Майкъл Конъли
Два вида истина (22)

22

Бош стоеше пред гишето със сведен поглед. Някакъв мъж седеше зад плота и четеше вестник на чужд език. Не беше шофьорът на буса с брадичката. Този беше по-възрастен, с прошарена коса. Изглеждаше като престарял бияч, оставил вече тежката работа на по-младото поколение.

Дори не вдигна поглед, когато каза на Бош с руски акцент:

— Кой те пратил тук?

— Никой — отговори Бош.

Мъжът най-сетне вдигна поглед и го изгледа изучаващо.

— Ти идва тук?

— Да.

— Откъде?

— Искам да видя доктора.

— Откъде?

— От приюта до съдебната палата.

— Това далече. Какво иска?

— Да видя доктора.

— Откъде знае, че има доктор?

— От приюта. Казаха ми. Окей?

— За к’во трябва доктор?

— Трябва ми болкоуспокоително.

— Каква болка?

Бош отстъпи крачка, вдига бастуна си и повдигна крак. Мъжът се наведе напред, за да види през гишето. След това отново се облегна, изгледа Бош и каза:

— Доктор много зает.

Бош погледна зад гърба си и огледа стаята. В чакалнята имаше осем пластмасови стола и всичките до един бяха празни. В помещението бяха само той и руснакът.

— Мога да почакам.

— Документ.

Бош извади протрития си портфейл от задния джоб на дънките си. Беше вързан на верижка към гайка на колана му. Отвори го, извади от него шофьорска книжка и карта за „Медикеър“ и ги сложи на гишето. Руснакът се пресегна, взе ги и пак се облегна, за да ги разгледа подробно. Бош се надяваше това постоянно облягане да е свързано с телесната му миризма. В действителност наистина бе извървял пеша дългия път от приюта дотук, за да се впише в ролята. Беше навлякъл три ризи, поради което ходенето бе напоило най-долната с потта му и бе овлажнило и двете отгоре.

— Доминик Х. Райли?

— Точно така.

— Къде е това Оушънсайд?

— На юг до Сан Диего.

— Сваля очила.

Бош вдигна очилата над веждите си и погледна руснака. Това беше първият му сериозен тест. Трябваше да покаже очи на наркозависим. Малко преди да го оставят в района на приюта беше намазал кожата под очите си с ментово масло, дадено му от връзката му в УБН. В резултат сега роговицата бе раздразнена и червена.

Руснакът го изгледа продължително и хвърли обратно на плота двете пластмасови карти. Бош смъкна очилата пред очите си.

— Може чака — каза руснакът. — Може би доктор намери време.

Бош бе издържал теста. Опита се да скрие облекчението си.

— Окей — въздъхна той. — Ще чакам.

Вдигна раницата си от пода и закуцука към зоната за чакане. Избра най-близкия до вратата на клиниката стол и седна на него, като подложи раницата под шинирания си крак. Остави бастуна си на пода, като го подпъхна под стола, скръсти ръце, облегна глава на стената зад себе си и затвори очи. В мрака зад клепачите си прехвърли още веднъж случилото се през съзнанието си и се запита дали не се е издал по някакъв начин пред руснака. Чувстваше, че първоначалната фаза на внедряването му е минала добре, а знаеше, че комплектът шофьорска книжка плюс карта за „Медикеър“, изработен от екипа на УБН, е безукорен.

Предния ден беше прекарал няколко часа с водещия си агент от УБН в усъвършенстване на умението да се работи под прикритие. Първата половина на деня бе преминала в преговор на основните неща в операцията: кого и откъде ще наблюдава, как ще бъде легендиран, какво ще има на разположение в портфейла и раницата си, как и кога ще поиска изтеглянето си. Втората половина бе основно влизане в ролята, като агентът го обучи как да изглежда като пристрастен към оксикодона и го преведе през различните ситуации, които можеха да възникнат, докато си върши работата.

Общуването с руснака зад гишето бе именно един от тези сценарии и Бош бе изиграл ролята си по начина, по който го бе направил няколко пъти предния ден. Основното в еднодневната му подготовка за работа под прикритие беше да му се помогне да скрие страха и тревогата си и да ги вкара в образа на наркомана, на когото се правеше.

