Майкъл Конъли
Два вида истина (31)

31

Щом чу затварянето на входната врата, Мади изскочи от стаята си. Сграбчи Бош в отчаяна прегръдка, която го накара да се почувства едновременно безкрайно щастлив и страхотно нещастен.

— Всичко е наред — успокои я той.

Притисна главата й към сърцето си и я пусна. Тя отстъпи крачка назад и го изгледа, докато той правеше същото с нея. Можеше да види засъхналите следи от сълзи по лицето й. Стори му се някак пораснала от последния път, когато се бяха виждали. Не знаеше дали това е резултат на преживяното от нея през последното денонощие, или е вследствие на естествения ход на нещата. Беше минал само месец от последната им среща, но тя бе едновременно по-висока и по-слаба, а освен това бе оформила пясъчнорусата си коса в по-ниска прическа на кичури. В това имаше нещо професионално.

— Господи… в какво си се облякъл? — възкликна тя.

Бош свали поглед, за да се огледа. Арестантският гащеризон и особено сандалите бяха наистина шокиращи.

— Ъ-ъ… това… ммм… е дълга история — уклончиво отговори той. — Трябваше да ми вземат дрехите като веществено доказателство и нямаха нещо по-подходящо.

— Защо дрехите ти са веществено доказателство?

— Ама… точно тази част прави историята дълга. Как стои въпросът с вечерята? Ще останеш ли, или трябва да се връщаш? Знам, че се готвеше за някакво пътуване, така ли беше?

— Ще тръгваме утре, но е мой ред да готвя в неделя.

Бош знаеше, че дъщеря му и трите й съквартирантки имат традицията да се редуват коя да готви неделя вечер — единствената вечер в седмицата, в която си бяха обещали да се хранят заедно. Мади не можеше да предаде приятелките си.

— Но искам да чуя историята, тате — настоя тя. — Чаках те цял ден и смятам, че заслужавам да я чуя.

Бош кимна — дъщеря му имаше право.

— Окей, дай ми пет минути да се преоблека в нормални дрехи — каза той. — Не ми харесва да приличам на затворник.

Тръгна по коридора към стаята си и й извика по пътя да полее растенията. През гимназиалните си години тя бе настояла да купят няколко саксии с различни растения за задната веранда и съвестно ги бе поливала редовно, но след заминаването й в колежа това задължение се бе прехвърлило на Бош и се оказа затруднително за човек с неговия график.

— Вече го направих — извика му тя в отговор. — Бях толкова нервна, че ги полях два пъти!

— Чудесно — извика и той. — Сега няма да ги мисля поне седмица.

Отърва се с облекчение от затворническото облекло. Докато събличаше гащеризона, на пода падна пликът, адресиран до него. Бош го остави на нощната масичка, за да го отвори и прочете по-късно. Преди да облече своите дрехи, отиде в банята, за да избръсне петдневната си брада. Обу дънки, избра бяла риза с копчета и черни маратонки. По обратния път мина през кухнята, за да изхвърли гащеризона и сандалите в кошчето под мивката.

Отиде при хладилника за бира. Нямаше и този факт не се промени, колкото и да се навеждаше, за да огледа подробно по-дълбоките ъгълчета.

Изправи се и погледна бутилката бърбън върху хладилника. Отказа се, макар определено да имаше нужда от нещо, за да се успокои. Но като видя бутилката се сети, че бе решил да даде остатъка от скъпоценната течност на Едгар, за да му благодари за предупреждението относно полетите на самолета над морето Салтон.

— Тате?

— Да… извинявай.

Върна се в дневната, за да разкаже историята. Нямаше никой друг на света, на когото Бош вярваше повече, отколкото на дъщеря си. Разказа й всичко, при това с повече подробности, отколкото бе споделил с групата в мобилния команден пункт. Мислеше, че подробностите ще са важни за нея, и в същото време знаеше, че й разказва за тъмната страна на света. Това бе място, за което тя трябваше да знае — или поне така смяташе той, — без значение как щеше да се развие собственият й живот. Завърши с извинение.

— Съжалявам — каза той, — може би не беше нужно да знаеш всичко това.

— Не, трябваше — настоя тя. — Просто не мога да повярвам, че си го направил по собствена инициатива. Но си извадил такъв късмет! Та онези хора са можели да те убият. И аз щях да остана самичка.

— Съжалявам… Мислех си, че с теб всичко ще е наред. Ти си силна. И вече си самостоятелна. Знам, че имаш съквартирантки, но си независима. Смятах…

— Много ти благодаря, тате.

— Виж… пак извинявай. Но исках да заловя тези хора. Онова, което е направило момчето — синът имам предвид, — е много благородно. Когато всичко излезе наяве, хората сигурно ще кажат, че е бил наивен глупак и е нямал представа с какво се захваща. Но няма да научат истината. Той е бил благороден. А това вече не се среща толкова често по света. Хората лъжат, президентите лъжат, корпорациите лъжат… светът е грозен и все по-малко са онези, които се осмеляват да се опълчат. Знаеш ли… мисля, че не исках направеното от онзи младеж да отиде на… Не исках да се измъкнат, казано простичко.

