Майкъл Конъли
Два вида истина (2)

2

Бош се чувстваше така, сякаш стените на стаята се затварят около него. В мислите си — а и такава бе реалността — бе извадил Бордърс от играта завинаги. Не вярваше, че на садистичния сексманиак някога ще му боднат иглата, но очакването на изпълнението на смъртна присъда си е преживяване, което само по себе си не е за завиждане. Във всички случаи поне изолацията бе най-малкото, което Бордърс заслужаваше. Бяха го вкарали в „Сан Куентин“ на двайсет и шест. За Бош това означаваше поне петдесетина години живот в единична килия. По-малко, ако извадеше късмет. Много затворници в Калифорния предпочитаха самоубийството пред чакането на иглата.

— Не е толкова просто, колкото си мислиш — каза Кенеди.

— Така ли? — удиви се Бош. — Защо не ми обясниш?

— Задължение на ОНП е да разглежда всички законно подадени молби за преразглеждане на присъди. Прегледът, който извършваме, е първата фаза, която се провежда вътрешно, преди случаите да отидат в ЛАПУ или друг правоохранителен орган. Когато даден случай отговори на условията за определено ниво на загриженост, преминаваме на следващата фаза и правоохранителните органи извършват комплексно разследване.

— И разбира се, в този момент всички подписват декларации за неразгласяване на информацията. — Бош гледаше Сото, докато го казваше. Тя отмести поглед.

— Абсолютно — потвърди Кенеди.

— Не знам какви точно доказателства ви е предоставил Бордърс или адвокатът му, но мога да те уверя, че всичко това е пълна дивотия — каза Бош. — Той е убил Даниел Скайлър и всичко друго е прах в очите.

Кенеди не реагира, но от изражението му Бош разбра, че го е изненадал, че все още помни името на жертвата.

— Да, след трийсет години още помня името й — натърти Бош. — Също така помня Дона Тимънс и Вики Новотни, двете жертви, за които твоят офис твърдеше, че не сме събрали достатъчно улики, за да предявим обвинение. Те включени ли са в комплексното ви разследване?

— Хари… — обади се Сото в опит да го успокои.

— Бордърс не е внесъл никакви нови доказателства — каза Кенеди. — Всичко си е било в ръцете ни.

Това едва не нокаутира Бош. Кенеди говореше за веществените доказателства по случая. Това на свой ред означаваше, че е имало улика, прибрана от местопрестъплението, която оневинява Бордърс за престъплението, а това на свой ред предполагаше некомпетентност или — още по-лошо — злоупотреба със служебно положение, в смисъл че той или не е забелязал някакво веществено доказателство, или съзнателно го е „пропуснал“.

— За какво говорим все пак? — попита Бош.

— За ДНК — поясни Кенеди. — Това не е било част от случая през осемдесет и осма. Делото се е слушало още преди ДНК да бъде разрешена за използване в наказателните дела в Калифорния. Чак след година за първи път се представя и приема от съда във Вентура. А в окръг Ел Ей това става още една година по-късно.

— Ние не разполагахме с ДНК — възрази Бош. — Просто намерихме вещи на жертвата, скрити в апартамента на Бордърс.

Кенеди кимна на Сото.

— Отидохме в архива и отворихме клетката — каза тя. — Знаеш как се прави. Занесохме дрехите, взети от жертвата, в лабораторията за серологическо^[1] изследване.

— Правиха й серология още преди трийсет години — напомни Бош. — Но тогава търсеха АВО маркери вместо ДНК^[2]. И не намериха нищо. Сега ще ми кажеш, че…

— Намериха сперма — намеси се Кенеди. — Нищожно количество, но намериха. Науката явно се е развила след онова убийство. И установиха, че спермата не е от Бордърс.

Бош поклати глава.

— Окей, ще захапя стръвта. Чия е?

— На изнасилвач на име Лукас Джон Олмер — отговори Сото.

