Майкъл Конъли
Два вида истина (14)

14

Във видеозаписа от аптеката убийците на Хосе Ескивел и сина му действаха с увереността на хора, вършили същото и преди. Бяха използвали револвери, за да избегнат засичането на оръжията, както и за да не оставят критично важни улики. Бяха демонстрирали непоколебимост и жестокост. Бош знаеше, че във всяко голямо престъпно начинание има нужда от подобни хора — бандити, готови да направят каквото следва да се направи, за да осигурят оцеляването и успеха на организацията. В живота подобни хора са рядкост. Точно това го караше да подозира, че са доведени отвън, далеч от Сан Фернандо, за да се справят с проблема, създаден от наивния идеалист Хосе Ескивел-младши.

Това потвърждение изглеждаше на път да се потвърди, когато Бош, Лурдес и Систо се върнаха на летище „Уайтман“ със съдебна заповед да прегледат видеоматериала от камерите, наблюдаващи пистата. Започнаха с полунощ на неделя срещу понеделник и превъртаха бързо — забавяха до реално време само когато нарядко някой самолет кацаше или излиташе или когато някаква кола се приближаваше до редицата хангари край летището.

Седяха в тясното сервизно помещение под кулата, което се използваше и като стая на службата за сигурност. Седяха толкова близко един до друг, че Бош долавяше миризмата на никотиновата дъвка на Систо.

В 9:10 сутринта на видеото бдителността им започна да носи плодове, когато вече познатият им бус, който бяха засекли да взема опашката от мюрета пред клиниката, се приближи до хангара, шофьорът го отвори с дистанционното, слезе и влезе за малко вътре.

След четиринайсет минути кацна самолетът за парашутни скокове, рулира и влезе в хангара. От него слязоха само двама мъже — бели мъже с тъмни дрехи, които много приличаха на стрелците в аптеката. Тръгнаха направо към буса и се качиха в него през страничната врата. Бусът отпраши още преди витлото на самолета да е спряло да се върти.

— Те са — каза Систо. — Отиват към мола, за да убият нашите хора.

Каза го гневно и това се хареса на Бош, но той знаеше, че емоционалната вяра и доказателството са две съвсем различни неща.

— От какво разбра?

— Хайде сега! — възкликна Систо — Кои други може да са? Съвпадението във времето е идеално. Кацат, свършват работата, излитат обратно — и край на историята.

Бош кимна.

— Съгласен съм с теб, но какво знаем и какво можем да докажем са различни неща. Хората в аптеката са маскирани.

И посочи видеомонитора.

— Можем ли да докажем, че са те?

— Можем да поискаме лабораторията на шерифството да изчисти записа — обади се Лурдес. — Да направи образа по-ясен.

— Може би — каза Бош. — Превърти напред.

Систо бе хванал дистанционното. Пусна на четирикратна скорост и зачакаха. Бош гледаше как минутите на видеотаймера се превъртат. Когато стигнаха 10:15, нареди на Систо да върне на реално време. Видеото от аптеката бе запечатало акта на убийството в 10:10, а мястото бе на три километра от „Уайтман“.

В 10:21 бусът се върна на летището. Беше пътувал, спазвайки ограниченията на скоростта, и без да бърза, мина през портала и се приближи до хангара. Страничната врата се отвори, двамата мъже слязоха и се качиха в очакващия ги самолет. Витлото му вече се въртеше и той незабавно рулира към пистата.

— Дойдоха и си заминаха, ей така, а двама души са мъртви — коментира Лурдес.

— Трябва да хванем тези типове — изръмжа Систо.

— Ще стане — увери го Бош. — Но аз повече искам онзи, който ги е повикал, човека, качил двамата убийци на самолета.

— Сантос — напомни Лурдес.

Бош кимна. Беше момент, в който и тримата детективи желаеха страстно едно и също нещо.

Систо наруши мълчанието:

— И какъв е следващият ни ход, Хари?

— Бусът — отговори Бош. — Утре прибираме шофьора и ще видим какво ще каже.

