едно изречение, оставено на гласовата му поща:

„Аз съм детектив Бош от полицейското управление на Сан Фернандо. Търся информация за човек, който се нарича Сантос и използва самолет от една писта, която свързахме с двойно убийство в аптека, изпълняваща за него рецепти за опиоидни медикаменти“.

Продиктува телефонния си номер, преди да затвори. Но смяташе, че може да му се наложи да се обади след ден-два на Джери Едгар и да го помоли да гарантира за него пред агент Хован, за да се стигне до обикновен разговор.

Знаеше, че на Лурдес ще й трябват поне два часа, за да напише заповедта за преглед на видеоархива на „Уайтман“, след което трябваше да получи съгласие по телефона от съдия във Върховния съд. Всичко това можеше да се проточи, ако не успееше да намери съдия — съдилищата вече затваряха и повечето съдии бяха на път за домовете си. Планът на Бош бе да използва това време, за да вникне по-дълбоко в разследването на случая „Скайлър“. Макар сега основният приоритет да бе двойното убийство, Бош не можеше да спре да мисли за този случай и за заплахата, надвиснала над публичната му репутация и личното му самоуважение. През кариерата си бе заловил стотици убийци и ги бе тикнал в затвора. Ако беше сбъркал дори само с един, това щеше да опетни всичко свършено от него.

Щеше да го съсипе.

Първо избута встрани кашоните с документацията по делото „Есмералда Таварес“. Когато вдигна един от тях, за да го сложи върху друг, на импровизираното му бюро падна снимка. Беше се провряла някак през пролуката между двата капака на дъното и бе паднала. Бош я вдигна и я разгледа. Май я виждаше за пръв път. Снимката беше на бебе, зарязано в количката си след изчезването на майка му. Бош знаеше, че момичето сега е на петнайсет-шестнайсет. Трябваше да изрови отнякъде рождената му дата, за да знае с точност.

Около година след изчезването на майката бащата бе решил, че не може да гледа детето. Беше го предал в програмата за изоставени деца и момиченцето бе отгледано от приемно семейство, което впоследствие се беше преместило от Лос Анджелис в Моро Бей. Снимката му напомни, че отдавна се бе зарекъл да издири момичето и да поговори с него за майка му. Чудеше се дали в ума му не е останал някакъв дълбоко заровен спомен за биологичната му майка и баща. Това, разбира се, бе почти невероятно и той така и не си бе направил труда да потърси детето. Сложи снимката върху останалите документи в кашона, за да му напомни следващия път, когато го отвори.

Раздели папките по „Скайлър“ на две и премести тези от първоначалното следствие встрани. След това започна да чете дневника на хронологията, който Сото и Тапскот бяха започнали да водят след като им бяха възложили повторното разследване.

Бързо стана ясно, че новият поглед върху делото „Скайлър“ е в резултат от писмо, изпратено преди седем месеца до ОНП от човека, в когото се заплиташе възелът на двамата сексуални престъпници — адвоката Ланс Кронин. Бош остави хронологията настрана и разрови из кашона, за да намери документа. Беше на бланка с антетка на Кронин, показваща адрес на офиса му на булевард „Виктори“ във Ван Найс. Писмото бе адресирано до началника на Кенеди и ръководител на Отдела за надзор на присъдите, заместник областен прокурор Ейбъл Корнблум.

Господин Корнблум,

Пиша Ви с надеждата, че ще изпълните свещения си дълг и ще поправите едно ужасно зло и съдебна грешка, които петнят града и щата ни в продължение на близо три десетилетия. Това е неправда, за продължаването на която в известен смисъл съм виновен и аз. Сега имам нужда от помощта ви, за да я поправя.

В момента представлявам Престън Бордърс, който изчаква изпълнение на смъртната си присъда в щатския затвор „Сан Куентин“ от 1988 година. Приех да го представлявам наскоро и честно казано, тъкмо аз го убедих да ми стане клиент. Задълженията ми в отношенията „адвокат-клиент“ по друго дело ме възпрепятстваха да направя тази стъпка до този момент. Проблемът бе в това, че до смъртта му през 2015 година аз представлявах Лукас Джон Олмер, който бе осъден по няколко обвинения за сексуално насилие и похищение през 2006 година и осъден на повече от сто години лишаване от свобода. Той излежаваше тази присъда до смъртта си вследствие на рак в щатския затвор „Коркоран“.