Агентът, който твърдеше, че се казва Джо Смит, го обучи в правдоподобно явяване в съда — да може да заяви в съда или неофициално пред съдията, че не е извършил престъпления, нито прегрешения от морално естество, докато е бил под прикритие. Това щеше да е жизненоважно за убеждаване на съдебните заседатели, ако операцията стигнеше до фазата на предявяване на обвинение. Основното в изчистването на имиджа му пред съда бе да избегне вземането на наркотика, към който уж се бе пристрастил. Затова за всеки случай носеше две дози „Наркан“, скрити в подгъва на единия му крачол. Жълтото хапче бе бързодействащ опиоид, способен да противодейства на ефекта на наркотика, ако бъдеше принуден или обстоятелствата наложеха да погълне такъв.

Изтекоха няколко минути и Бош чу руснакът да става. Отвори очи и го проследи с поглед да изчезва в коридора зад гишето. След малко го чу да говори. Беше монолог на руски. Бош допусна, че е телефонно обаждане. Не беше трудно да долови напрежението в гласа му. Предположи, че е породено от новината, че едно от мюретата им е било заловено от УБН и щатската комисия по медицина.

Огледа стените и таваните. Не видя камери. Знаеше, че е малко вероятно мозъците на една престъпна операция да монтират камери, документиращи незаконните им действия. Плъзна надолу шината на коляното си, за да може да ходи нормално, бързо отиде до гишето и докато руснакът продължаваше да говори оживено някъде отзад, надникна през гишето, за да види какво има там. Имаше няколко безразборно разхвърляни вестници на руски и английски, сред които „Ел Ей Таймс“ и „Сан Фернандо Сън“, повечето разтворени на истории, свързани с неотдавнашните избори и с разследванията на руската връзка. Дежурният явно се вълнуваше от тези събития в същата степен, в която се вълнуваше и Дейвид Закона.

Бош бутна встрани купчината менюта от фирми за доставка на храна и откри под тях бележник на спирала. Отвори го бързо и видя няколко страници с ръкописни бележки на руски. Имаше таблици с дати и числа, но нямаше как да дешифрира тази информация.

Руснакът млъкна и Бош бързо затвори бележника и го остави на мястото му, след което се върна на стола. Дръпна отново шината върху коляното си и тъкмо се готвеше да се облегне, когато руснакът се появи и зае предишната си позиция. Бош го гледаше примижал. Руснакът не показа с нищо, че е забелязал разместване по плота пред себе си.

Изминаха четирийсет минути на пълно бездействие, а после Бош чу отвън да спира кола. След малко вратата се отвори и в клиниката влязоха няколко дрипави и мръсни мъже и жени. Бош разпозна някои от тях от наблюдението на буса по-рано през седмицата. Те последваха руснака по коридора и се скриха от погледа му. Шофьорът на буса — същият, когото Бош вече познаваше — остана зад гишето, но след минута-две се приближи до Бош с ръце на кръста.

— Какво правиш тук? — попита със същия подчертан руски акцент, но на малко по-добър английски.

— Идвам при доктора — отговори Бош.

И повдигна крак от раницата, в случай че шината е останала незабелязана. Шофьорът продължи с въпросите, които сънародникът му вече бе задал. Не сваляше ръце от кръста си. След като получи отговор и на последния си въпрос, се възцари продължителна тишина, през която шофьорът явно вземаше решение.

— Окей, ела отзад — каза накрая той.

И тръгна към коридора. Бош стана, взе бастуна и раницата и закуцука след него.

Коридорът беше широк и водеше към празна стая за медицински сестри, след което имаше отклонения надясно и наляво. Шофьорът поведе Бош наляво и по друг коридор, където имаше четири врати, изглежда, на стаи за преглед, когато тук се провеждаше легална клинична дейност.

— Тук — късо нареди той.

Бутна една от вратите, тя се отвори и той подкани с жест Бош да влезе. Когато се озова вътре, той видя, че стаята е „обзаведена“ със самотен стол. Преди да успее да се обърне, беше грубо блъснат в гърба. Наложи се да пусне раницата и бастуна, за да не се забие с лице в отсрещната стена.

