Майкъл Конъли
Два вида истина (25)

25

Броуди го нападна преди разсъмване, но Бош бе готов за това. Лунната светлина очерта силует в отвора на задната врата, който крадешком тръгна по пътеката между леглата със спящи хора. Бош забеляза в едната му ръка някакъв предмет. Нещо малко, може би нож. Бош лежеше, обърнат на дясната си страна, с ръка, сгъната в лакътя и прехвърлена върху шията му. Но зад леглото стискаше здраво бастуна.

Нямаше желание да разбере дали Броуди е дошъл да го обере или осакати. Но преди крадливата сянка да успее да се приближи достатъчно, замахна с всички сили, прицелвайки се в челюстта и ухото. Ударът бе толкова звучен, че за момент Бош си помисли, че бастунът се е счупил. Броуди рухна на леглото зад него и стресна спящия там, който простена и го блъсна обратно. Оръжието му — отвертка изтрака на пода. Бош незабавно скочи, хвърли се върху проснатия на пътеката нападател и натисна бастуна напречно през гърлото му. Броуди хвана бастуна с две ръце, за да не му смачкат гръкляна.

Бош продължаваше да натиска достатъчно силно, за да затрудни дишането на Броуди, но не чак толкова силно, че да го прекъсне. Наведе се и заговори шепнешком.

— Ако опиташ пак, следващия път ще те убия. Убивал съм и мога да убия пак. Разбра ли ме?

Броуди не можеше да говори, но кимна, колкото му бе възможно.

— Сега ще те пусна, а ти ще се върнеш в дупката си и повече няма да ми създаваш проблеми. Ясен ли съм?

Броуди кимна пак.

— Добре.

Бош намали натиска, но се поколеба за момент, преди да пусне Броуди. Трябваше да е готов за евентуална измама. Вместо обаче да опита нещо, Броуди пусна бастуна и вдигна ръце с разтворени длани.

Бош започна да се надига.

— Добре, сега марш оттук.

Без нито дума Броуди също се надигна и се изправи. Тръгна бързо по пътеката към задната врата на автобуса. Бош не се заблуждаваше, че няма да се поколебае да го нападне пак, ако му се удаде възможност.

Взе отвертката и издърпа раницата си изпод леглото. Скри я на дъното в основното отделение и чу шепот откъм шофьорската седалка.

— Добра работа с тоягата.

— Бастун е — поправи го Бош.

Изчака да чуе дали Броуди няма да бъде пресрещнат отвън от шерифа или някой друг, чул боричкането им. Нищо подобно. Клекнал, отново зарови в раницата си и се преоблече в черна тениска с емблемата на „Ел Ей Лейкърс“. Напъха флакона с разслабително в един от джобовете си, изправи се и се обърна към вратата в задния край на автобуса.

— Къде отиваш? — прошепна Тед. — Не излизай.

— Къде е тук тоалетната? — попита вместо отговор Бош.

— Следвай носа си, човече. От южната страна на лагера.

— Разбрах.

Тръгна по пътеката, като внимаваше да не се бута в стърчащи крайници. Когато стигна при вратата, се задържа за миг в сянката вътре и огледа откритото пространство, където бе седял шерифът. Сега там нямаше никого, дори масата бе прибрана.

Слезе от автобуса и отново застина. Въздухът продължаваше да носи миризмата на Салтон, но определено бе по-прохладен и свеж, отколкото в автобуса. Бош свали кърпата върху брадичката си и я остави да виси свободно на шията му. Вслуша се. Нощта бе тиха и хладна, а звездите ярки в черното небе. Стори му се, че чува тихото бучене на двигател някъде в или извън лагера. Но не можеше да определи от коя посока иде.

Въпросът къде може да се облекчи беше, разбира се, заблуда. Единственото му желание бе да разузнае какво има в лагера, за да е наясно с основните ориентири и разстояния, което можеше впоследствие да помогне в начертаването на карти при съставяне на заповеди за претърсване, ако операция „Мръсни дънки“ изобщо стигнеше дотам.

Избра напосоки път между палатката, където знаеше, че се намира Броуди, и редица паянтови постройки. Вървеше бързо и тихо и след малко разбра, че се отдалечава от източника на бученето. Продължи към южната страна на лагера и усети, че тук въздухът вони, заради четирите преносими тоалетни, монтирани върху платформата на ремарке. Отровната миризма издаваше, че не са почиствани от седмици, ако не и месеци.

Продължи по периферията по посока на часовниковата стрелка. Отвън лагерът изглеждаше по същия начин като биваците, появили се през последните години в едва ли не всеки празен паркинг или парк в Лос Анджелис — столицата на бездомниците в страната.

Докато наближаваше северната страна на лагера, шумът на двигателя постепенно се засилваше и скоро Бош видя осветено отвън ремарке с двойна широчина, с климатик, захранван от генератор на петдесетина метра в шубраците зад него.

Това трябваше да е щабквартирата. Шерифът, разпределителят и може би пилотите на самолетите, които бе видял, вероятно бяха вътре, в комфорта на климатизирана среда.

