Майкъл Конъли
Два вида истина (33)

33

Докато Бош помагаше на Елизабет да се облече, Едгар влезе в стаята.

— Хари, видях колата ти отвън и реших, че може да имаш нужда от помощ.

— Имам, партнер. Помогни ми да я облечем. Трябва да я изведа оттук.

— Да повикаме линейка? Това е лудост.

— Просто я дръж. Вече идва на себе си.

Бош се мъчеше да обуе дънките на тънките й като клечки крака. Успя да я убеди да се задържи права, а после Едгар я задържа така, докато Бош издърпа дънките над костеливия й ханш.

— Искам да си ходя — изстена тя.

— Точно това правим, Елизабет — успокои я Бош.

— Той е гаден шибаняк — каза тя.

Бош беше на път да се съгласи, но преди това огледа стаята.

— Ей, къде е Рохат?

Едгар също огледа стаята, но Рохат го нямаше.

— Не знам…

— Аз ще се оправя с нея. Иди да провериш.

Едгар излезе. Бош завъртя Елизабет с гръб към себе си. Бързо взе бледожълтото яке от купчината нейни дрехи на пода и го разпери пред нея.

— Ще го облечеш ли? Ще вземем другите ти дрехи с нас.

Тя взе якето и започна да пъха ръцете си в ръкавите. Бош внимателно свали чаршафа от раменете й и го пусна на пода. Сега видя цялата татуировка отзад на рамото й:

ДЕЙЗИ

1994–2009

Петнайсетгодишно момиче. Това обясняваше някои неща и го караше да е още по-убеден, че трябва да се погрижи за Елизабет.

Като се движеше абсолютно механично, Елизабет успя да облече якето, но се запъна с ципа. Бош я извъртя към себе си и го вдигна. След това плавно я бутна към масата за преглед, за да може да й обуе чорапите и обувките.

Едгар се върна.

— Няма го. Сигурно се е измъкнал след като ме пусна да вляза.

В гласа му се долавяше облекчение и Бош реши, че не е заради Рохат, а защото Елизабет вече беше облечена.

— Сигурно защото му казах, че отива в затвора. Няма значение. Ще го заловим по-късно. Нека сега я изведем оттук.

— Къде? Никой приют няма да я приеме в такова състояние. Трябва да я закараме в болница, Хари.

— Не, никаква болница и нямах предвид приют. Дръж я здраво.

— Не говориш сериозно, Хари. Не ми казвай, че ще я заведеш у вас.

— Няма да я водя у нас. Да я заведем до вратата, а после ще докарам колата.

Отне им почти десет минути да изведат Елизабет от клиниката на прекия път, свързващ предната и задна част на площада.

— Оттук — каза Бош.

Поведе я към предния паркинг. Там я остави да се подпира на Едгар и изтича до джипа си. Огледа се, но не видя Броуди.

Докара джипа при Едгар и Елизабет и изскочи от него, за да й помогне да се настани на предната седалка, след което я стегна с колана.

— Какво правиш, Хари?

— Център за терапия.

— Кой по-точно?

— Няма име.

— Хари, какво, по дяволите…?

— Джери, трябва да ми се довериш. Правя най-доброто за нея и то няма нищо общо с правилата за действие в подобни ситуации. Разбери, че аз съм част от всичко това, окей? Ти по-добре се безпокой как ще отцепиш това място, след като Али Химика е в неизвестност. Защото в тази клиника сигурно има достатъчно хапчета да захранят цяла армия зомбита като нея.

Бош затвори вратата на джипа и заобиколи отпред, за да седне зад волана.

— И тази армия ще цъфне тук още на разсъмване.

Докато се качваше, забеляза Едгар да поглежда към входа на отключената клиника. Елизабет вече бе отпуснала глава на страничното стъкло.

Бош потегли и погледна в огледалото за обратно виждане. Едгар стоеше на вратата и гледаше след тях.

Хубавото бе, че не се налагаше да пътуват дълго. Бош потегли на север, към Роскоу, там зави на запад под магистрала 405 и навлезе в индустриалния квартал, в който — както с размери, така и с миризма — доминираше гигантската пивоварна „Анхойзер-Буш“, чиито комини бълваха кълбета бирен дим в нощта.

Бош направи два погрешни завоя в непознатия му квартал, преди накрая да намери мястото, което търсеше. Входният портал в желязната ограда, по горния ръб на която имаше бодлива тел, бе отворен. На сградата нямаше надпис, дори липсваше табела с адрес, но шестте мотоциклета „Харли“, паркирани отпред, издаваха за какво става дума.

Бош паркира възможно най-близко до черната врата в центъра на фасадата. Слезе, помогна на Елизабет да се измъкне и я поведе към вратата.

