Майкъл Конъли
Два вида истина (41)

41

Когато взе последния завой на „Удроу Уилсън Драйв“, Бош видя пред дома си паркирана кола. Някой го чакаше. Той изключи звука на „Смяна на караула“ в изпълнение на Камаси Уошингтън. Наближаваше шест и намеренията му бяха да се отърве от костюма, да вземе душ и да се преоблече в обичайните си дрехи, преди да се отправи към Долината и да посети Елизабет Клейтън в тъмницата, където я лекуваха.

Когато влезе под навеса на страничния паркинг, видя кой е — Лусия Сото седеше на предното стълбище. Бош паркира и заобиколи отпред, вместо да се опита да я избегне, като влезе през страничната врата. Тя стана и изтупа праха от дънките си.

— Отдавна ли ме чакаш? — попита Бош вместо поздрав.

— Не — отговори тя. — Трябваше да реагирам на няколко имейла. Няма да е зле от време на време да метеш това стълбище, Хари. Адски е прашно.

— Все забравям. Как приеха развоя в отдела?

— О, нали се сещаш… все едно не се е случило нищо особено. Те винаги приемат така нещата — все едно какви са.

— А какви са в случая?

— Според мен добри. Винаги когато бивш детектив бива оправдан по обвинение в неправомерни действия, това е добро. Дори да става дума за Хари Бош.

И се усмихна. Той обаче се намръщи, отключи вратата и я покани да влезе.

— Заповядай. Бирата свърши, но имам малко много добър бърбън, който можем да споделим.

— Звучи обещаващо.

Бош мина пред нея и влезе в дневната, за да я направи малко по-подходяща за гостенка. Последните две нощи бе заспивал на дивана, докато уж бе гледал телевизия и се бе опитвал да разчисти мислите си от всичко свързано с текущите му задачи.

Оправи възглавниците и взе ризата си, преметната през страничната облегалка. Тръгна към кухнята с нея.

— Седни. Сега ще донеса чаши.

— Защо не излезем на терасата? Там ми харесва, а отдавна не съм идвала.

— Добре, идвам. В релсата на вратата има дръжка за метла, махни я.

— Това е нещо ново.

Той хвърли ризата в пералнята до вратата на кухнята, извади бутилката от хладилника, взе две чаши от рафта и тръгна към терасата.

— Ами… имаше два взлома в квартала напоследък — опита се да обясни. — И в двата случая крадецът се изкатерил на дърво, за да стигне до покрива и оттам да се спусне на задната тераса, където хората обикновено не заключват вратите си.

Посочи с бутилката съседната къща, която беше еркерна като неговата. Задната тераса се издаваше над каньона и изглеждаше недостъпна по друг начин освен отвътре. Но се виждаше, че покривът променя нещата.

Сото кимна. Бош виждаше, че всичко това малко я интересува. Изобщо не бе дошла като представител на кварталния комитет на бдителните граждани.

Отвори бутилката и наля две солидни дози. Подаде едната на Сото, но не се чукнаха. Като се имаше предвид как стояха нещата между тях в момента, това някак не изглеждаше естествено.

— Е, разказа ли ви как го е направил? — попита Бош.

— Кой? — не разбра Сото. — Кой какво да е направил?

— Хайде сега!… Спенсър. Как е манипулирал кашона с веществените доказателства.

— Спенсър все още не ни е казал нищо, Хари. Адвокатът му не му позволява да си отвори устата и заяви, че също така няма да даде и свидетелски показания. Твоят адвокат излъга съдията по време на предварителното запознаване.

— Не, не е излъгал. Поне не и съдията. Прегледай стенограмата. Каза, че Спенсър е готов да застане пред съда. Това не беше лъжа. Но дали щеше да даде свидетелски показания, или щеше да се позове на Петата поправка, са две съвсем различни неща.

— Това си е чисто увъртане, Хари. Никога не съм те виждала да се криеш зад думите.

— Беше блъф, който сработи. Ако от това ще се почувстваш по-добре, ще ти призная, че нямах представа. Но истината излезе наяве, нали?

— Излезе и ни даде заповед за претърсване. Нямаше нужда Спенсър да проговаря.

Бош я изгледа остро. Изглежда, тя бе решила загадката.

— Разкажи ми.

— Отворихме шкафчето му за дрехи. Имал е цял кочан стикери за запечатване отпреди двайсет години — като онези, които са използвали някога. Трябвало е да бъдат унищожени, когато преминахме на червеното тиксо, дето се цепи при опит за отлепване. Но… някак си е успял да запази кочана със стари стикери.

— Значи е разпечатал кашона, поставил е ДНК материал върху пижамата и го е запечатал с нови стикери.

— Срязал долния капак, понеже на останалите стикери имало твоя подпис. И понеже неговите стикери били стари и жълти, всичко продължило да изглежда напълно редовно. Но аз не мисля, че това е бил единственият случай. Получихме заповед за претърсване и на къщата му и намерихме няколко разписки от заложна къща в Глендейл. Проверихме там и се оказа, че им е бил редовен клиент, като продавал най-вече украшения. Смятаме, че е тършувал из кашоните на решените случаи за ценни вещи за залагане. Вероятно е смятал, че понеже случаите са стари и разкрити, никой никога няма да се заинтересува от тях.