— Вървим нагоре по стълбата — каза Систо. — Това ми харесва.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — свали го на земята Бош. — Трябва да допуснем, че всички служители на Сантос работят за него, понеже са доверени войници. Едва ли се страхуват да влязат в затвора, а това ще затрудни пречупването им.

— И какво ще правим тогава?

— Ще вселим в душата му страх от Бога. Щом не го е страх от нас, ще го накараме да се страхува от Сантос.

Преди да си тръгнат от летището, Бош изпрати Лурдес до кулата, за да говори с О’Конър и официално да изземе дневника, в който се документираха кацанията и излитанията на самолета за парашутни скокове, особено в частта с кацането в понеделник сутринта преди стрелбата в аптеката. Той щеше да бъде заведен като веществено доказателство заедно с видеозаписа. Детективите решиха, че това е достатъчно за деня, и се договориха да се съберат в осем на следващата сутрин, за да планират ареста на шофьора на буса. Оттам Систо и Лурдес заминаха за „Магали“ за късна вечеря, а Бош реши да се прибере вкъщи. Искаше да се потруди още малко над случая Бордърс преди недоспиването да го надвие и да го събори в леглото.

Някога Бош с лекота можеше да работи по два дни, без да помисли за сън. Но тези времена отдавна бяха забравено минало.

Беше достатъчно късно и магистралата не бе натоварена. Той се обади на дъщеря си, с която не се бяха чували вече няколко дни, ако не се брояха обичайните къси есемеси за лека нощ. Тя го изненада, като вдигна. Вечер обикновено бе твърде заета за разговори.

— Здрасти, тате.

— Как си, Мадс?

— Стресирана. Имам междинна изпитна сесия тази седмица. Тъкмо отивам в библиотеката.

Това бе болна тема за Бош. Дъщеря му обичаше да се подготвя в библиотеката, понеже мястото й помагало да се концентрира. Но често се задържаше до след полунощ, че и до по-късно, и си тръгваше, като отиваше пеша до колата си, паркирана в подземен гараж. Бяха обсъждали това многократно, но тя упорито държеше на своето и не желаеше дори да чуе за комендантския час 22:00, който Бош се опитваше да й наложи.

Когато той не отговори, тя не се стърпя.

— Моля те, не добавяй към стреса ми и лекция за библиотеката. Тя е абсолютно безопасна и ще съм там заедно с още маса такива като мен.

— Не ме безпокои библиотеката, а гаражът, както много добре знаеш.

— Тате, колко пъти ще говорим за това? Кампусът е безопасен. Нищо не може да ми се случи.

Полицейската практика е родила поговорката, че едно място е безопасно, докато не престане да е безопасно. Достатъчен е само един миг, един лош човек, една случайна среща на хищник с жертва, и нещата драстично се променят. Но той вече бе споделял всичко това с нея и не искаше да превръща това обаждане в спор.

— Щом имаш изпити сега, това означава ли, че след тях ще се върнеш в Ел Ей?

— Съжалявам, тате, не. Със съквартирантките ще ходим в ИБ веднага щом имаме възможност. Ще си дойда при първа следваща възможност.

Бош знаеше, че трите й съквартирантки бяха от Импириъл Бийч до границата.

— Само не пресичайте, нали?

— Да, да!

Тя провлече фразата, сякаш бе доживотна присъда.

— Окей, окей… А пролетната ваканция? Нали щяхме да ходим на Хаваите или някъде другаде?

— Това е чак пролетната ваканция. Сега отивам до ИБ за четири дни и се връщам, защото пролетната ваканция не е никаква ваканция. Имам два проекта по психология, които ще ми отнемат всичкото време.

Бош се вкисна. Беше измислил идеята с пътуването до Хаваите, беше я споменал преди няколко месеца, но не бе настоявал. И ето, сега тя имаше други планове. Той знаеше, че възможността да е с нея и да е част от нейния живот отлита, и това беше поредното напомняне.