Името бе напълно непознато на Бош. Той трескаво започна да мисли какъв номер е бил извъртян и как това да бъде разобличено, без дори за секунда да допусне, че е сгрешил, когато е закопчал белезниците около китките на Бордърс.

— Олмер е в „Сан Куентин“, нали? — предположи той. — Цялата работа е толкова…

— Не, не е — прекъсна го Тапскот. — Мъртъв е.

— Повярвай, Хари, и ние можем някои неща — добави Сото. — Не сме тръгнали с готова хипотеза. Олмер никога не е бил в „Сан Куентин“. Починал е в Коркоран преди две години и никога не се е срещал с Бордърс.

— Скъсахме си задниците в проверки от неделя досега — отново се намеси Тапскот. — Двата затвора са на петстотин километра един от друг и двамата нито са се познавали, нито някога са комуникирали помежду си. Чукаш на грешна врата.

Имаше някакво злорадство в начина, по който говореше Тапскот, сякаш му казваше: „Я сега да те видя“. На Бош му идеше да го зашлеви през устата. Сото знаеше какво може да вбеси Бош, затова сложи успокоително ръка върху неговата.

— Хари, вината не е твоя — каза тя. — На лабораторията е. Докладите им са запазени. Прав си, тогава те не са намерили нищо. Пропускът е техен.

Бош я погледна и издърпа ръката си изпод нейната.

— Наистина ли вярваш на това? — попита я. — Защото аз не вярвам. Бордърс е. Той е зад всичко това… по някакъв начин. Усещам го.

— Но как, Хари? Ние не открихме нищо съмнително.

— Кой е бил в клетката с веществените доказателства след слушането на делото?

— Никой. Всъщност последният отварял онази клетка си ти. Оригиналните печати с твоя подпис и ръкописна дата бяха непокътнати. Покажи му видеото.

И тя кимна на Тапскот, който извади телефона си, пусна видеоклипа, завъртя екрана към Бош и уточни:

— Това е в Пайпър Тек.

Пайпър Тек беше огромен комплекс в деловия център на града, където се намираше документалният архив на ЛАПУ, както и архивният склад за веществени доказателства, заедно с отдела за пръстови отпечатъци и авиоотрядът, използващ просторния като стадион покрив на сградата за хеликоптерна площадка. Бош знаеше, че използваният в архива протокол за работа със съхраняваните там материали е безукорен. Допускаха се само положили клетва полицаи, които трябваше да предоставят служебните си карти и да оставят пръстовите си отпечатъци, за да изтеглят веществените доказателства за който и да е случай. Кашоните се отваряха в зона за оглед, намираща се под денонощно видеонаблюдение. Но това беше видео на Тапскот, записано с телефона му.

— Това не беше първата операция на ОНП, така че си имаме собствен протокол — обясни Тапскот. — Един от нас отваря кашона, друг записва всичко случващо се. Няма значение дали те там използват свои видеокамери. Както можеш да видиш, печатите са непокътнати и няма следи да са манипулирани.

Видеото показваше Сото да поднася кашона пред камерата и да го завърта, така че да се види от всички страни, че печатите са в първоначалния си вид. Капаците на кашона бяха запечатани със старите етикети, използвани през 80-те. През поне последните две десетилетия полицейското управление използваше червено тиксо, което се късаше и отлепяше, ако някой се опиташе да го манипулира. Но през 1988 за запечатване на кашони с веществени доказателства се използваха бели правоъгълни стикери с надпис Веществени доказателства, изследвани от ЛАПУ и редове за подпис и дата на запечатването. Сото се отнасяше към кашона с досада, зад която Бош разчете убедеността й, че само си губят времето. Бош смяташе, че поне до този момент тя е на негова страна.

