Майкъл Конъли
Два вида истина (24)

24

Самолетът правеше различни маневри — широки плавни завои, снижаване и набиране на височина. Бош се досети, че това е с цел да се определи дали не ги следят. Онова, което нямаше как да разбере, бе дали всичко това е част от рутинна процедура, или е свързано с неговото присъствие на борда. Сети се за човека, за когото му бе споменал Джери Едгар — вербуваното от УБН мюре, което бе излетяло, но не било на борда при кацането.

В крайна сметка самолетът започна плавно да снижава и около два часа след излитането кацна. Но това бе само по груба преценка на Бош — той не носеше часовник, понеже това не се вписваше в образа на напуснал обществото бродяга.

Всички слязоха тихо и организирано. Бош видя, че се намират на писта в пустинята, обградена от изгорели от слънцето планински плата. Можеше дори да са в Мексико, но докато следваше останалите в посока на чакащия ги бус, той се огледа. Специфичната наситена миризма и бялата солна коричка по почвата подсказваха, че най-вероятно са близко до морето Салтон. Информацията от Джери Едгар помагаше.

Бош избра място до прозореца, за да може да продължи огледа на района. Видя други два самолета, подобни на техния, по-нататък на пистата, зад тях слънцето се спускаше над хоризонта. Това го ориентира, че бусът се движи в южна посока спрямо пистата.

Жената със звездите на ръката седеше две седалки пред него. Докато я гледаше, тя се наведе напред, сви рамене и скръсти ръце на гърдите си. Беше напомняне, че той само играе ролята на наркоман — останалите в буса бяха истински.

След трийсетминутно пътуване бусът спря в някакво подобие на гето, каквито Бош бе виждал при разследванията си в Мексикали и по други места оттатък границата. Беше струпване от каравани, автобуси, палатки и бараки, сглобени от алуминиева ламарина, брезент и най-различни строителни отпадъци.

Преди бусът да спре, хората наставаха от местата си и се струпаха пред страничната врата, сякаш нямаха търпение за следващата фаза от пътуването. Бош остана седнал и загледан как доскоро кротко седящите мюрета сега се бутат за по-добра позиция. Видя жената да дърпа някакъв мъж за ръката, за да мине пред него.

Вратата се отвори и хората едва не изпопадаха през отвора. През страничния прозорец Бош видя причината. Мъжът, който бе излязъл от бивака, за да посрещне буса, раздаваше на новопристигналите вечерната им доза: слагаше хапчетата в протегнатите ръце на мюретата още докато те слизаха през вратата.

Това беше моментът да изиграе ролята си, така че Бош стана, преметна раницата през рамо, нареди се зад последния, сложи ръка на рамото му и рязко го дръпна назад, за да се измъкне навън преди него.

— Хей, шибаняк такъв! — изквича мъжът.

Бош го усети, че ще се бори за мястото си. Обърна се, вдигна бастуна и го хвана с две ръце напречно пред себе си. Мъжът срещу него бе по-млад, но по-слаб заради наркозависимостта си. Бош лесно блокира замахванията му с бастуна и мъжът падна на пътеката между седалките. Без да го изпуска от поглед, Бош пристъпи към вратата.

Излезе от буса предпоследен и спря за момент пред мъжа, който го чакаше, за да пусне бледозелено хапче в ръката му. Преди да отстъпи встрани, Бош видя на хапчето числото 80. Онзи, с когото се бе спречкал, слезе последен и също получи хапче.

— Не, не, не… чакай малко! — каза той. — Трябват ми две, две! Дай ми две!

— Не, едно — отсече разпределителят. — Щом се биеш, ще получиш едно. Точка. Мърдай!

Акцентът му беше малко по-различен от този на мъжете в клиниката в Пакоима, но според Бош и той бе пришълец от Източния блок.

Наркоманът, с когото бе станало спречкването, гледаше хапчето в шепата си с такова страдание, каквото Бош бе виждал на лицата на най-отчаяните — бегълци преди десетилетия във Виетнам, наркомани в най-долните свърталища на Холивуд. Погледът им винаги изразяваше едно и също: „Какво ще правя сега?“.

— Моля — прошепна той.

— Движение, Броуди, или си заминаваш — каза дистрибуторът.

— Окей, окей — примири се наркоманът.