Веднага се извърна.

— Какво правиш, по дяволите?

— Кой си ти? И какво искаш?

— Казах ти, казах го и на другия пич. И знаеш ли какво…? Я забрави, махам се оттук! Ще си намеря друг доктор.

И посегна да вдигне раницата си.

— Не я пипай — заповяда шофьорът. — Ако искаш хапчета, остави раницата там.

Бош се изправи, а шофьорът пристъпи към него, опря ръце в гърдите му и го избута до стената.

— Ако искаш хапчета, съблечи се.

— Къде е докторът?

— Ще дойде. Съблечи се за преглед.

— Не-е, майната му! Знам други места, където мога да отида.

Наведе се и смъкна шината от коляното си, за да може да го сгъва. Посегна към бастуна си, който можеше да бъде много по-ефикасно оръжие от раницата, но шофьорът съобразително пристъпи напред и стъпи с крак върху него. После хвана Бош за реверите на дънковото му яке, изправи го и отново го блъсна с гръб до стената, като удари главата му в панела от гипсокартон.

Приближи се максимално до Бош и го лъхна с киселия си дъх:

— Събличай се, старче. Веднага.

Бош вдигна ръце и опря кокалчетата на пръстите си в стената.

— Окей, окей… няма проблем.

Шофьорът отстъпи крачка назад. Бош започна да съблича якето си.

— И после ще видя доктора, нали? — попита той.

Шофьорът игнорира въпроса му.

— Дрехите на пода — нареди той.

— Няма проблем — мекушаво го увери Бош. — И после докторът, окей?

— Докторът ще дойде.

Бош седна на стола, за да разкопчае и свали шината. Последваха износените му боти и мръсните чорапи. Започна да сваля трите ризи. Кодовото име, дадено от УБН на персонажа му и цялата операция, бе „Мръсни дънки“ и бе избрано подходящо. Водещият го агент първоначално бе възразил срещу шината за коляно и бастуна, но после бе отстъпил пред желанието на Бош да внесе личен елемент в образа на героя си. Никой, разбира се, не подозираше за оръжието в бастуна.

След малко Бош бе стигнал до боксерките и плувналата в пот тениска. Пусна дънките си върху купчината дрехи на пода, след като откопча верижката на портфейла си, който продължи да стиска в ръка.

— Не — възрази шофьорът. — Всичко!

— Когато се видя с доктора — опъна се Бош.

Демонстрира неотстъпчивост. Шофьорът се приближи. Бош очакваше словесна атака, но вместо това мъжът заби десния си юмрук в слабините му. Бош се сгъна на две и вдигна ръце, за да се защити, очаквайки още удари. Портфейлът му падна на пода и верижката издрънча по мръсния линолеум. Шофьорът сграбчи Бош за косата и се наведе, за да изрече заповедта си право в дясното му ухо:

— Сваляй дрехите. Или ще те убием.

— Окей, окей, схванах… Свалям дрехите.

Опита да се изправи, но трябваше да се подпре на стената, за да запази равновесие. Свали тениската, хвърли я на купчината дрехи, после изу боксерките и ги подритна към тях. Накрая разпери ръце, показвайки чисто голото си тяло.

— Окей?

Шофьорът гледаше татуировката над лакътя му. Беше правена преди почти петдесет години и на практика бе почти невъзможно да се разпознае в нея картината на тунелен плъх с пистолет в ръка.

— Воювал си? — попита той.

— В една от войните — отговори Бош.

— В коя война? Виетнам?

— Да, Виетнам.

В гърлото му се надигаше кисела топка.

— Простреляли са те? Комунистите?

И шофьорът посочи белега от огнестрелна рана на рамото на Бош. Бош реши да се придържа към разработения за ролята му сценарий.

— Не — отговори той. — От полицията е. След като се върнах.

— Сядай — късо нареди шофьорът и посочи стола.

Все така подпирайки се за сигурност с една ръка на стената, Бош пристъпи към стола и седна. Пластмасата бе студена.