— Добре… виж, запази една вечер за мен, става ли? Ти ще избереш кога, аз ще дойда и ще хапнем някъде навън. Просто искам да те видя.

— Окей, става. Всъщност тук в Нюпорт имаме „Моца“. Да отидем там, а?

Беше любимото й заведение в Ел Ей.

— Където кажеш.

— Страхотно, тате. Но сега трябва да тръгвам.

— Окей… обичам те. Пази се.

— И ти.

Това беше всичко.

Бош се натъжи. Светът на дъщеря му се разширяваше. Тя щеше да пътува насам-натам и това бе логичният развой на нещата. Това му харесваше и едновременно с това го натъжаваше. Тя бе част от живота му, преди да настъпи времето да замине. И сега Бош съжаляваше за пропуснатите години преди това.

Пред дома му имаше паркирана кола със сгушена на предната седалка фигура. Беше девет вечерта и Бош не очакваше компания. Спря под навеса, върна се на улицата и се приближи до колата, блокираща входната пътека на къщата. Включи фенерчето на телефона си и светна през отворения десен прозорец.

Джери Едгар бе заспал зад волана.

Бош го потупа лекичко по рамото и Едгар се сепна и вдигна глава. Над тях имаше стълб на уличното осветление и той виждаше Бош само като силует.

— Хари?

— Здрасти, партнер.

— Мамка му… заспал съм. Колко е часът?

— Девет.

— Господи… кога стана чак девет!

— Какво има?

— Дойдох да говоря с теб. Проверих пощата в кутията и разбрах, че още живееш тук.

— Да влезем.

Влязоха и Бош събра пощата, която Едгар бе проверил, и извика:

— Мила, върнах се!

Едгар го изгледа с поглед, който казваше: „Не на мен тия“. Знаеше, че Бош е самотник. Бош се усмихна и поклати глава.

— Майтап… Нещо за пиене? Свърших бирата. Имам бутилка бърбън и… май това е всичко.

— Бърбън става — одобри Едгар. — Може би с едно-две кубчета лед.

Бош го покани с жест да влезе в дневната и отиде в кухнята. Взе две чаши от бюфета и сложи в тях лед. Чу Едгар да маха дръжката на метлата от релсата на плъзгащата се врата и да отваря. Бош свали бутилката бърбън от хладилника и излезе на терасата. Едгар стоеше до перилата и гледаше към „Кауенга“.

— Както преди си е — каза Едгар.

— За къщата ли говориш или за каньона? — не разбра Бош.

— Май и за двете.

— Наздраве.

Бош му подаде двете чаши, за да отвори бутилката, след което понечи да налее.

— Я почакай! — възкликна Едгар, като видя етикета. — Ти шегуваш ли се?

— За какво? — озадачи се Бош.

— Хари, ти имаш ли някаква представа какво е това?

— Това…?

Едва сега Бош погледна етикета. Едгар се обърна и изсипа леда през перилата. После поднесе празната си чаша на Бош.

— На „Папи Ван Уинкъл“ не се слага лед.

— Не се ли слага?

— Това е все едно да сложиш кетчуп на хотдог.

Бош поклати глава. Не разбираше сравнението на Едгар.

— Че хората винаги слагат кетчуп на хотдога.

Едгар поднесе чашите и Бош започна да налива.

— По-леко — спря го Едгар. — Откъде го имаш?

— Подарък от едно лице, за което работех — отговори Бош.

— Трябва да е бил червив с пари. Това нещо се намира само в и-бей и се кръстиш някой да не е повредил тапата. Би могъл да купиш на дъщеря си кола с тази бутилка^[1].

— „Червива“… Беше жена.

Бош отново погледна етикета на бутилката. Поднесе гърлото до носа си и вдиша дълбокия опушен аромат.

— Кола, казваш? — повтори той.

— Е… поне капарото — поправи се Едгар.

— Аз едва не го подарих на началника в Сан Фернандо. Предполагам, че щеше да е най-хубавият му коледен подарък.

— По-скоро за цялата година.