Последваха останалите, които вече вървяха в колона към лагера. Бош изостана последен, за да държи под око Броуди. Забеляза как жената с татуировката, която бе малко по-напред, изважда нещо от джоба си. После тя отново скръсти ръце на гърдите си, но от начина, по който се движеха раменете й, Бош разбра, че върти нещо. Досети се, че е мелничката. Тя или се нуждаеше от дозата си веднага, или се страхуваше да не би някой от мъжете, може би Броуди, да й вземе хапчетата.

Видя я да вдига ръце към лицето си, пред устата и носа, сякаш се готвеше да кихне. После, докато вървеше, изсмърка надробеното хапче.

Броуди завъртя глава и изгледа злобно Бош. Бош протегна бастуна и го блъсна с гумения му край в гърба.

— Мърдай.

— Дължиш ми една осемдесетка, старче — каза Броуди.

— Ела да си я вземеш. Когато пожелаеш.

— Да, ще дойда. Ще дойда.

Броуди бе вързал ръкавите на якето си около кръста си. Пожълтялата му тениска бе увиснала на костеливите му рамене. Бош виждаше татуировките, спускащи се по гърба и ръцете му. Бяха размити и нечетливи, явно направени с подръчно мастило в затворническа килия.

Мъжът от самолета и посрещачът-разпределител ги отведоха до разчистено място в центъра на лагера. Над главите им бяха опънати триъгълни брезентови платна, явно с идеята да осигуряват някаква сянка през деня, но сега слънцето вече се бе скрило зад планините и започваше да става хладно. Под краката им имаше бетон и Бош се сети, че това са плочите, дали на това селище неофициалното му име.

Под една от сенките имаше маса, зад която седеше мъж.

Дойде и шофьорът на буса и тримата биячи погледнаха мъжа зад масата, който им кимна. На червената му риза имаше забодена значка. Изглеждаше като знак на охрана. Това, изглежда, бе „шерифът“ на Слаб Сити.

На масата имаше две картонени кутии.

По време на срещата за въвеждането му в обстановката тази сутрин Бош бе разгледал няколкото снимки на Сантос, с които разполагаше УБН, и макар те да бяха отпреди повече от три години, мъжът зад масата определено не бе той. Шерифът стана и погледна хлътналите очи на стоящите пред него.

— Това ви е храната. По една на човек. Взимайте.

И отвори кутиите.

Този път липсваше трескавото оживление като на слизане от буса, когато раздаваха хапчетата. Храната определено не беше най-съществената част в живота на тези хора. Бош се придвижи напред в опашката, без да се бута, и когато стигна до масата, видя, че в едната кутия има енергийни блокчета, а в другата — опаковани във фолио бурито. Взе си полагаемата дажба и се отдалечи.

Групата започна да се разпада, понеже хората тръгнаха в различни посоки. Беше ясно, че за разлика от Бош, знаят къде да отидат. Броуди пак го изгледа лошо и след това се отправи към отметнатото платнище, служещо за врата на голяма палатка в жълто и черно, която изглеждаше сякаш е била използвана за опушване на термити.

Използвайки прикритието на безпорядъчно движещите се наоколо хора, Бош клекна, остави бастуна до себе си и започна да завързва връзките на обувките си. В подгъва на десния му крачол бяха дозите „Наркан“, от които щеше да има нужда, а в подгъва на левия имаше отвор, където да крие дадените му хапчета, за да могат впоследствие да се използват като веществено доказателство в съда, ако се стигнеше дотам. Предния ден бе тренирал маневрата със завързването неколкократно и когато вдигна нагоре крачола, за да хване връзката, мушна хапчето в дупката на подгъва от вътрешната страна.

Когато се изправи, жената с татуираните звезди мина близко до него и му прошепна:

— Очаквай Броуди да те посети тази нощ. — И се отдалечи към палатката, в която бе влязъл Броуди.

Бош я проследи с поглед, без да отговаря.

— Ей, ти!

Бош се обърна към мъжа до масата и той му посочи някъде зад него.

— Ти си там. Ползвай онова легло и сложи боклуците си под него. Утре няма да ги вземаш със себе си.

