Майкъл Конъли
Два вида истина (34)

34

Бош пристигна за срещата с петнайсет минути закъснение. Холър вече беше в сепарето в задната част на ресторанта. Бош седна срещу него. Чудеше се ще може ли да сложи някаква храна в стомаха си. Реши да не рискува.

— Закъсня и изглеждаш ужасно — коментира Холър вместо поздрав.

— Благодаря — каза Бош. — Нека само кажа, че последните седемдесет и два часа не бяха сред най-добрите в живота ми.

— Тогава да се заемем с добрите новини, брат ми. На път сме да планираме твоето въздигане от пепелта.

— Звучи ми прекрасно.

— За твое сведение, през въпросните седемдесет и два часа се случиха много неща. Бих искал Сиско да ми е подръка за тази част от историята, но той не ми отговаря след като се чухме с него за последно в събота.

— Не можеш ли ти да ми разкажеш?

— Естествено, че мога. Основното е, че разполагаме със сериозна верига от доказателства, стига да можем да вкараме крак в процепа на вратата, образно казано. Това ще е ключовият момент. ОП и Кронин яростно ще настояват да бъдем изключени от слушането, но аз мисля, че имаме сериозен аргумент в полза на това да ни допуснат да се явим. Затова искам да изрепетираме твоето възмущение.

— Няма никаква необходимост да го репетирам. И Бордърс ли ще е там?

— Съдията е издал заповед за прехвърляне. Докато сме там, вероятно ще го докарат с бус.

— Да, след като е там и толкова близко до свободата, аз ще съм зареден с всичкото възможно възмущение, което ти е нужно.

Холър кимна. Бе искал да чуе точно това.

— Сега… колкото и тревожен да е онзи материал в „Таймс“, той всъщност ще сработи в наша полза — обясни адвокатът. — Причината е, че това прави случая обществено достояние и щатът няма да може да заяви, че професионалната ти репутация не е сериозно пострадала. Ще е ясно като бял ден.

— Добре — каза Бош. — Доволен съм, че това ще удари по онзи задник Кенеди.

— Да. Сега нека се подготвим за всички евентуалности. След като се аргументирам, съдията ще иска да те изслуша в кабинета си. Вчерашната история гарантира пълно медийно покритие, поради което съм сигурен, че съдията ще иска да чуе на спокойствие твоята версия, преди да направи всичко достояние на медиите. Имаш ли проблем с това?

— Не, никакъв.

Сервитьорката дойде и Бош си поръча кафе. Холър си поръча малка порция палачинки и сервитьорката тръгна да изпълни поръчката.

— Не искаш ли да ядеш? — попита Холър.

— Не и в момента — отговори Бош. — Кажи нещо за Спенсър, онзи на гишето. Как се развиха нещата покрай него след като престанах да мога да ги следя?

— Снощи му вдигнахме кръвното.

— Какво означава това?

— Връчихме му призовка. Това го изплаши до смърт, понеже не допускаше, че сме наясно къде се опитват да го скрият.

— Окей, върни малко назад. Ако помниш, мен ме нямаше от петък. Последното, което знам, е, че Сиско го следеше и го засече да се среща със съпругата на Кронин на паркинга на книжарницата. Какво стана след това?

— На следващата сутрин отново му пратих Сиско. „Кронин и Кронин“ явно вече подозираха, че си намислил нещо и няма да се предадеш лесно. Така че се опитаха да скрият Спенсър до слушането, за да нямаме достъп до него. Само че Сиско и момчетата му вече го бяха надушили и просто го проследиха до скривалището му в Лагуна. Това се оказа вилата им за уикендите. Жалко, че не можа да видиш изражението му, когато му треснаха призовката.

— Ти там ли беше?

— Не, щеше да е в нарушение на правилата аз да му връча призовката. Но това не ме лиши от удоволствието.

Холър извади телефона си и продължи, докато търсеше видеото.

— Сиско ми се губи от вчера… не сме се чували. Така че аз организирах издаването на призовката и я изпратих по факса на мой познат частен детектив в околия Ориндж — Лорин Сакс, бивш шериф на околията и истинска красавица. Хората там неслучайно й казват Секси Сакси. Тя се занимава основно с брачни дела — нали се сещаш, ходи по баровете да дебне дали съпругът се заиграва, такива неща. Има видеоочила, с които излиза при акции, и аз й казах, че искам запис на връчването на призовката. Ето какво ми изпрати.

