Майкъл Конъли
Два вида истина (5)

5

Бош се прибра чак след полунощ. Беше скапан от цял ден на местопрестъплението и координиране на усилията на другите детективи, както и на патрулиращите полицаи. На всичко отгоре трябваше да информира началник Валдес за напредъка по случая, преди шефът да се изправи пред камерите и събралите се в мола репортери. Сводката беше кратка: няма заподозрени, няма арести.

Оценката за медиите бе точна, но разследващите убийствата във фармацията не бяха без следи. Убийците и последвалото разграбване на склада с давани по рецепта лекарства наистина бяха запечатани на трите камери в аптеката и цветното видео даваше представа за студената пресметливост на престъплението. Убийците бяха двама със ски маски и въоръжени с револвери. Бяха убили Хосе Ескивел-старши и сина му с безразличие, което издаваше планиране, точност и преднамереност. Първата мисъл на Бош след като бе видял видеозаписите бе, че това са наемни убийци, които просто си вършат работата. Кражбата на хапчета бе само прикритие като привиден мотив за престъплението. За нещастие първото гледане на видеозаписите бе дало много малко използваеми следи към самоличността на извършителите. Когато единият мъж бе изпънал ръка, за да стреля в Хосе-старши, ръкавът му се бе дръпнал нагоре и бе разкрил бяла кожа. Нищо друго не бе привлякло вниманието на никого.

След като паркира под навеса, Бош подмина страничния вход на къщата и заобиколи отпред, за да провери пощенската кутия. Видя, че капакът на монтираната на стената кутия стърчи отворен, подпрян от дебел оранжев плик. Издърпа плика и го поднесе под външната лампа над площадката, за да види подателя.

Нямаше нито обратен адрес, нито марка. Дори адреса му го нямаше. Единствената информация на плика бе името му. Бош отключи вратата и влезе. Сложи плика заедно с останалата поща на кухненския плот, после отвори хладилника и си взе бира.

Отпи жадно първа глътка от кехлибарената бутилка, остави я встрани, скъса страничната ивица на плика и извади дебела пачка документи. Веднага позна доклада най-отгоре. Беше копие на предварителния доклад за произшествие във връзка със смъртта на Даниел Скайлър през 1987 година. Разрови купчината и бързо установи, че разполага с копие на текущото следствено дело.

Лусия Сото бе направила очакваното от нея.

Беше смъртно уморен, но знаеше, че няма да може да заспи. Изля остатъка от бирата в мивката и си направи кафе на машината „Кюриг“ — дъщеря му му я беше подарила за Коледа. Седна и запреглежда документите.

След като дъщеря му бе започнала да следва и семейните вечери бяха станали рядкост, Бош бе превърнал трапезарията в кабинет. Масата бе станала бюро, достатъчно широко, за да разстеле върху него следствените материали — доклади от случаи, които официално изнасяше от килията в Сан Фернандо или с които се занимаваше частно. На двете стени над нишата беше монтирал две полици, отрупани с папки и книги върху процесуалната практика, калифорнийския наказателен кодекс, купчина компактдискове и плейър „Боуз“, който използваше, когато колекцията му от плочи бе неспособна да посрещне моментния му музикален каприз.

Сложи в плейъра диск от кутия с етикет „Химия“ и настрои силата на звука по средата на обхвата. Беше албум с дуети на Хюстън Пърсон, тенор саксофон, и Рон Картър, контрабас — част от техния развиващ се музикален диалог, петата им и най-скорошна продукция; Бош имаше предишните части на винил. Беше перфектната музика за среднощна работа. Седна на обичайното си място с гръб към лавиците и започна да прелиства документите.

Първоначално ги раздели на стари и нови. Докладите от оригиналното разследване на убийството на Даниел Скайлър — много от които бе написал лично преди трийсет години — отидоха в едната купчина, а по-новите, изготвени по време на подновеното разследване, оформиха втора купчина.

Макар ясно да помнеше първоначалното разследване, Бош знаеше, че много от дребните подробности са се изтрили от паметта му, така че благоразумно започна със старите, преди да премине към новите. Вниманието му бе привлечено от хронологията, която маркираше началото на всяко разследване. По същество това бе дневник на случая — поредица от записи с час и дата, описващи следствените действия, предприети от Бош и партньора му Франки Шийхан. Много от записите биваха разгръщани в доклади, но хронологията бе правилното начало за систематичен преглед на разследването.