— Така че когато Кронин попитал Спенсър може ли да сложи нещо в стар кашон, той му казал, че няма проблем.

— Точно така.

Бош кимна. Мистерията бе разгадана.

— А семейство Кронин? — продължи той. — Предполагам, че ще пожертват единия, нали?

— Най-вероятно — потвърди тя. — Тя ще се отърве, а той ще поеме удара. Ще му отнемат правата, но след това той ще я използва за фасада. И всички ще знаят, че наемат ли нея, всъщност наемат него.

— И само толкова? Без присъда, без затвор? Та той се опита да използва закона, за да извади от затвора убиец! И то не какъв да е, а със смъртна присъда. Няма ли поне да го плеснат през ръцете?

— Ами, последното, което чух, е, че още са в ареста, защото Хоутън ще им определи гаранцията чак утре. Както и да е, всичко още е в процес на преговори, Хари. Но Спенсър продължава да мълчи, а единственият, който говори, е Бордърс. Само че когато единственият ти свидетел е осъден на смърт убиец, това не е случай, който искаш да представиш на съдебните заседатели. Ще се признаят за виновни и може би Кронин ще влезе в затвора, без да е сигурно. Истината е, че много повече им се иска да заковат Спенсър, защото той е злоупотребил със служебното си положение. Така да се каже, предал е управлението.

Бош кимна. Ясно му беше настроението срещу Спенсър.

— Големите началници вече се задвижиха — продължи Сото. — В момента тече реорганизация на цялата процедура по изваждане и връщане на улики, така че никога повече да няма повторение на случилото се.

Бош отиде до перилата и се подпря на лакти на тях. Имаше още поне час до залеза. Магистрала 101 долу в прохода бе задръстена в двете направления. Но почти не се чуваха клаксони. Шофьорите в Ел Ей изглеждаха примирени с влаченето из трафика и не прибягваха до безсилната какофония на клаксоните, на която Бош се бе наслушал в други градове. Винаги бе смятал, че терасата му дава уникален поглед върху тази особеност на тукашния трафик.

Сото дойде при него и също опря лакти на перилата.

— Не дойдох тук, за да разговаряме по случая.

— Знам.

Тя кимна. Беше дошъл моментът.

— Един наистина добър детектив, който бе мой наставник, ме учеше винаги да следвам уликите. И точно това мислех, че правя в този случай. Но някак си бях манипулирана или взех грешен завой и се озовах в позиция, в която уликите ми казваха нещо, което сърцето ми трябваше да усети, че е грешно. Искрено съжалявам за това, Хари. И винаги ще съжалявам.

— Благодаря, Лусия.

Бош кимна. Знаеше, че тя много лесно може да обвини за всичко Тапскот. Той беше старшият в тяхното партньорство и той бе отговорен за вземането на крайното решение по случаите. Само че тя поемаше цялата вина върху себе си. Поемаше бремето, което изискваше кураж и бе по силите само на истински детектив. Трябваше да й се възхищава за това.

Освен това как можеше да обвинява за нещо Сото, след като бе усетил в гласа на собствената си дъщеря безпокойство, че нещо може да е истина и че той може да е манипулирал случай в ущърб на невинен човек?

— Значи… — Лусия го погледна въпросително. — Наред ли е пак всичко между нас, Хари?

— Всичко е наред — успокои я Бош. — Но да знаеш колко ми се иска утре хората да прочетат вестника.

— Майната им на онези, които след днешния ден все още таят съмнения.

— И аз така мисля.

Сото се изправи. Беше казала каквото бе дошла да каже и вече беше готова да си тръгне. Скоро и тя щеше да се включи в желязната лента на трафика долу.

Сото изля остатъка от бърбъна си в чашата на Бош.

— Е… ще тръгвам.

— Окей. Благодаря ти, че дойде. Това беше важно за мен, Лусия.

— Хари, ако някога имаш нужда от нещо или има нещо, което бих могла да направя за теб, знай, че съм ти в дълг. И благодаря за питието.

Обърна се и тръгна към отворената плъзгаща се врата. Бош също се обърна, но приседна на перилата.

— Всъщност… има нещо — обади се той. — Нещо, което можеш да направиш.

Тя спря и се извърна към него.

— Дейзи Клейтън — каза той.

Тя поклати глава, че не го разбира.

— Трябва ли името да ми е познато?

Бош се изправи.

— Не. Тя е жертва на убийство отпреди да постъпиш в отдела. Но ти си по неразрешените случаи. Искам да й изтеглиш досието и да поработиш по него.

— Коя е тя?

— Никоя. И на никого не му пука за нея. Точно заради това случаят още стои отворен.

— Имах предвид коя е тя за теб?

— Никога не съм я виждал. Била е само на петнайсет. Но има някой, който я е привлякъл, използвал я е и после я е захвърлил като парцал. Някой зъл. Не мога да работя по случая, защото касае Холивуд. Това е извън моята юрисдикция. Но е в твоята.

— Знаеш ли за коя година става дума?

— Две и девета.

Сото кимна. Вече имаше сламка, за която да се хване.

— Окей, Хари, Хващам се на работа.

— Благодаря.

— Ще ти се обадя, когато науча нещо.

— Добре.

— До скоро, Хари.

— До скоро, Лусия.