Холър обърна към него телефона си, за да се вижда. Хари се наведе по-близко, за да чува звука. Екранът показваше врата. Картината бе както я виждаше Сакс. Ръката й се протегна и почука по вратата. Настъпи тишина, но през оцветеното стъкло на вратата се забелязваше някаква сянка — някой явно стоеше от другата страна на вратата.

— Господин Спенсър — разнесе се гласът на Сакс, — отворете вратата, моля.

Реакцията на суровия й тон бе продължаваща тишина.

— Господин Спенсър — каза Сакс, — виждам ви. Отворете вратата, ако обичате.

— Коя сте вие? — чу се отвътре. — Какво искате?

— Имам документи от юридическо естество, които трябва да подпишете. От Лос Анджелис са.

— Нямам представа за какво говорите.

— Вашата юридическа форма е „Кронин и Кронин“, нали така? В такъв случай документите се отнасят точно до вас.

Никаква реакция. След доста време се чу завъртане на ключ и вратата се отвори няколко сантиметра. Някакъв мъж надникна през процепа с едно око. Но в пролуката се видя и част от лицето му. Беше Спенсър. Очите му се разшириха, когато Сакс ловко напъха сгънат бял документ през вратата. Спенсър се опита да я затвори, но — това не се виждаше на видеото — Сакс бе сложила крак в пролуката на прага. Документът попадна вътре. Сакс отстъпи крачка и вратата се затръшна.

— Това е призовка, изискваща присъствието ви в съда сряда сутринта — обясни Сакс. — Документът го изяснява в подробности. Ако не се явите, подлежите на задържане и арест от полицията в Лос Анджелис. На ваше място не бих пропуснала да се явя.

— Аз не съм Тери Спенсър.

— Господине, аз изобщо не използвах името „Тери“, а в призовката е вписано „Терънс“. Не се подвеждайте да използвате тази тактика, за да избегнете явяването си в съда. Призовката ви е връчена напълно законно, господине, и актът на връчването е надлежно документиран. Ако не се явите или излъжете, че не сте били призован, само ще ядосате съдия от Върховния съд и вероятно вашия работодател, който е Полицейското управление на Лос Анджелис.

Никаква реакция. Сакс постоя пред вратата още малко, след което посегна и почука още веднъж, този път по-леко, почти съчувствено.

— Един съвет, господин Спенсър? Елате с адвокат. И имайте предвид, че изборът на Кати Кронин би представлявал конфликт на интереси. Нейната фирма защитава интересите на Престън Бордърс, не вашите. Приятен ден, господине.

Гледната точка на камерата се извъртя на 180 градуса и последва спускане по застланата с каменни плочи пътека към чакаща кола. Местоположението бе явно сред хълмовете на Лагуна и Бош успя да зърне кобалтовосиния океан над покрива на дома на отсрещната страна на улицата.

Видеоклипът свърши и Холър си прибра телефона. Погледна усмихнато Бош.

— Готино, а? Мисля, че доста добре се справихме с господин Спенсър.

— Какво мислиш, че ще направи?

— Надявам се да се яви. Казах й да наблегне на предупреждението за ядосването на съдията и работодателя му. Това може би ще го убеди да се яви.

— Ти ли й каза да му подскаже да дойде с адвокат? Адвокатът може да му нареди да се възползва от Петата поправка^[1].

— Може би. Но сметнах, че си заслужава риска. На нас ни трябва да отрежем Кронини, а не да ги известяваме какво се готви.

— Схващам това, но ако той се възползва от Петата поправка, може да не разберем как е сложил доказателството в онзи кашон.

— Можем да се примирим с това някои тайни да останат неразкрити, стига да спечелим. Сещаш се какво имам предвид, нали?

— Сещам се. С какво друго разполагаме?

— Да, има нещо, за което ми трябваш, братко. Сиско е изчезнал — дано не злоупотребява с нещо, — а на мене ми трябва следовател. Бих искал да открия…

— Май трябва да те информирам, че Сиско работи за мен. От вчера следобед. Не по този случай. Става дума за личен въпрос.

Холър се изсмя: възприемаше казаното като шега.

— Сериозно ти говоря — подчерта Бош.

— Личен въпрос? — повтори Холър. — Какъв личен въпрос, за бога?