На 21 юли 2013 година имах възможност да се видя с господин Олмер в „Коркоран“, за да обсъдим възможни основания за окончателно обжалване на присъдата му. По време на конфиденциалния ни разговор г-н Олмер ми разкри, че е отговорен за смъртта на млада жена през 1987 година и че друг мъж е бил неоснователно осъден на смърт за това престъпление. Той не назова жертвата, но спомена, че престъплението е било извършено в дома й в Толука Лейк.

Както със сигурност разбирате, това бе конфиденциален разговор между адвокат и клиент. Не можех да разкрия тази информация, защото с това щях да изложа моя клиент на риска да бъде осъден на смърт…

Тайната „адвокат-клиент“ продължава и след смъртта. Има обаче изключения от това правило за защита на информацията — ако разкриването на конфиденциален разговор би помогнало да се поправи продължаваща грешка или да се предотврати тежко нараняване или смърт на невинно лице. И точно това се опитвам да направя сега. Чарлз Гастон, следовател на служба при мен, научи фактите, които ми бе разкрил Олмер, разследва случая и разбра, че млада жена на име Даниел Скайлър е била сексуално насилена и убита в дома й в Толука Лейк на 22 октомври 1987 година и че Престън Бордърс е бил впоследствие осъден на смърт за това престъпление в процес, гледан от Върховния съд на Лос Анджелис.

Впоследствие отидох в „Сан Куентин“, за да разговарям с Бордърс, и той ме нае като негов адвокат. В това ми качество настоявам убийството на Даниел Скайлър да бъде прегледано от Отдела за надзор на присъдите и кабинетът на областния прокурор да поправи тази грешка. Престън Бордърс е по същество невинен, а е прекарал повече от половината си живот в затвора, при това под заплахата от изпълнение на смъртната му присъда. Тази съдебна грешка трябва да бъде поправена.

Това искане е първото от многото възможности пред г-н Бордърс. Възнамерявам да използвам всички пътища за оневиняване, но започвам с Вас. Очаквам с нетърпение скорошния Ви отговор.

Искрено Ваш,

Ланс Кронин, адвокат

Бош прочете писмото още веднъж и бързо прегледа потвърждението за получаването му от Корнблум до Кронин с уверението, че молбата му ще бъде разгледана с абсолютен приоритет и с настояването да не предприема нищо повече, докато ОНП не намери възможност да разследва обстоятелствата повторно. Беше пределно ясно, че Корнблум не иска случаят да стига до медиите или да бъде направен достояние на „Проект невинност“ — частно финансирана група прависти, която държеше националния рекорд по оневиняване вследствие съдебна грешка. Щеше да е тежка политическа грешка, ако точно работата на външна агенция вместо на възхвалявания до небесата ОНП към офиса на ОП доведеше до потвърждаване на невинността.

Бош се върна към хронологията. Писмото на Кронин явно бе пуснало духа от бутилката. Сото и Тапскот бяха изтеглили папките, бяха отишли в архива за веществени доказателства, бяха изровили кашона и го бяха отворили пред камера. И докато криминолозите изследваха съдържанието му за нови и пропуснати улики, двамата детективи се бяха хванали на работа и бяха разровили всичко събрано и докладвано този път с нов заподозрян като оперативно интересно лице.

Бош знаеше, че това не е правилният начин да се води следствие за убийство. Вместо да търсят заподозрян, те бяха започнали с готов заподозрян. Това стесняваше възможностите. Този път бяха започнали с Лукас Джон Олмер и бяха останали с него. Усилията им да потвърдят, че е бил в Лос Анджелис по времето на убийството на Скайлър, бяха далече от успешни. Бяха издирили трудовото му досие в компания за билбордове, където бе работил като монтьор, според което той би трябвало да бъде в Ел Ей, но не бяха намерили нито договори за наем на жилище, нито живи свидетели, които да потвърдят местопребиваването му. Това, разбира се, бе крайно недостатъчно за продължаване на прегледа на разследването, но точно тогава криминологията бе докладвала за микроскопична следа от семенна течност по облеклото на жертвата. Материалът, естествено, не беше съхраняван по днешния протокол за ДНК улики, но понеже се бе намирало в запечатан хартиен плик, късчето тъкан бе останало в забележително добро състояние и можеше да бъде изследвано за съвпадение с мострите, взети от Олмер и Бордърс.

