Майкъл Конъли
Два вида истина (43)

43

Оказа се, че Анджела Мартинес, авторката на бележката до Бош, знае отлично какво се е случило с Есмералда Таварес, защото тя самата беше Есмералда Таварес.

В сряда вечерта Бош се обади на номера в получената бележка и жената, която се представи като Анджела Мартинес, каза, че е готова да се срещне с него в девет следващата сутрин в дома си в Удланд Хилс.

Блондинката, която отвори вратата на апартамента в жилищния блок, беше към трийсет и пет. Бош бе прекарал доста време през последните две години, разглеждайки снимки на тъмнокоси и тъмнооки Есме Таварес отпреди петнайсет години. Една нейна снимка, с леко нацупени устни, бе окачил в „килията“ си, за да помни винаги този случай. Беше избрал точно нацупената снимка, защото от опит знаеше, че начинът, по който хората свиват устни, не се променя много с времето. Жената, нарекла себе си Анджела, не се усмихваше, когато му отвори вратата, и той веднага разбра, че това е Есме.

А тя пък веднага разбра, че той знае коя е.

— Трябва да спрете да ме издирвате — бяха първите й думи.

Седнаха в дневната и тя му разказа житейската си история. След като започна да говори, той можеше да попълни сам подробностите, преди да ги е изрекла, но я остави да се изприказва. Млада жена, хваната в примката на брак с по-възрастен и властен мъж, който редовно я малтретирал физически, обвързана с бебе, което всъщност не искала да има и което мъжът й желаел само като средство да я държи под контрол. Беше направила тежкия избор да напусне всичко, включително детето, и да изчезне.

Бяха й помогнали и когато Бош започна да задава конкретни въпроси, се изясни, че помощта е дошла от любовник, който имала още по време на нещастния си брак и с когото живеели заедно вече от петнайсет години. Първоначално се изнесли и заживели заедно в Солт Лейк Сити. След десет години се върнали, защото и на двамата им липсвал градът, в който са израснали.

В историята й имаше повече дупки, отколкото в рибарска мрежа, но Бош усети, че пропуските и несъответствията са в резултат от желанието й да се представи в по-добра светлина. Тя не показа вина за изоставянето на невръстната си дъщеричка — още бебе тогава, — нито се притесни от усилията на обществото да бъде намерена. Заяви, че нямала представа за всичко това, защото тогава живеела в Солт Лейк Сити.

Обясни също, че изчезването й не било вследствие на желание да хвърли подозрението върху изоставения си съпруг. Каза само, че нямала алтернатива.

— Ако се бях опитала просто да го напусна, той щеше да ме убие — обясни тя. — Признайте си, че и вие сте си мислили, че ме е убил.

— Може и така да е било — каза Бош, — но това отчасти се дължеше на обстоятелствата около изчезването ви, особено с изоставянето на бебе.

В крайна сметка Анджела Мартинес — някогашна Есмералда Таварес — беше твърдо убедена, че няма за какво да се извинява на никого. Нито на Бош, нито на полицията, нито на обществото. А най-малко от всичко на малката си дъщеря, която съпругът й бе дал за осиновяване само година след изчезването на жена му.

— Знаете ли поне къде е? — попита Бош, който в момента просто не можеше да влезе в кожата на безпристрастен детектив.

— Където и да е, сигурна съм, че е на по-добро място от онова, на което щеше да е, ако бях останала в онази къща на ужасите — отговори Мартинес. — Кой знае дали изобщо щеше да оживее. Аз на нейно място едва ли бих оцеляла.

— Но откъде сте знаели, че той ще се откаже от нея след заминаването ви? Тя би могла още да живее в онази къща на ужасите.

— Не! Бях сигурна, че той ще се откаже от нея. Той я искаше само за да ме задържи. Доказах му, че греши.

Бош се замисли за изминалите години и за всички похабени усилия тази жена да бъде открита. Замисли се за детектив Валдес, сега началник на полицията, който бе обсебен от случая години наред. Разбираше, че на едно ниво този изход е добър — мистерията бе разгадана и Есме бе жива. Но нещо го човъркаше отвътре.

— И все пак защо сега? — попита той. — Защо ми се обадихте точно сега?

— С Албърт искаме да се оженим — каза тя. — Крайно време е. А мъжът ми така и не се разведе с мен… това показва колко доминиращ беше. Дори не направи опит да бъда обявена за мъртва. Но аз наех адвокат и сега той ще поеме нещата оттук нататък. Първата стъпка беше да се разкрие решението на мистерията, която бе ангажирала толкова много хора за толкова много време.

И се усмихна, сякаш се гордееше с действията си, възбудена от знанието, че е опазила тайната толкова дълго.

— Не ви ли е страх от бившия ви съпруг?

— Вече не — твърдо заяви тя. — Тогава бях момиче. Той вече не ме плаши.

И усмивката й се превърна в онова леко нацупване, така добре познато на Бош от стената на килията, в която работеше.

— Е, мисля, че това е всичко, което ми е нужно, за да приключа случая — каза той и стана.

— Само това ли ви трябваше? — като че ли се изненада тя.

— Засега — отговори Бош. — Но ще ви се обадя, ако изникне още нещо.

— Е, знаете къде да ме намерите — каза тя. — Най-сетне.

Бош потегли към управлението. Чувстваше се тъпо. Връщаше се с разрешен случай, но нямаше причина да е в добро настроение. Много хора бяха прахосали толкова време, пари и емоции заради Есме Таварес. Както и се очакваше, Есме Таварес бе мъртва. Но пък Анджела Мартинес бе жива.

Когато стигна СФПУ, реши да мине през детективското бюро на път за основния вътрешен коридор на сградата. Работните клетки вече бяха празни, но Бош долови гласове откъм стаята за оперативки. Вероятно детективите обядваха.