Шофьорът клекна, взе раницата и я преметна през рамо. После започна да подрежда купчината дрехи на Бош. Бастуна остави на пода.

— Чакаш — все така рязко нареди той.

— Ама какво правиш? — сепна се Бош. — Не вземай…

Не успя да завърши. Шофьорът вече беше до вратата.

— Чакаш — повтори той.

Отвори вратата и излезе. Бош остана да седи гол на стола. Наведе се и се обгърна с ръце. Не беше от свенливост или за да се стопли. Просто позата облекчаваше болката в слабините му. Питаше се дали ударът на шофьора не е разкъсал мускул или повредил някой от вътрешните му органи. Отдавна не му се бе случвало да понесе неподготвен подобен удар. Укори се, че не го бе предвидил.

Значеше обаче, че с изключение на удара, всичко се бе развило точно по план. Шофьорът и другият руснак сега сигурно претърсваха дрехите му и разглеждаха съдържанието на раницата и портфейла му.

В допълнение на съвсем валидно изглеждащата му шофьорска книжка, в портфейла му можеха да се намерят различни документи за идентификация с различни имена на тях — всички в потвърждение на образа на бродещ наркоман, който иска да може да измами следващия си доктор и да получи следващата си рецепта. Имаше още измачкана снимка на жена, отдавна напуснала живота на Доминик Райли, както и пациентски карти и бележки за различни клиники из Южна Калифорния.

Голямата грижа на Бош бе руснаците да не намерят джипиес предавателя, скрит в една от сгъвките на портфейла. Хванатата за портфейла верижка бе едновременно антена и ключ за спасение. Ако бъдеше откачена от портфейла, щеше да включи код за помощ към джипиес сигнала и екипът на УБН щеше да нахлуе след минути.

Раницата бе подготвена за пълен обиск и по начин да убеди разглеждащите я в легитимността на Доминик Райли като скитащ наркоман. Щяха да намерят в нея нещата, свързани с наркозависимостта му — разслабителни, купувани без рецепта, и омекотители на изпражненията, — както и обвит в тениска револвер на дъното на едно от отделенията. Щяха да намерят и телефон с предплатена карта, с програмирани в него от УБН регистри на обажданията и получени есемеси.

Всичко бе внимателно обмислено. Райли носеше със себе си неща, които би притежавал един бездомник. Револверът бе стар и му липсваше едната половина на дръжката. Беше зареден, но ударникът бе изпилен, така че не можеше да функционира като истинско огнестрелно оръжие. Беше предвидено, че ще му бъде конфискуван, докато Бош се внедрява в операцията на Сантос, но УБН не искаше да носи отговорност за предоставяне на врага на действащо оръжие. Беше непредвидимо дали някой ден това нямаше да се обърне срещу Управлението. Репутацията на БАТО^[1] продължаваше да е накърнена след операция по внедряване, завършила с предоставянето на истинско оръжие в ръцете на мексикански наркокартел.

По-важното бе, че в раницата имаше пластмасов флакон с името на Доминик Райли на етикет за изпълнена рецепта, поставен в аптека. Източникът бе аптека в Уест Вали, а самата рецепта бе написана от д-р Кенет Винсънт от Удланд Хилс. Това бяха реални и лесно проверими имена. Във флакона трябваше да има само две хапчета — последните две 80-милиграмови дози на Райли с генеричен оксикодон. Те трябваше да обяснят идването му в клиниката в Пакоима.

В раницата можеше да се намери и мелничка на хапчета, направена от стара химикалка, която изпълняваше функцията и на инхалатор — хапчето се слагаше вътре, двете части на химикалката се завъртаха, та хапчето да стане на прах, после капачката се сваляше и съдържанието се изсмъркваше. Раздробеният оксикодон осигуряваше най-силен ефект, а смачкването на хапчетата противодействаше на добавките на производителя за забавено във времето отделяне на активната субстанция.

Всичко това се намираше в раницата. Единствената тревога на Бош в момента бе за портфейла и верижката. Не искаше екипът да се стовари върху клиниката и да прекрати акцията му в зародиш.

Така че седеше търпеливо чисто гол на стола и чакаше да разбере.