Предположението му бе потвърдено след като се приближи внимателно под ъгъл и скоро видя два буса, паркирани успоредно един до друг зад ремаркето. След малко забеляза сянка да минава зад пердето на единствения осветен прозорец. Някой вътре бе още буден.

Бош бързо тръгна към бусовете, за да ги използва в случай на нужда за прикритие. Когато стигна при тях, се притисна към задницата на единия и огледа горните ръбове на ремаркето за наблюдателни камери.

Не забеляза такива, но беше твърде тъмно, за да е сигурен. Знаеше, че сигурно има цял куп електронни мерки срещу натрапници. Въпреки това трябваше да рискува, за да види какво има в ремаркето.

Придвижи се към осветения прозорец. На вратата висеше недвусмислен надпис „Вход забранен“, допълнен със заплахата „Нарушителите ще бъдат застреляни“.

Но това не можеше да го спре. Пердето не бе дръпнато докрай. Имаше петсантиметрова междина, която му позволяваше да огледа какво има вътре.

Вътре имаше двама мъже. Бяха бели, по потници, разкриващи яки татуирани ръце и плещи. Седяха на маса, играеха карти и пиеха чиста прозрачна течност от бутилка без етикет. В центъра на масата имаше купчинка бледо оцветени хапчета — явно оксикодон, — използвани за залози.

Единият мъж явно загуби раздаването и докато противникът му злорадо прибра залога към своята страна, забърса картите от масата на пода. Бош проследи движението на ръката с поглед — и тогава забеляза третия човек в стаята.

Беше чисто гола жена. Лежеше на протрит диван отляво. Лицето и тялото й бяха обърнати към облегалката на дивана и тя изглеждаше заспала или в безсъзнание. Бош не можеше да види лицето й, но не беше нужно да е гений, за да разбере какво всъщност става. Намръщи се отвратено. През всичките си години в правоохранителните органи беше избягвал работата под прикритие точно поради тази причина. Като следовател на случаи с убийства бе виждал примери на най-лошото, което човешките същества могат да си причинят едно на друго. Но когато му се бе налагало да се явява като свидетел, престъплението вече беше извършено и страданието бе приключило. Всеки случай бе оставял психологическия си белег, но това поне бе балансирано от справедлива присъда. Бош наистина не бе успявал да разреши всеки случай, но поне бе изпитвал удовлетворението, че е вложил най-доброто от себе си.

Но когато си под прикритие, се преместваш от безопасните граници на наложеното възмездие в света на обезправените. Сблъскваш се с хора, които се преследват взаимно, и няма нищо, което можеш да направиш, без да разрушиш легендата си. Трябва да приемаш нещата и да ги преживееш, за да стигнеш до фазата на правораздаване. Бош искаше да нахлуе в ремаркето и да спаси жената, но не можеше да го направи. Не сега. Имаше по-висша справедливост, която бе целта му.

Извърна очи от жената и пак погледна двамата мъже. Струваше му се очевидно, че разговарят на руски, а и буквите в татуировките им бяха на кирилица. И двамата имаха „затворнически“ телосложения на полицейски жаргон: несъразмерно развити торсове с релефна мускулатура, резултат от години тренировки в килиите — лицеви опори, коремни преси, набирания, — и относително хилави долни крайници. Единият беше видимо по-възрастен — някъде към трийсет и пет, остриган късо като войник. Другият беше доста по-млад и с изрусена до бяло коса.

Бош огледа телосложенията им и сравни движенията им с онези от видеото при стрелбата в аптеката, както и при пристигането и заминаването на летище „Уайтман“. Можеше ли те да са стрелците? Нямаше как да е сигурен, но за него ключът бе в небрежността, с която двамата бяха насилили жената: бяха я упоили, несъмнено я бяха изнасилвали и я бяха захвърлили гола на дивана. За Бош човек, направил това, бе способен със същото безразличие да извърши и убийство. Вътрешният усет му подсказваше, че това са двамата, убили Хосе Ескивел и сина му.

И те щяха да го отведат до Сантос.

Зърна отражение на светлина от алуминиевата обшивка на ремаркето, обърна се и видя да се приближава мъж с фенерче. Бързо се сниши, отдръпна се назад към бусовете и се мушна между тях.

— Ей!

Бяха го забелязали. Промъкна се към задната част на бусовете. Трябваше да реши какво да прави.

Наведе се под нивото на прозорците на бусовете и забърза възможно най-далече от ремаркето. Мъжът с фенерчето се приближаваше тичешком.

Бош изчака секунда и се спусна към ъгъла на ремаркето. Знаеше, че добере ли се дотам, ще може да се скрие от лъча на фенерчето. Докато тичаше, чу как мъжът говори разпалено и се сети, че използва радиостанция. Следователно имаше поне още един охранителен патрул.