ДНК данните на Олмер вече се намираха в щатската база данни за закононарушителите. Те бяха използвани по време на процеса, за да бъде свързан той с изнасилванията на седем различни жени. Но от Бордърс не бе вземан генетичен материал, понеже той бе осъден и бе изчаквал изпълнение на смъртна присъда една година преди използването на ДНК да бъде допуснато в калифорнийските съдилища и от силите на правоохраняването. Тапскот бе излетял до Сан Франциско и „Сан Куентин“, за да вземе мостра от Бордърс. Мострата бе анализирана от независима лаборатория и бе направено сравнение на веществените доказателства, снети от пижамата на Даниел Скайлър и мострите от Олмер и Бордърс.

След три седмици лабораторията окончателно бе съобщила, че намерената ДНК по облеклото на жертвата е на Олмер, а не на Бордърс.

Самото прочитане на този факт в хронологията на случая бе накарало Бош да изстине. Той бе също толкова сигурен във вината на Бордърс, колкото и във всеки друг убиец, който бе изправил пред съда и вкарал в затвора. А сега науката казваше, че е сбъркал.

И тогава си спомни за морското конче. Морското конче уличаваше всичко това в лъжа. Любимото бижу на Даниел Скайлър бе намерено в тайник в апартамента, където бе живял Бордърс. Никаква ДНК не можеше да обясни този факт. Може и да бе възможно Бордърс и Олмер да са се познавали и да са извършили престъплението заедно, но притежанието на морското конче хвърляше основната вина върху Бордърс. На процеса Бордърс бе заявил, че е купил точен дубликат на морското конче на Скайлър на кея на Санта Моника, защото му се искало и той да има такова. Съдебните заседатели не бяха повярвали на това, а Сото и Тапскот също не трябваше да се хващат на тази опашата лъжа.

Бош се прехвърли на хронологията и скоро откри защо се бяха хванали. След пристигане на резултата от анализа на ДНК двамата разследващи бяха заминали за „Сан Куентин“, за да разпитат Бордърс. Пълната стенограма на разпита беше в документите, но хронограмата съобщаваше точните страници, където бе станало дума за морското конче.

Тапскот: Кажи ни за морското конче.

Бордърс: Кончето беше голяма шибана грешка. Тук съм заради шибаното конче.

Тапскот: Какво означава „грешка“?

Бордърс: Ясно е, че нямах най-добрия адвокат, нали така? На него не му хареса обяснението ми за кончето. Каза, че нямало да мине пред заседателите. Така че отидохме в съда и се опитахме да пробутаме там една тъпоумна история, на която никой от заседателите не можеше да повярва.

Тапскот: Значи историята, че си купил на кея в Санта Моника медальон със същото морско конче, защото ти е харесало, е лъжа, която си разказал на заседателите?

Бордърс: Точно така, излъгах заседателите. Това е цялото ми престъпление. И сега какво, ще ме екзекутирате ли? (Смее се.)

Тапскот: И каква беше историята, която адвокатът ти е казал, че няма да мине пред заседателите?

Бордърс: Истината. А тя е, че ченгетата са ми го пробутали, докато са претърсвали дома ми.

Тапскот: Казваш, че ключовата улика срещу теб е подхвърлена?

Бордърс: Да, точно така. Пичът се казваше Бош. Детективът. Той искаше да е съдия и жури на заседателите и той ми подхвърли уликата. Той и партньорът му бяха абсолютно корумпирани. Бош ми го подхвърли, а другият му бе съучастник.