Бош надникна през вратата на кабинета на началника на полицията и попита секретарката дали шефът има пет минути свободно време. Знаеше, че влезе ли при него, разговорът им ще продължи значително по-дълго. Секретарката влезе при шефа и се върна с разрешение.

Както обикновено Валдес бе с униформа и седеше зад бюрото си. Държеше „Таймс“.

— Тъкмо четях за теб, Хари — каза Валдес. — Доста добре са те оневинили. Поздравления.

Бош седна срещу него.

— Благодаря.

Бе прочел репортажа още сутринта и бе останал удовлетворен. От друга страна обаче знаеше, че неделното издание на „Таймс“ се чете от повече хора, отколкото делничното в четвъртък.

Това не го вълнуваше особено. Единственият човек, на когото най-много държеше да прочете последното развитие на историята, вече го бе видял онлайн. Мади дори му бе пратила есемес, в който казваше, че се гордее с него и че е щастлива от начина, по който бе приключил случаят „Бордърс“.

— Така… — продължи Бош. — Не знам как точно да ти го кажа, така че ще ти го кажа простичко. Срещнах се с Есме Таварес. Тя е жива и здрава и живее в Удланд Хилс.

Валдес едва не падна от стола.

— Какво?!

Бош му разказа историята, като започна с разпечатването на писмото предната вечер.

— Господи! — потресено възкликна Валдес. — Смятах я за мъртва вече петнайсет години. Ще ти призная нещо — нямаш представа колко нощи едва съм се сдържал да не отида в онази къща, да вържа онзи задник за колата си и да го влача, докато не ми признае къде я е заровил.

— Знам. И аз също.

— Знаеш ли… бог ми е свидетел, че се бях влюбил в нея. Сещаш ли се, както става понякога с жертвите.

— Да, отнася се и до мен. До днес.

— Тя ли ти разказа историята, или…?

Бош преразказа разговора, който бе провел сутринта с Анджела Мартинес. И докато разказваше, лицето на Валдес все повече потъмняваше от гняв. На няколко пъти той клатеше глава и вписваше нещо в бележника пред себе си.

Когато Бош свърши, шефът прегледа бележките си, намръщи се и попита:

— Прочете ли й ги?

Бош знаеше, че го пита дали е информирал Мартинес за конституционните й права да има адвокат и да не се самообвини.

Не — каза Бош. — Не мисля, че трябваше. Тя ме покани в къщата си и седяхме в собствената й дневна. Аз й се представих официално, макар тя, разбира се, да знаеше кой съм. Но това няма значение, шефе. Знам какво си мислиш, но никога не се получава така.

— Това е измама! — възкликна Валдес. — За изтеклото време сме похарчили към половин милион долара за издирването й. Помня, че когато за първи път я обявиха официално за изчезнала, извънредните часове се лееха като от пожарен кран. Целият наличен състав бе впрегнат. И никога не сме се отказвали изцяло, което се доказва и от това, че те наехме да разследваш до дупка.

— Виж, не искам да изглежда сякаш я защитавам, но тя е извършила морално престъпление, а не такова, което прокуратурата да може да използва. Избягала е от ситуация, която е смятала за крайно опасна за живота й. Нямало я е дълго преди да започнат свръхусилията да бъде открита. Може спокойно да заяви, че не е знаела за това или че е било прекалено опасно да се обади и да ни съобщи, че е добре. Пред нея има много възможни линии на защита. Прокуратурата няма да я докосне и с пръст.

Началникът мълчеше. Облегна се на стола си и се загледа в хеликоптерчето, което висеше на нишка от тавана. Обичаше да казва, че това е въздушната ескадрила на малкото им управление.

— Мамка му — въздъхна накрая. — Бих искал да можем да направим нещо.

— Ще трябва да се примирим — каза Бош. — Била е в тежка ситуация. Направила е грешен избор, но хората не са безгрешни. Хората са егоисти. През цялото време сме си мислили, че е мъртва, че е чиста и невинна. За нас. И изведнъж разбираме, че е човек, който може да зареже бебе, за да се спаси.

Бош се сети за Хосе Ескивел-младши, умрял с буза върху линолеума в задния коридор на семейната аптека. Запита се дали има наистина чисти и невинни.

Валдес стана и отиде до дъската за вътрешни новини над ниската редичка кантонерки до дясната стена. Прелисти няколко графика за разпределения на дежурствата и след това разрови из налепените една връз друга листовки за издирвани престъпници, докато не намери бюлетина с надпис „ИЗДИРВА СЕ“ със снимката на Есме Таварес от 2002 година. Откъсна я от дъската и я смачка на топка. След това запрати топката към кошчето в края на редицата кантонерки.

Не улучи.

— Накъде отива този свят, Хари? — замислено попита Валдес.

— Нямам представа — чистосърдечно си призна Бош. — Тази седмица приключих двойно убийство и случай отпреди петнайсет години с изчезнало момиче. И не се чувствам кой знае колко добре.

Валдес се тръшна на стола.

— Би трябвало да се чувстваш адски добре с аптеката. Та ти видя сметката на двама мръсници!

Бош кимна. Но всъщност се чувстваше сякаш обикаля в кръг около пълната справедливост, до която не може да се докосне.

Стана и попита:

— Ще се обадиш ли на Карлос да му кажеш, че вече може да спи спокойно?

Карлос Таварес беше съпругът на Есмералда, основен заподозрян от петнайсет години.

— Майната му на Карлос — отсече Валдес. — Той е пълен задник. Ще го прочете във вестника.

На вратата Бош се обърна и каза:

— Ще гледам днес да напиша отчета.

— Добре — каза Валдес. — После отиваме да пием.

— Идеално.