— Разбирам. Но следващия път помисли и за мен. Ти си всичко, което имам.

— Да, обещавам. Но и ти си всичко, което имам.

— Разкажи ми сега другата история. Онази от днешния вестник.

Тя вдигна визитката на Дейвид Рамзи, която бе намерила оставена на входната врата. Това напомни на Бош, че още не е прочел целия материал в „Таймс“. Сега й разказа за случая „Даниел Скайлър“ и опита на Престън Бордърс да се измъкне от предстоящата екзекуция и да натопи Бош, че му е подхвърлил улика с критично значение за процеса. Разказът му продължи дълго, но в един момент тя се усети, че закъснява, защото я чакаше дълъг път чак до околия Ориндж. Вече бе решила да купи вечерята по пътя, вместо да готви посред нощ.

Прегърна го продължително и излезе. При колата си спря и каза:

— Тате, искам да дойда на слушането в сряда.

При нормални обстоятелства на Бош нямаше да му хареса тя да присъства на слушания по неговите случаи. Но сега бе по-различно, защото имаше чувството, че процесът е срещу него. Следователно имаше нужда от цялата морална подкрепа на света.

— Ами Импириъл Бийч? — напомни й той.

— Е, ще се прибера достатъчно рано — махна с ръка тя. — Ще взема влака.

Извади телефона от задния си джоб и отвори приложение.

— Какво правиш?

— Това приложение се казва „Метролинк“. Ти нали казваше, че си смятал да дойдеш с влака, за да ме видиш. Инсталирай си това приложение. Ето, аз например мога да взема влака в шест и трийсет, който пристига на Юниън Стейшън в осем и двайсет.

— Сигурна ли си?

— Да, ето го написано…

— Не, имам предвид идването ти.

— Разбира се. Искам да съм тук заради теб.

Бош я прегърна пак.

— Добре, ще ти изпратя подробностите. Не мисля, че заседанието ще е преди десет. Значи можем да закусим преди него… освен ако не трябва да се видя с чичо ти.

— Добре, както се получи.

— Какво ще вземеш за вечеря?

— Избрала съм „Занкоу“, после колата ми цял месец ще мирише на чесън.

— Може и да си заслужава.

„Пиле Занкоу“ беше местна верига закусвални за арменска храна, която им бе любима от години.

— Чао, тате.

Той остана на тротоара, загледан как колата й се смалява, взема завоя и изчезва надолу по хълма. Върна се в къщата, погледна оставената от дъщеря му на масата визитка и се замисли дали не е време да се обади на Рамзи и да му разясни как стоят нещата в действителност. Реши да се въздържи. Рамзи не му беше противник и щеше да е по-добре да не използва вестника, за да уведомява истинските си противници за онова, което ги чакаше. Репортерът на „Таймс“ несъмнено щеше да е в съда в сряда и щеше да научи истината на място. Бош просто трябваше да стисне зъби и да остане в сянката, в която го бе запратила публикацията във вестника.

Отвори телефона си, потърси онлайн номера, обади се във Ван Найс и поиска да говори с началника там. Представи се и каза, че иска да разговаря със задържана в женското крило.

— Не може ли да почака? — въздъхна служителят. — Неделя вечер е и нямам кого да пратя да дежури в стаята за разговори.

— Става дума за двойно убийство — настоя Бош. — Налага се да говоря с нея.

— Добре, как се казва?

— Елизабет Клейбърг.

Бош го чу да чука по клавиатурата на компютъра.

— Не — проговори след малко служителят. — Нямаме такава.

— Извинявам се, имах предвид Клейтън — поправи се Бош. — Елизабет Клейтън.

Ново въвеждане.

— И нея я нямаме — уведоми го той. — Освободена е с подписка.

— Чакайте малко — сепна се Бош. — Кой я е пуснал?

— Нямахме избор — каза събеседникът му. — Такива са правилата за избягване на пренаселеност. Нарушение без насилие.

Затворите в страната бяха препълнени и задържаните с леки закононарушения по правило или биваха освобождавани бързо заради минималните си присъди, или пускани, без да внасят гаранция. Елизабет Клейтън явно попадаше в последната категория и беше освободена след само ден в ареста и преди да бъде вкарана в заведение за лечение срещу наркозависимост.

— Момент така, а защо не е в детоксикацията? — попита Бош. — Вече и оттам ли освобождавате предсрочно?

— Тук при мен не е отбелязано, че е била в детоксикация — оправда се служителят. — А и за там има списък на чакащи. Съжалявам, детектив.

Бош сдържа раздразнението си и беше на път да благодари на служителя и да затвори. В този момент се сети за нещо друго.

— А бихте ли проверили още едно име за мен. Просто ме интересува още ли е при вас?

— Казвайте.

— Мъж, бял, фамилия Броуди. Нямам собствено име.