През 1987 година в отдел „Грабежи и убийства“ не бе имало дори и един компютър. Докладите се пишеха на ръка или се печатаха на пишещи машини „Ай Би Ем Селектрик“. Повечето от късите бележки в хронологията бяха ръкописни. Бяха направени в бележник с редове в Раздел 1 на книгата на убийството. Всички разследващи, включително заместниците или изпълняващите спомагателни задачи, вписваха собствените си бележки в дневника, като поставяха инициалите си, макар в повечето случаи различните почерци да разкриваха най-добре самоличността на авторите.

Бош преглеждаше фотокопията на хронологията на първоначалния случай и позна собствения си почерк и този на Шийхан. Разпозна и двата различни стила на писане на доклад, използвани от него и Шийхан. Шийхан, по-опитният водач на екипа, използваше по-малко думи и често незавършени изречения. Бош бе по-многословен — личностна характеристика, която щеше да се промени с годините, с постепенното осъзнаване на онова, което Шийхан вече бе знаел — „по-малко е повече“, което означаваше просто, че колкото по-малко време прекарваш над документите, толкова повече ще ти остане да следваш уликите по случая. Освен това по-малко думи на страницата означаваха по-малко материал в ръцете на адвоката на защитата, който той да интерпретира по угоден за него начин в съда.

Бош бе получил детективската си значка през 1977 година и бе прекарал пет години в различни отдели и екипи, преди да бъде повишен в детектив по разследване на убийства и разпределен първо в отдела, отговарящ за Холивуд, а в крайна сметка в елитния отдел „Грабежи и убийства“, базиран в деловия Паркър Сентър. В ОУ го бяха прикачили към Шийхан, а случаят „Скайлър“ бе едно от първите убийства, които двамата бяха разследвали като водещи следователи.

Историята на Даниел Скайлър бе типичната за Лос Анджелис, макар и с ирония в началото. Отгледана от самотна майка, работеща като камериерка в мотел в Холивуд, Флорида, тя бе запълвала дупките в живота си с аплодисментите, с които бе награждавана в спечелването на конкурси за красота и на училищната театрална сцена. Въоръжена с красота и с крехка увереност, бе изминала пет хиляди километра от единия до другия Холивуд на двайсетгодишна възраст. И там бе открила по една като нея от всяко малко американско градче. Работата срещу заплащане бе оскъдна и тя често бе ставала жертва на пиявиците, които бяха задължителна част от развлекателната индустрия. Но не се бе предала. Беше сервирала в заведения, бе ходила на курсове по актьорско майсторство и се бе явявала на безкрайните кастинги за роли, обикновено безименни и по изключение с минимални реплики.

Скоро бе станала част от обществото на млади мъже и жени, участващи в една и съща борба за успех и слава. Беше се виждала с тях на прослушвания и кастинги. Бяха си споделяли съвети за бизнеса, в който искаха да се включат, и другия, в който участваха, т.е. ресторантьорския. Когато бе прекарала пет години в борбата, вече бе имала зад гърба си няколко участия във филми и телевизионни сериали, където я бяха включвали, за да си изплакнат хората очите с нея. Бяха й възлагали и многобройни роли в малки театри из Долината и най-сетне бе успяла да се измъкне от слугуването по ресторанти в работа на непълен работен ден като агент по подбор на актьори на свободна практика.

Петте години в Лос Анджелис бяха белязани и с няколко премествания, няколко смени на съквартирантки и няколко връзки с мъже на възраст от пет години по-млади от нея до двайсет и две години по-възрастни. Когато бе намерена изнасилена и удушена в празната втора спалня на апартамента й в Толука Лейк, Бош и Шийхан се изправиха пред задачата да попълнят историята на жертвата, което щеше да им отнеме няколко седмици.

Бош четеше записите в хронологията на случая и постепенно в съзнанието му изплуваха различни подробности от живота на Скайлър, които той и Шийхан бяха открили, така че не след дълго случаят започна да придобива в съзнанието му същата плътност както убийствата в Сан Фернандо от сутринта. Той си спомни лицата на приятелите и съдружниците, разпитани и включени в хронологията. Спомни си и колко сигурни бяха двамата с партньора му, когато в мерника им бе изплувал Престън Бордърс.