Тапскот даде в близък план печатите върху горния капак на кашона. Бош различи собствения си подпис върху горния централен стикер, до който се четеше датата 09-09-1988. Знаеше, че тази дата документира запечатването на кашона в края на процеса. Бош бе върнал веществените доказателства, бе запечатал кашона и го бе завел в архива в случай че евентуално обжалване доведе до отмяна на присъдата и делото бъде върнато в съда. Бордърс обаче не бе обжалвал и кашонът, както изглеждаше, бе останал на стелажа в архива, гарантиран срещу евентуално разчистване, защото той бе имал предвидливостта да го надпише съвсем ясно със „187“ — члена за убийство в калифорнийския наказателен кодекс, което за работещите в архива означаваше „Да не се изхвърля“.

Докато Тапскот обработваше кашона, Бош разпозна своя почерк по поставените стикери върху всички съединения на кашона, включително тези на дъното. Винаги го бе правил до момента, когато въведоха в обръщение специалното червено тиксо.

— Върни назад — внезапно каза той. — Искам да разгледам предишния подпис.

Тапскот натисна няколко бутона и постави клипа на пауза върху едрия план с подписа на Бош, който се наведе, за да го разгледа внимателно. Подписът бе избледнял, но изглеждаше нефалшифициран.

— Окей — каза той неохотно.

Тапскот продължи възпроизвеждането на видеото. На екрана Сото взе макетния нож, вързан на верижка към масата за оглед, и разряза етикетите, за да отвори кашона. После започна да изважда от него различни неща, сред които облеклото на жертвата и плик с изрязаните й нокти, като назоваваше отчетливо всеки предмет, за да бъде надлежно регистриран. Сред нещата, които спомена, беше медальон във формата на морско конче, изиграл ключова роля за осъждането на Бордърс.

Преди видеото да свърши Тапскот спря възпроизвеждането и прибра телефона в джоба си.

— И така нататък, и така нататък — въздъхна той. — Никой не се е ебавал с кашона, Хари. Извадихме от него неща, които са били там, когато самият ти си го запечатал след процеса.

Това, че Тапскот — практически непознат — се бе обърнал към него на малко име, подразни Бош. Той обаче потисна раздразнението си и помълча малко: обмисляше за първи път възможността трийсетгодишната му вяра във възтържествуването на справедливостта да се е крепяла на лъжа.

— Къде са я намерили? — попита след малко.

— Какво да са намерили? — не го разбра Кенеди.

— ДНК-то — нетърпеливо уточни Бош.

— Микроточка на пижамата на жертвата — отговори Кенеди.

— Лесно за пропускане през 87-а — каза Сото. — Тогава сигурно са използвали само черна светлина^[3].

Бош кимна, после попита:

— И какво следва?

Сото погледна Кенеди — този въпрос явно влизаше в сферата на неговата компетентност.

— Ще има слушане по подадена молба за хабеас^[4], насрочено в Състав 107 за следващата сряда — отговори прокурорът. — Ние ще се присъединим към адвокатите на Бордърс и ще пледираме пред съдия Хоутън да отмени присъдата и да го освободи.

— Господи — въздъхна Бош.

— Освен това адвокатът му уведоми градските власти, че ще заведе иск — продължи Кенеди. — Свързахме се с градския прокурор, откъдето ни уведомиха, че се надяват на споразумение. Вероятно става дума за седемцифрена сума.

Бош заби поглед в масата. В момента не можеше да погледне никого в очите.

— И трябва да те предупредя — завърши Кенеди, — че ако не бъде постигнато споразумение и той заведе иск във федералния съд, искът може да бъде насочен лично срещу теб.

Бош кимна. Знаеше го. Искът за накърняване на гражданските права, заведен от Бордърс, щеше да направи Бош лично отговорен за нанесените щети, ако градските власти не поемеха обезщетението. И понеже преди две години Бош беше осъдил кметството да възстанови пълната му пенсия, сега едва ли щеше да се намери и един човек в градската прокуратура, проявяващ дори минимален интерес да възмезди Бош за щетите, присъдени на Бордърс. Единствената мисъл, пробиваща през тази мрачна реалност, бе за дъщеря му. Той щеше да остане само със застраховката си, която щеше да премине към нея, когато той си отидеше.