— Това може да се… не, намерих го. Джеймс Броуди, също арестуван в събота, същото обвинение — измама с рецепти. Да, и той е бил изритан навън.

— Едновременно с Клейтън?

— Не, по-рано. Два часа преди нея. Повечето нарушители с насилие са мъже и е важно да имаме свободни места за тях. Затова мъжете нарушители, неизползвали насилие, се освобождават преди жените.

Бош благодари и затвори. След пет минути беше в джипа си и караше по извиващия се път надолу към магистрала 101. Когато се качи на нея, пое на север, обратно към Долината и Ван Найс. По пътя се обади на Сиско и се опита да организира нещата за Елизабет Клейтън, ако той я открие.

Арестът, от който бяха освободени Клейтън и Броуди, се намираше на последния етаж на полицейското управление към Долината, около което имаше цял миниадминистративен център, като съдебната палата, библиотеката и сателитното кметство бяха по периферията на площада.

Бош паркира на булевард „Ван Найс“ в западния край на площада и тръгна към полицейското бюро на Долината в другия край на оградения с дървета бетониран площад. Беше неделя вечер и площадът бе пуст с изключение на бездомници, завладели всяко свободно общинско кътче в града. Бош не можеше да си спомни кога за последен път бе идвал тук, но му се струваше, че е било преди поне две години. Храстите по контурите на сградите и хвърлящите сянка дървета бяха изсечени. Повечето бяха подменени с палми, които не предлагаха никаква сянка. Той знаеше, че това е скрит опит да се ограничи до минимум броят на бездомниците тук.

Провери всеки ъгъл, покрай който мина, и огледа всяко лице, което го погледна. Не видя нито Клейтън, нито Броуди. Библиотеката — обикновено бастион за онези, които нямаше къде да отидат — бе затворена. Бош обходи едната страна на площада, стигна до сградата на полицейското, след което тръгна обратно и мина по дължина от другата страна. Усилията му не доведоха до нищо и той се върна при колата си.

Седна зад волана, замисли се над нещата и позвъни на телефона, който Джери Едгар му бе дал с настояването да му се обажда по всяко време. Едгар отговори със сънен глас.

— Джери, Хари съм. Станал ли си?

— Дремех. Ти, надявам се, си се наспал добре.

— Да, донякъде, но имам въпрос.

— Казвай.

— Става дума за жената, която ти и Хован арестувахте вчера в аптеката заедно с още няколко.

— Да, с бръснатата глава.

— Именно. Бела ми каза, че била задържана във Ван Найс. Току-що бях там, но те са я изритали на свобода преди два часа.

— Нали ти казах, Хари, че това престъпление не е сред високоприоритетните. Нямам представа кога това ще се промени. Може би ако умрат един милион души, хората ще се събудят и ще обърнат внимание.

— Да, разбрах това. Имам въпрос: къде би могла да отиде? Изхвърлят я на улицата, сигурно има силна нужда от дозата си и свобода на придвижване.

— Боже, човече, нямам идея къде…

— Официално ли е била задържана, с обвинение, имам предвид?

— Да, аз оформих документите. Аз и Хован ги обработихме.

— Но претърсихте ли я? Какво носеше?

— Имаше фалшив документ за самоличност, Хари. И нищо повече.

— Да, ясно… бях забравил. Ех, мамка му!

Настъпи къса пауза, преди Едгар да проговори.

— За какво ти трябва? Тя е пътник, това се вижда с просто око.

— Не е каквото може би си мислиш. Един от групата, която сте задържали, също е бил освободен набързо.

— Онзи, дето искаше да не ти се бърка.

— Да, защото го беше набрал срещу мен и нея. Та днес научих, че са го пуснали от същия арест няколко часа преди нея. И ако двамата се засекат на улицата, той ще си го изкара на нея или ще намери начин да я използва, за да си набави следващата доза. Не мога да допусна да се случи нито едното, нито другото.

Бош беше чувал, че в подземния свят на наркоманите не е необичайно мъж да работи в комбина с жена, като й осигурява защита, докато тя припечелва чрез предлагане на сексуслуги. И много често подобно сдружение бе против волята на жената.

— Уф, Хари, не знам — каза Едгар. — Къде си?

— Срещу ареста във Ван Найс — отговори Бош. — Огледах наоколо, но не я забелязах.

Този път паузата бе по-дълга.

— Хари, какво става? Искам да кажа… доста време мина, но аз още помня Елинор.

Бившата съпруга на Бош и майка на дъщеря му. Вече покойница. Бош бе забравил, че двамата с Едгар бяха партньори, когато той се бе запознал с нея и се бяха оженили. Едгар, изглежда, също бе доловил приликата й с Елизабет Клейтън.

— Виж, не е това — отговори Бош. — Тя ми направи услуга, докато бях под прикритие. Задължен съм й, а сега тя е накъде на улицата. Както и онзи тип Броуди.

Едгар не каза нищо, но се усещаше, че не е убеден.

— Трябва да затварям — продължи Бош. — Ако се сетиш за нещо, обади ми се, партнер.

И затвори.