Бордърс също бе актьор, който се бе борил със зъби и нокти да изплува в Холивуд. Но го бе правил със спасителна мрежа. За разлика от Даниел Скайлър и хилядите мераклии за актьори, прииждащи в Ел Ей целогодишно и неуморно, на Бордърс не му се бе налагало да разиграва гостоприемство по заведенията, да продава разни неща по телефона и така нататък. Той бе дошъл от бостънско предградие и бе подпомаган от родителите си в усилията му да стане филмова звезда. Наемът и колата му се плащаха, а сметките по кредитните му карти заминаваха за Бостън. Това му беше позволявало да запълва дните си с участия във всевъзможни кастинги за роли във филми и телевизията, а нощите си с низ от запои по клубовете, където винаги се намираха жени като Скайлър, надяващи се някой да им плати консумацията на бара може би срещу малко интимност по-късно, ако алхимията е налице.

Според хронологията Бош и Шийхан бяха свързали Бордърс със Скайлър на 2 ноември 1987, деветия ден на разследването. Тогава бяха почукали на вратата на една позната на Скайлър, Аманда Маргот. По онова време Маргот бе друга неизкушена в занаята актриса. Сега, след трийсет години, тя можеше да се смята за късметлийка. Бе имала солидна кариера в киноиндустрията и телевизията, бе се появявала в няколко дребни роли в няколко филма и дори й бе възложена главната роля в дълга телевизионна поредица, където играеше безкомпромисен детектив по убийствата. Бош беше чел и гледал интервюта с нея, в които тя казваше, че черпи съпричастността на героинята си към съдбата на жертвите от истинското убийство на своя близка приятелка.

Спомни си първия разговор с Маргот, сякаш бе вчера. По онова време младата актриса бе далеч от успеха си в малкия си апартамент в Студио Сити. Бош и Шийхан седяха на протрития диван, купен в магазин за мебели втора ръка, а Маргот бе седнала на стол, който бе взела от кухничката си.

Двамата детективи разпитваха ежедневно по четирима-петима приятели и познати на жертвата и Маргот бе начело в списъците им, но си бе намерила временна работа в автошоу в Детройт, където й предстоеше да рекламира коли, и бе заминала за там скоро след убийството. Срещата им бе насрочена за след завръщането й.

Маргот се бе оказала истински извор на информация за Скайлър. Оказа се, че двете били близки, макар никога да не бяха живели заедно. По време на убийството съквартирантката на Скайлър се бе изнесла, прощавайки се с мечтата за звездна кариера. Беше се върнала у дома си в Тексас и Скайлър търсела нова съквартирантка. Маргот била в последните месеци на договора си за наем и смятала от Нова година да се премести при приятелката си. Така че тогава Скайлър живеела сама, макар семейството й да бе казало на следователите, че по-малката им дъщеря, тръгнала да пътешества из страната след завършване на гимназията, планирала да пристигне за Деня на благодарността и да използва свободната спалня, а после двете сестри щели да се върнат във Флорида за коледните празници.

Маргот и Даниел се бяха запознали три години по-рано в чакалнята на една кастинг агенция, където се явявали за една и съща роля. Но вместо всяка да види съперница в другата, се сприятелили. Никоя от тях не получила ролята, но това не им развалило настроението — на чаша кафе между тях се зародило приятелство. Оказа се, че двете се движели професионално и социално в едни и същи среди. Впоследствие се грижели една за друга, давали си съвети за потенциална работа и се информирали кои кастинг директори и преподаватели по актьорско майсторство са похотливи.

С времето се бе случвало и двете да излизат с едни и същи мъже и точно това бе изострило вниманието на детективите. Веществените доказателства и резултатите от аутопсията подсказваха, че Даниел е била брутално насилвана в продължение на цяла нощ. Бе изнасилвана вагинално и анално и бе многократно душена. По шията й имаше следи от ожулване, на места кожата й бе разкъсана, което бе индикация, че убиецът й вероятно я е душил до безсъзнание и след това я е свестявал, за да продължи с изнасилването, и така най-малко шест пъти. Беше възможно гаротата да е огърлица, носена от жертвата.