Стигна до ъгъла на ремаркето, без да чуе друг вик. Долепи се до стената и надникна иззад ръба. Забеляза светлото петно на фенерчето до генератора, което му даваше около петдесетина метра аванс. И тъкмо да хукне към лагера, видя да се приближава друго светло петно на фенерче. Нямаше избор. Хвърли се наляво, за да се скрие зад една стара каравана, преди да го забележи вторият патрулиращ.

Добра се до прикритието на косъм, буквално миг преди лъчът да го освети. Чу още гласове и викове и разбра, че оживлението отвън е изкарало руснаците от мобилния им дом, за да видят какво става.

Бош затича и след малко стигна до преносимите тоалетни. Беше пак там, откъдето бе тръгнал. Зави, влезе на територията на лагера и тръгна по пътеката към автобуса.

Но не успя да стигне до него. Лъчите на фенерчетата го удариха в очите и после някой го събори на земята с тласък в гърба.

— Какво правиш, да ти го начукам? — попита нечий глас.

— Отидох до кенефа — изхъхри Бош. — Не може ли?

— Вдигни го — нареди глас с руски акцент.

Грубо го вдигнаха от земята — шерифът и някакъв друг мъж, сигурно неговият помощник.

Пред него стояха двамата играчи на карти. По-възрастният се приближи и Бош усети лъх на водка.

— Обича наднича? — попита мъжът.

— Какво? — възмутено възкликна Бош. — Не, трябваше да отида до кенефа.

— Не, ти обича наднича. Да се… прокрадва?

— Не съм аз.

— А кой тогава? Вижда друг да наднича? Не, само ти.

— Не знам, но не съм бил аз.

— Ще видим. Претърсете го. Кой е той?

Шерифът и помощникът му претърсиха Бош.

— Нов е — каза шерифът. — Онзи с револвера.

Извади портфейла на Бош от джоба му и насмалко да му скъса верижката.

— Чакай, чакай — извика Бош.

Откопча катарамата на колана си, за да освободи портфейла, без да го отделя от верижката. Шерифът го подаде на руснака, който каза:

— Светни.

Помощникът му светна с фенерчето си и руснакът прерови портфейла.

— Рийли — каза той, изопачавайки измисленото име на Бош.

Шерифът намери флакона с разслабително и също го подаде на руснака. Русият мъж каза нещо на руски, но онзи, който държеше портфейла, не му обърна внимание, а попита:

— Защо се потиш, Рийли?

— Защото ми трябва доза — отговори Бош. — Дадоха ми само една.

— Сби се в буса — обясни шерифът.

— Не сме се били — възрази Бош. — Само се сбутахме. Трябваше ми доза.

Руснакът затвори портфейла и се замисли. После го подаде на Бош.

Бош помисли, че се е отървал. Връщането на портфейла означаваше, че прегрешението му е простено.

Но грешеше.

— На колене — заповяда руснакът.

Силни ръце натиснаха едновременно плещите на Бош и той падна на колене. Руснакът бръкна зад гърба си и извади револвер. Бош веднага позна в него отнетото му оръжие.

— Този боклук твой, Рийли?

— Да, взеха ми го в клиниката.

— Е, сега е мой.

Бош мълчеше.

— Знаеш, че съм руснак, нали?

— Да.

— Тогава да поиграем на една руска игра, а ти разкажеш защо надничал през мой прозорец.

— Казах ти, не съм. Отидох по нужда. Стар съм… не мога да го правя бързо.

Помощникът се изсмя, но млъкна по средата, срязан от суровия поглед на шерифа. Руснакът отвори барабана на револвера и изсипа патроните в шепата си. След това взе един с два пръста, показа го на светлината, с подчертан драматизъм го зареди, затвори барабана с щракване и го завъртя.

— Сега играем на руска рулетка, да?

Вдигна ръка и опря дулото в лявото слепоочие на Бош.

Бош вярваше на УБН, че са направили револвера негоден за използване, но нищо друго не те кара да се замислиш за смисъла на живота като усещането да ти опрат дуло на огнестрелно оръжие в слепоочието.

Руснакът дръпна спусъка и при звука на металното изчаткване Бош трепна. И в този момент разбра, че това са убийците от аптеката.

— А, бил късметлия — усмихна се руснакът. — Сега опитваме втори път, щастливецо? Защо гледал през мой прозорец?

— Не, недей! Не съм бил аз. Дори не знам къде ти е прозорецът. Тук съм от днес. Трябваше да питам дори за тоалетните.

Този път руснакът опря револвера в челото на Бош. Партньорът му бързо заговори. Според Бош се опитваше да напомни на другаря си какво ще е отражението върху дневната печалба, ако Бош загине.

Руснакът отдръпна револвера, без да дърпа спусъка. Презареди го. Когато свърши и затвори барабана, показа мястото на липсващата половина от дръжката.

— Ще го поправя и е мой — каза той. — Искам твой късмет. Съгласен ли си, Рийли?

— Да — каза Бош. — Твой е.

Руснакът посегна зад гърба си, мушна револвера под колана си и учтиво каза:

— Благодаря, Рийли. Сега връща се да спи. И повече не наднича тази нощ.