— Хайде, Елизабет, помогни ми малко. Върви. Трябва да вървиш.

Вратата се отвори, преди да стигнат до нея.

На прага стоеше Сиско.

— Как е тя?

— Взела е голяма доза, преди да я открия — обясни Бош. — Така че е със свръхдоза, после й е даден налоксон и сега излиза от състоянието. Готов ли си да я поемеш?

— Готови сме. Остави я на мен.

Сиско се наведе, вдигна Елизабет и я внесе вътре. Бош го последва и когато влезе, видя онова, което не можеше да се види отвън — това бе клуб. В голяма стая имаше две маси за билярд, бар без барман, дивани, маси и столове. Неонови надписи изобразяваха черепи и мотоциклетни колела с ореоли — символите на мотоциклетния клуб „Пътните светци“. Двама грамадни мъже с дълги бради наблюдаваха Сиско и компания да дефилират покрай тях.

Бош последва Сиско по слабо осветен коридор и в малка стая, която бе също толкова сумрачна, където имаше армейски нар, подобен на онзи, на който Бош бе прекарал двете си нощи в разпадащия се автобус в пустинята.

Сиско положи внимателно Елизабет на нара, отстъпи крачка назад и я огледа скептично.

— Сигурен ли си, че не трябваше да я закараш в болница? Не можем да я оставим да предаде богу дух тук. Стане ли… тя просто изчезва. Тук никой няма да вика патолог, ако се сещаш какво искам да кажа.

— Знам — увери го Бош. — Но тя вече идва на себе си. Мисля, че ще се оправи. Онзи доктор ме увери.

— Мошеника ли имаш предвид?

— Той също не искаше тя да умира в заведението му.

— Колко е взела?

— Смляла е две осемдесетки.

Сиско подсвирна.

— Звучи сякаш е искала да сложи край, не мислиш ли?

— Може би, а може би не. Е… ти тук ли го направи? В тази стая?

— В друга, но тук. Заковаха ми вратата. Но тази врата има ключалка само отвън.

— И тя ще е в безопасност тук?

— Гарантирам.

— Добре. Сега си тръгвам, но ще се върна утре сутринта. Рано. И тогава ще говоря с нея. Ти имаш ли готовност?

— Готови сме. Ще задържа субоксона, докато не се върнеш и тя не вземе решение. Помни — тя трябва сама да реши, иначе нямаме повече работа тук.

— Знам. Не я изпускай от поглед.

— Обещавам.

— И благодаря.

— Издължавай се, нали така призовават? Е, това е моето издължаване.

— Добре постъпваш.

Бош пристъпи към нара и се наведе, за да погледне Елизабет. Тя вече спеше, но му се стори, че диша нормално. Изправи се и тръгна към вратата.

— Искаш ли да донеса нещо, когато дойда? — попита от прага.

— Не — отговори Сиско. — Освен ако не решиш да ми върнеш бастуна и шината, ако си приключил с тях.

— Ъ-ъ… това може да е проблем. И двете са иззети като веществени доказателства.

— Доказателства за какво?

— Дълга история. Но ще се опитам да ти намеря същите.

— Забрави. Те донякъде бяха изкушение. Може би не е лоша идея да се отърва от тях завинаги.

— Разбирам те.

Бош се върна при джипа, замисли се за пътя към дома си — поне четирийсет минути в неделния вечерен трафик — и се почувства толкова изморен, че разбра, че просто не може да го направи. Сети се колко лесно бе заспала Елизабет с глава, подпряна на прозореца. Бръкна за лоста на седалката и я отпусна назад до максимум.

Затвори очи и светът изчезна.

 

 

Осем часа по-късно нефилтрираната светлина на зората се подпъхна под клепачите на Бош и го събуди. Той се огледа и видя, че до джипа му е останал само един от мотоциклетите. Останалите бяха изчезнали в нощта, без грохотът на ауспусите им да наруши по някакъв начин дълбокия му сън. Какво по-изразително доказателство за пълното му изтощение.

Останалият мотоциклет беше с черен резервоар с нарисувани върху него оранжеви пламъци. Бош разпозна стила от бастуна на Сиско. Това подсказваше, че Сиско още дежури.

След като се ориентира, Бош отвори жабката и провери дали значката и оръжието му са още там.

Всичко бе на мястото си. Той затвори капака, слезе от джипа и влезе в сградата. Не видя никого в предната стая и продължи по коридора към задната част на сградата. Намери Сиско да седи на нар, препречващ вратата на стаята, където бяха оставили Елизабет Клейтън преди осем часа.

Пред мотоциклетните двигатели на пода до нара имаше столче за сядане.

— Върна се, значи.

— Технически погледнато, не съм си тръгвал. Как е тя?