— Помага на мой приятел и не мога да се разпростирам. Мога само да повторя, че нямаш нищо общо с това.

— Имам всичко общо, щом резултатът е, че не разполагам със следовател. Какво става, по дяволите?

— Виж, случаят беше спешен и той ми трябваше. Ще се освободи скоро и може би тогава ще мога да ти разкажа всичко. Но ти разполагаш с мен. Спомена, че искаш да откриеш нещо или някого. Кой? Какво?

Холър го изгледа продължително, после каза:

— Кой. Искам да открия Дайна Скайлър.

На Бош не му трябваше много време да се сети за името. Дайна беше по-малката сестра на Даниел. Тя беше онази, която бе трябвало да посети Даниел през уикенда.

Визитата така и не се бе състояла, но Дайна бе пристигнала от Холивуд, Флорида, по време на процеса, за да даде свидетелски показания в потвърждение на плановете на сестрите да заживеят заедно и да превземат Холивуд със силата на чара си. Дайна беше година и половина по-млада от Даниел, която се бе отнасяла закрилнически с нея. От свидетелската скамейка тя бе говорила за любовта им към филма „Бяла Коледа“, защото разказвал историята за успеха на две сестри. Беше разказала на съдебните заседатели как изпълнявали свой аранжимент на песента „Сестри“ от филма пред родителите си при всяко съвместно празнуване.

Дайна бе силен свидетел в процеса по време на фазата за определяне на наказанието. Бош винаги бе смятал, че точно нейните прочувствени свидетелски показания бяха наклонили везните в полза на смъртната присъда.

— Мисля, че може да ни е полезна заради емоционалния заряд, който носи — каза Холър. — Искам съдията да разбере, че семейството не е станало безразлично, че сестрата на жертвата е в съдебната зала и че той трябва да внимава да не сгреши.

— Тя беше много въздействаща по време на процеса.

— А премести ли се тук, както бяха планирали със сестра й?

— Да, премести се. В началото поддържахме контакт, който с годините някак се загуби. В един момент реших, че съм за нея напомняне какво се е случило с Дани, затова спрях да проверявам наред ли е всичко.

— Дани?

— Даниел. Нейните познати я наричаха Дани.

— Ако те допуснат да дадеш показания в сряда — а аз определено ще побеснея, ако това не стане, — постарай се да я наричаш така.

Бош не отговори. Подобни деликатни манипулации от страна на Холър бяха част от неговото ежедневие, но винаги го напрягаха, въпреки че по правило бяха в негова полза. Ако не ги позволяваше на адвокат, работещ срещу него обаче, не биваше да ги позволява и на адвокат, работещ за него.

Холър продължи:

— И как се развиха нещата при нея? Потърсих я в базата данни за филми, но не я намерих. Да не си е сменила името?

— Ъ-ъ… честно казано, не съм в течение. Дори не знам дали е останала в този бизнес.

— Дали ще можеш да я откриеш?

— Ако е жива, ще я открия. Но ако не е в Ел Ей, не знам как бих могъл да я осигуря за сряда сутринта.

— Ясно… Добре, виж какво ще можеш да направиш. Може да извадим късмет.

— Може. Нещо друго?

— За теб това е всичко. Аз обаче оттук отивам на работа и ще се опитам да разработя стратегия.

— Какво значи това?

— Може със сигурност да предположим, че искането ни молбата за отмяна на присъдата да не бъде разглеждана ще бъде атакувано както от ОП, така и от Бордърс. Ще се аргументирам и ще представя на съдията неофициално изложение какво ще внесем като веществени доказателства, ако се стигне дотам. Ще изброя поименно лицата в списъка на нашите свидетели и ще спомена какви свидетелски показания всеки от тях има готовност да даде. Ако убедим съдията, той ще ни допусне до участие и тогава ще им сритаме задниците.

— Схванах. Имаш ли нещо против да тръгвам? Имам някои неща за довършване и искам да се заловя със задачата да открия Дайна.

— Няма проблем, Хари. Прави каквото трябва да правиш. Но до сряда… наспи се добре. Не искам да се явиш в съда и да изглеждаш виновен.

Бош отпи последна глътка от кафето си, „застреля“ Холър с пръст и се измъкна от сепарето. Преди да се отдалечи, Холър го спря:

— Хари, едно последно нещо. Може да си страхотен детектив, но аз си искам Сиско.

— Добре, ще му кажа.