Бош остави бутилката на перилото и Едгар едва не припадна. Сграбчи я веднага, преди някое земетресение или повей на вятъра откъм Санта Ана да я е запратило към тъмния двор долу. Остави я внимателно на масата до шезлонга.

Върна се и двамата застанаха един до друг, загледани към каньона долу. Там, в началото, магистрала 101 все още бе очертана като гирлянда от бели светлинки, пъплещи през Холивуд, и друга гирлянда от червени габарити, заминаващи на юг.

Бош чакаше Едгар да сподели причината за идването си, но той мълчеше: наслаждаваше се на редкия бърбън и на светлинките.

— Е, какво те докара чак дотук тази вечер? — не издържа накрая Бош.

— О… и аз не знам — призна Едгар. — Нещо, свързано със срещата ни вчера. Видях, че си още в играта, и това ме накара да се замисля. Мразя работата си, Хари. Никога не свършваме нищо докрай. Понякога си мисля, че щатът иска да запази лошите доктори, а не да се отърве от тях.

— Е, все пак ти плащат. За мен чек със заплата няма… ако не броиш стотачката, която ми дават месечно за консумативи.

Едгар се изсмя.

— Толкова много? Та ти направо се въргаляш в пари.

Вдигна чашата си и се чукнаха.

— О, да. Ще откривам банка.

— А шибаният Холивуд? — попита Едгар. — Там не закриха ли отдел „Убийства“?

— Да. Други времена бяха.

— Други времена.

Чукнаха се пак, отпиха и няколко минути мълчаха, докато накрая Едгар се реши да проговори за онова, което го бе довело.

— Значи… Чарли Хован ми се обади днес. Искаше да научи всичко за теб.

— И какво му каза?

Едгар се обърна и го погледна. На терасата бе толкова тъмно, че Бош виждаше само отблясъка на далечните светлинки в очите му.

— Казах му, че си от свестните. Казах му да ти се довери и да бъде коректен с теб.

— Оценявам това, Джей Едгар.

— Хари, за каквото и да става дума… искам да участвам. Избутан съм в трета глуха от толкова време… и гледам как това се разраства. Моля те да ме включиш.

Бош отпи от ароматния бърбън, помисли и каза:

— Имаме нужда от цялата помощ, до която можем да се доберем. Но днес си помислих, че просто искаше да се отървеш от нас.

— Да, защото ти ми напомни за онова, с което би трябвало да се занимавам, по дяволите.

Бош кимна. Когато преди четвърт век с Едгар бяха партньори в Холивуд, никога не бе имал усещането, че Едгар има желание да се включи на пълни обороти. Но знаеше, че нуждата за изкупление идва по всякакви начини и по всякакво време.

— Имаш ли поне представа къде се намира Сан Фернандо? — подметна той.

— Че как — отговори Едгар. — Ходил съм в съдебната палата на Сан Фернандо по различни дела.

— Е, щом толкова искаш, ела в полицейското на Сан Фернандо утре в осем сутринта. Ще имаме оперативка по стратегията. Смятаме да приберем един капер и да започнем да хвърляме стръв. Вероятно ще извикаме по някое време и доктор Ерера. Със сигурност можем да използваме помощта ти в това.

— Ще дойда — обеща Едгар.

Доизпи бърбъна си на една глътка, задържа я в устата си и едва след това преглътна. Остави празната чаша на перилата и я посочи с пръст, докато отстъпваше заднешком.

— Прекрасно. Благодаря ти за това изживяване, Хари.

— Още по едно?

— Бих искал, но утре ще ставам рано. Трябва да се прибирам.

— Чака ли те някой, Едгар?

— В интерес на истината… да. Ожених се повторно, докато работех във Вегас. Добро момиче.

— И аз някога се ожених във Вегас.

Бош се улови, че не се е сещал за Елинор Уиш от доста време.

— До утре — каза Едгар.

Потупа Бош по ръката, влезе в къщата и тръгна към предната врата. Бош остана на терасата със скъпия бърбън, потънал в спомени. Чу колата на Едгар да запалва и да се отдалечава в нощта.