Тялото бе обезобразено с взет от кухнята нож, но аутопсията бе определила, че разрязванията са след смъртта и вероятно в опит убиецът да прикрие какво е правил с жертвата, докато е била жива.

Оказа се също, че апартаментът бе нагласен да изглежда като че бе имало взлом. Плъзгащата се врата на балкона на втория етаж към празната спалня бе оставена открехната, макар да не бяха намерени следи отвън някой да се е катерил и прехвърлял през балкона, за да проникне в апартамента оттам. Цялата дължина на металния парапет на балкона и дебелият слой прах от смога бяха непокътнати. Това означаваше, че вмъкналият се е трябвало да прескочи парапета, без да го докосва, за да се добере до плъзгащата се врата. Подобен абсурден сценарий бе накарал разследващите да заподозрат точно обратното — че убиецът на Скайлър е влязъл през предната врата и без борба. Това означаваше, че я е познавал на някакво ниво и е искал да скрие това от следователите.

По време на показанията си Аманда Маргот бе казала, че една вечер две седмици преди смъртта на Скайлър двете се запили с евтино вино в апартамента на Скайлър и си поръчали храна. Към тях се присъединила трета актриса, Джейми Хендерсън, която познавали от кръга явяващи се на прослушвания. По някое време се заговорили за мъже и така разбрали, че излизали с поне няколко едни и същи мъже, с които се познавали от курсовете, кастинг агенциите и конкурсите за таланти. Разпалени донякъде от алкохола, жените започнали да правят списък „Никога повече“ на мъжете, с които и трите били съгласни, че няма да повторят среща.

Една от важните причини за попадане в списъка била прекалената взискателност, а в някои случаи и физическата заплаха, когато се стигнело до настояване за секс. Маргот обяснила, че много от мъжете, с които били излизали, очаквали да правят секс след само една или две срещи. Точно мъже, които не приемали отказа добре, попаднали в списъка „Никога повече“.

И точно тук усилията на Бош и Шийхан се бяха увенчали с успех. Макар въпросният списък да бе резултат от разпалена от алкохола размяна на клюки, Маргот все още пазеше откъснатата от бележник страница, закрепена с магнит на вратата на хладилника й. Даде я на детективите и дори се оказа в състояние да посочи четирите имена, с които Даниел Скайлър бе допринесла към попълването на злополучния списък. Имената не бяха пълни, а някои от тях като „Боб Гадния дъх“ бяха просто прякори.

Но номер едно в нейния списък бе името Престън. Маргот не бе могла да си спомни дали това е собствено или фамилно име, но за сметка на това добре помнеше съпътстващата го история. Даниел казала, че Престън бил актьор на „стипендия“, в смисъл че имал някаква финансова подкрепа, не му се налагало да си търси работа за издръжка и смятал, че има право на секс след първата среща, на която е платил сметката в ресторанта. Разказала, че той страшно се ядосал на отказа й, когато го зарязала пред жилището си, а после чукал на вратата й и настоявал да го пусне вътре. Тя обаче отказала да отключи, а той й досаждал чак до момента, когато го заплашила, че ще извика полиция.

Маргот им бе казала, че срещата с Престън се състояла две седмици преди срещата на трите момичета, което означаваше четири седмици преди убийството на Скайлър. Притисната за повече подробности относно Престън и първата среща на Скайлър с него, бе казала само, че било в някакъв център на общността, понеже както Даниел, така и Престън били актьори.

Хронологията разкриваше, че издирването на Престън се бе превърнало в приоритет на разследването. Бош и Шийхан се бяха върнали назад към вече проученото, към първите разпитани, и започнаха да питат за мъж на име Престън. Късметът им бе убягвал до момента, когато бяха поискали от малката фирма, в която Скайлър бе работила на рецепцията, регистъра на явилите се на кастинг сесии за трите месеца преди убийствата. Фирмата бе търсила кандидати за второстепенни роли в телевизионно шоу, посветено на работещите в спешното отделение на една болница.

И в списъка на записаните за кастинг, проведен на 14 септември 1987, попаднаха на името Престън Бордърс. Този списък бе стоял защипан на клипборда на работещата на рецепцията на агенцията Даниел Скайлър.

Бош и Шийхан бяха намерили своя „Никога повече“ заподозрян.