Бош се обърна да види какво има там, без да бърза да се изправя. Шерифът му сочеше към задната част на стар училищен автобус, изглеждащ като продължил кариерата си на транспортно средство за ученици с едно-две десетилетия превоз на селскостопански работници. Беше боядисан в тъмнозелено и бе на границата на разпадането. Боята му отдавна бе избледняла и окислена. Прозорците бяха или боядисани, или покрити отвътре с алуминиево фолио.

— Това са всичките ми вещи — отговори Бош. — Трябват ми.

— Няма място за тях — отсече шерифът. — Ще ги оставиш тук. Никой няма да ги пипне. Ако ги вземеш, ще ги изхвърлят от шибания самолет. Ясно ли е?

— Да, ясно.

Бош се изправи и тръгна към автобуса. Изкачи двете стъпала при задната врата и влезе. Беше сумрачно, въздухът бе кисел и застоял. Освен това бе нечовешки горещо. Леглата, за които говореше шерифът, бяха от разпродажба на армейски излишъци и бяха подредени опрени по дължина от двете страни на автобуса с тясна пътека между тях. Бош тръгна бавно по пътеката и веднага установи, че по-чистият въздух е до вратата, през която току-що бе влязъл, само че тези легла вече бяха заети от хора, които спяха или лежаха и наблюдаваха Бош с мъртви погледи.

Последното легло отдясно бе незастлано и изглеждаше свободно. Бош пусна раницата си на пода и я набута с крак под леглото. Седна на него и се огледа. Във въздуха се стелеше комбинация на разложение от воня на мръсни тела, лош дъх и миризмата на морето. Бош си спомни какво му бе казал Джери Едгар след едно тяхно посещение в моргата — че всички миризми имат аерозолен характер. Осъзна, че вдишва микроскопичните частици, идещи от наркоманите в автобуса.

Посегна под леглото и издърпа раницата. Отвори ципа, разрови из дрехите и намери шарената кърпа за чело, която бе мушната там от един от инструкторите на УБН. Сгъна я на триъгълник и я завърза около главата си и върху устата и носа си сякаш беше крадец по влаковете от някогашния Див запад.

— Не помага.

Бош се огледа. Понеже таванът на автобуса бе извит, гласът можеше да иде отвсякъде. Всички изглеждаха или заспали, или индиферентни.

— Тук.

Той се обърна. Някакъв мъж седеше на шофьорската седалка и го гледаше в огледалото над прашното табло. Бош не го бе забелязал.

— И защо не? — попита той.

— Защото това място е като раков тумор — обясни мъжът. — Нищо не е в състояние да го спре.

Бош кимна. Мъжът вероятно бе прав. Но реши все пак да остане с импровизираната си маска.

— Там ли спиш?

— Да — отговори мъжът. — Не мога да лежа. Вие ми се свят.

— Откога си тук?

— Отдавна.

— Колко хора има тук?

— Много питаш.

— Извинявай, мислех, че просто си говорим.

— Тук не се разговаря.

— Чух вече.

Бош бръкна отново в раницата. Извади една от тениските и я нави на руло за възглавница. Легна с крака към задната част на автобуса, за да може да наблюдава вратата. Погледна енергийното блокче. Не беше виждал такова досега. Не беше гладен, но може би не бе лошо да го изяде, за да има сили.

— Как се казваш? — прошепна той.

— Какво значение има? — каза мъжът на шофьорската седалка, но след малко отговори: — Тед.

— Аз съм Ник. Какво става тук?

— Пак въпроси.

— Просто искам да разбера в какво съм се забъркал. Изглежда ми като трудов лагер или нещо подобно.

— Такова е.

— И не можеш да си тръгнеш?

— Можеш, стига те да не разберат. Имаше избягали, но тук сме в центъра на нищото. Трябва ти план.

— Знаех си, че трябваше да им откажа.

— Е, не е чак толкова зле. Дават ти храна и хапчета. Трябва само да спазваш правилата им.

— Ясно.

Бош остави погледът му да се плъзне по разделящата пътека до отворената задна врата на автобуса. Свали кърпата под брадичката си и започна да разопакова блокчето. Надяваше се да му помогне да остане буден и нащрек.

Навън вече почти се бе стъмнило. За първи път Бош почувства да го стяга примката на страха. Знаеше, че опасността е голяма и го дебне от всички страни. Знаеше и че не може да си позволи да заспи дори за пет минути, най-малко през нощта.