— Нощта мина добре… без сътресения. Будна е от час и вече не издържа. Така че трябва да влезеш при нея и да говорите, преди да си е изгризала ноктите.

— Ясно.

Сиско стана и отмести нара от вратата.

— Ползвай столчето. Добре е да си на едно ниво с нея, когато разговаряте.

Бош взе столчето, отключи вратата и влезе в стаята.

Елизабет седеше на нара, облегната на стената, с ръце на гърдите, в ранна фаза на нужда. Когато видя Бош да влиза, се наведе напред.

— Ти. Стори ми се, че те видях снощи.

— Да, аз съм — потвърди той.

Сложи столчето на метър от нара и седна на него.

— Елизабет, казвам се Хари. Това е истинското ми име.

— Какво, по дяволите, значи това? Отново ли съм в ареста? Ти от наркото ли си?

— Не, не си в ареста и аз не съм нарко. Но все още не можеш да си тръгнеш.

— Какви ги говориш? Трябва да си тръгна!

Тя понечи да стане, но Бош скочи от столчето и вдигна ръце, готов да я бутне обратно на нара. Тя спря.

— Какво ще правиш с мен?

— Опитвам се да ти помогна. Помниш ли какво ми каза, когато се качих за първи път на самолета? Каза ми: „Добре дошъл в пъкъла“. Е, всичко това вече е минало. Говоря за руснаците, лагера там, самолетите, всичко… На всичко е сложен край, руснаците са мъртви. Но ти все още си в пъкъла, Елизабет.

— Искам да си вървя.

— Къде? Али Химика го няма. Клиниката му е затворена от снощи. Просто няма къде да отидеш. Но тук можем да ти помогнем.

— Какво имате? Трябва ми.

— Не, не това. Исках да кажа — да ти помогнем истински. Да се отървеш от зависимостта и от този си живот.

Тя се изкикоти накъсано.

— Мислиш, че можеш да ме спасиш? Да не мислиш, че си единственият, който е опитвал? Забрави! Начукай си го! Никой не може да ме спаси. Вече ти го казах. Не искам да ме спасяват.

— Мисля, че искаш. Дълбоко в себе си всеки иска.

— Моля те, недей! Просто ме пусни да си ида.

— Знам, че ще е трудно. Една седмица в тази стая, която сигурно ще ти се стори цяла година. Не искам да те лъжа за нищо.

Елизабет вдигна ръце пред лицето си и се разплака. Бош не можеше да разбере дали това е последно усилие от нейна страна да предизвика съчувствието му, или плаче заради себе си и онова, което знаеше, че я чака. Не искаше да й дава да напуска стаята, но му трябваше изричното й съгласие.

— Пред тази врата стои един човек, който е тук заради теб. Казва се Сиско. Бил е там, където си ти сега.

— Моля те, не мога!

— Можеш. Но трябва да го поискаш. Дълбоко в душата си. Трябва да осъзнаеш, че си в бездната, но искаш да се измъкнеш от нея.

— Не-е-е-е… — простена тя.

Сега Бош знаеше, че сълзите й са истински. Между пръстите й виждаше страха в очите й.

— Предписвал ли ти е някой лекар субоксон? Помага. Ще носиш бремето на абстиненцията, но помага.

Тя поклати глава и пак скръсти ръце на гърдите си.

— Помогнало е на Сиско. Ще помогне и на теб. Но трябва да издържиш, и по-важното — трябва да поискаш да издържиш.

— Казвам ти, нищо не помага. Не мога да бъда спасена.

— Виж, знам, че си загубила някого. Има го написано на кожата ти. Знам, че това те е вкарало в дупката. Но помисли за Дейзи. Това ли е краят за теб, който тя би искала?

Елизабет не отговори. Отново вдигна ръце пред очите си.

— Разбира се, че не — продължи Бош. — Тя не би искала това.

— Моля те — изплака Елизабет. — Искам да се махна оттук.

— Елизабет, само ми кажи, че искаш това да свърши. Кимни ми и ще го направим.

— Аз дори не те познавам! — изкрещя безсилно тя.

— Права си — призна Бош спокойно. — Но аз знам, че за теб има по-добро бъдеще. Кажи ми, че го искаш. Заради Дейзи.

— Искам да се махна оттук!

— Няма къде да отидеш. Това е истината.

— Мамка ти!

— Остани тук, Елизабет. Кажи ми, че искаш да опиташ!

Тя спря да се крие зад ръцете си и ги отпусна безжизнено в скута си. Погледна встрани от него, надясно.

— Хайде — подкани я Бош. — Заради Дейзи. Време е…

Клейтън затвори очи, стисна ги и каза:

— Добре, ще опитам.