— Съжалявам — каза Сото. — Ако имаше някакъв друг…

И спря. Той бавно вдигна поглед към нея и каза:

— Девет дни.

— Какво искаш да кажеш? — не го разбра тя.

— Слушането е след девет дни. Това е времето, с което разполагам, за да открия как го е направил.

— Хари, занимаваме се само с това от пет седмици. Няма нищо. Всичко се е случило преди Олмер да бъде засечен от нечий радар. Единственото, което знаем, е, че тогава не е бил в затвора и е пребивавал в Ел Ей — установихме къде е работил. Но ДНК-то си е ДНК: на пижамата й има ДНК на мъж, впоследствие осъден за многократни отвличания с изнасилване. Във всички случаи е имало проникване в къща… доста сходно със Скайлър. Но без убийството. Не знам… погледни фактите. Никой прокурор на света не би се занимавал с това, а още по-малко би постъпил различно.

Кенеди прочисти гърлото си.

— Дойдохме тук от уважение към теб и към всички случаи, които си разнищил през годините. Не искаме да сме противници в този случай. Това не би свършило добре за теб.

— А не ти ли е хрумвало, че всеки от тези „разнищени“ от мен случаи ще се окаже застрашен от тази история? — попита го Бош. — Отвориш ли вратата пред този тип, можеш веднага да я отвориш и пред всички останали, които съм прибрал на топло. Дори да го припишем на лабораторията, пак е същото — опозорява се всичко.

Облегна се на стола и се загледа в старата си партньорка. Някога й беше наставник. Тя трябваше прекрасно да съзнава какво означава всичко това за него.

— Ситуацията е каквато е — каза Кенеди. — Не можем да я променим. Имаме задължение: „По-добре сто виновни да бъдат освободени, отколкото един невинен да бъде осъден“.

— Спести ми изопачения си бенфранклиновски цитат^[5] — сопна се Бош. — Намерихме улики, свързващи Бордърс с изчезването и на трите жени, а вие пасувахте за два от случаите, защото някакъв сополив прокурор решил, че не му стига. Това просто не се връзва с нищо. Искам деветте дни, за да проведа собствено разследване, и искам достъп до всичко, с което разполагате, и всичко, което сте направили.

Гледаше Сото, докато го казваше, но му отговори Кенеди.

— Няма да стане, детектив — отсече той. — Както вече казах, дойдохме като знак на внимание. Но ти вече не работиш по този случай.

Преди Бош да го контрира, на вратата се почука и Бела Лурдес я открехна и му направи знак да излезе.

— Хари, ела веднага.

В гласа й имаше настойчивост, която Бош не можеше да пренебрегне. Той погледна седящите край масата и се надигна.

— Изчакайте така — каза им, — не сме свършили.

Стана и излезе. Лурдес затвори вратата.

Стаята на полицаите беше празна — детективите се бяха изнесли. Вратата на капитана бе отворена и столът зад бюрото му бе празен.

А Лурдес бе определено развълнувана. Прибра тъмната си коса зад ушите си с две ръце — жест, отдавна познат на Бош.

— Какво е станало?

— Имаме две жертви при обир на аптека в мола.

— Две жертви? Полицаи?

— Не, служители. Началникът иска всички да се явят там незабавно. Готов ли си? Ще се качиш ли с мен?

Бош хвърли поглед към затворената врата на залата за оперативки и се замисли за казаното там. Какво щеше да прави? Как щеше да подходи?

— Хари, трябва да тръгвам. Идваш ли, или не идваш?

Бош я погледна.

— Добре. Идвам.

Тръгнаха бързо към изхода за служебния паркинг. Бош извади телефона си и изключи диктофона.

— А ония? — попита Лурдес.

— Майната им — каза Бош. — Ще разберат.