Сото: Чакай малко! Твърдиш, че седмици преди да се появиш в неговия радар като заподозрян, Бош е свалил медальона от тялото или го е взел от местопрестъплението и го е държал в себе си, за да го подхвърли в нужния момент на нужния заподозрян? И очакваш да ти повярваме?

Бордърс: Този пич беше като обсебен от случая. Можете да го проверите. По-късно научих, че майка му била убита, когато бил малък. И това е сложило отпечатък върху него, превръщайки го в обсебен ангел отмъстител. Но беше късно за мен — аз вече бях тук.

Сото: Подавал си молби за оправдаване, имал си адвокати, как така за трийсет години нито веднъж не си споменавал, че Бош ти е подхвърлил морското конче?

Бордърс: Не вярвах, че на някого му пука за мен или че някой би ми повярвал. И истината е, че още не мисля. Господин Кронин ме убеди да разкажа каквото знам и ето че сега го правя.

Сото: И защото някогашният ти адвокат, който те е защитавал в съда, е смятал, че няма да е добре да заявиш, че уликата е била подхвърлена?

Бордърс: Все пак това беше през осемдесетте. Тогава полицаите бяха недосегаеми. Можеха да правят каквото си поискат и щеше да им се размине. А и с какво доказателство разполагах? Бош беше полицай герой, който разкриваше големи престъпления. Нямах никакъв шанс срещу това. Всичко, което знаех, бе, че били намерили морското конче и купчина бижута, скрити в дома ми, а аз бях единственият, който знаеше, че не съм разполагал с кончето. Точно така се досетих, че те са ми го подхвърлили.

Бош прочете отново късия фрагмент от стенограмата и се прехвърли на двете добавки. Едната бе некролог от „Известия на калифорнийската адвокатура“ за първоначалния адвокат на Бордърс, Дейвид Сийгъл, който бе напуснал адвокатската практика десет години след процеса срещу Бордърс и бе починал скоро след това. Второто допълнение бе хронология, създадена от Сото, която показваше, че по време на разследването Бош е документирал в първоначалния доклад, че цененият от Даниел Скайлър медальон под формата на морско конче липсва. Хронологията показваше всички дни, през които бяха правени различни разкрития и през които той е трябвало да държи в себе си морското конче само и само за да го подхвърли в тайника в апартамента на Бордърс. Докладът бе очевиден опит на Сото да подчертае неубедителността на твърдението, че Бош е подхвърлил критичната улика по случая.

Бош бе благодарен за усилията й и вярваше, че именно това е причината да му даде тайно документацията по случая. Тя бе искала той да знае, че онова, което се случва, не е предателство от нейна страна, че тя бди за интересите на бившия си наставник, но ще остави нещата да се развият по естествения им ред.

Въпреки всичко обвинението, че е подхвърлил улика по случай отпреди трийсет години, сега бе част от документацията по случая и това можеше да стане публично достояние всеки момент. И бе очевидно, че това е лостът в ръцете на Кенеди, прокурора, за да се затвори устата на Бош по иска за отмяна на присъдата. Ако Бош възразеше, името му щеше да бъде опетнено.

Онова, което Кенеди, Тапскот и Сото не можеха да знаят, бе онова, което Бош знаеше в най-дълбокото и тъмно ъгълче на сърцето си. А то бе, че той не беше подхвърлил уликата срещу Бордърс. Че никога не бе подхвърлял улики срещу никой заподозрян или противник в живота си. И това знание му даваше допълнителен импулс и целеустременост. Той знаеше, че на света има два вида истина: истината, която е непоклатимият фундамент на нечий живот и мисия в него; и другата, манипулируемата истина на политици, шарлатани, подкупни адвокати и техните клиенти, изопачената истина, която да служи на конкретна цел.

Бордърс, със или без знанието на адвоката си, бе излъгал Сото и Тапскот в „Сан Куентин“. И по този начин бе провалил разследването им още в началото му. За Бош това бе потвърждение, че става дума за измама и че от него зависи да разобличи онези, които заговорничат срещу него, където и да се намират. Щеше да ги спипа. Тежестта на бремето, че може да е допуснал ужасна грешка, бе паднала от плещите му.

Всъщност Бош се чувстваше като човек с доказана невинност и пуснат на свобода.