Майкъл Конъли
Два вида истина (23)

23

По преценка на Бош изтече повече от час, без някой да влезе. Няколко пъти чу гласове или движение отвън в коридора, но никой не отвори вратата. В един момент се наведе, взе бастуна си от пода и го сложи напречно върху бедрата си, с извитата дръжка до лявата си ръка.

Минутите се точеха като часове, но мислите в главата на Бош се въртяха като във вихрушка. Вниманието му бе върху дъщеря му и решението, което бе взел да не я предупреждава, че за известно време ще е недостъпен. Не искаше да я безпокои, а още по-малко да му задава въпроси. Осъзна, че с избора си да не й се обади и да й каже се е лишил от един може би последен разговор с най-важния човек в живота си. Реши да направи всичко възможно това да се окаже без последствия, което означаваше да положи всички усилия да се върне към стария си живот и първото нещо в него да бъде да й позвъни.

Внезапно вратата се отвори и Бош се стресна и едва се сдържа да не завърти дръжката и да измъкне острието.

Влезе човекът от гишето, носеше всичко, което шофьорът бе изнесъл. Хвърли дрехите в скута на Бош, свали от рамото си раницата му и я пусна на пода.

— Дрехи получава — каза той. — Револвер не, телефон не.

— Какво говориш? — възмути се Бош. — Аз съм платил за тях. Те са мои. Не можете да ми ги вземете.

Бош се изправи и остави дрехите си да паднат на пода. Прихвана бастуна по начин, който подсказваше, че е готов да разбива глави с него, без да обръща внимание на голотата си.

— Дрехи получава — повтори мъжът. — Револвер не, телефон не.

— Я си го начукай — сопна се Бош. — Върни ми револвера, дай си ми телефона и се махам оттук.

Мъжът от гишето се подсмихна:

— Началник се връща, говори с него.

— Да — каза Бош. — Искам да говоря с него. Каква е тая простотия!?

Руснакът излезе и затвори вратата. Бош се облече, но този път с чиста, но въпреки това „мръсна“ тениска най-отдолу. Намери в раницата портфейла си, с все още прикрепената верижка, и провери съдържанието му. Установи, че шевовете в отделението с джипиес предавателя не са пипани. Но шофьорската му книжка и картата за „Медикеър“ липсваха.

Преди да приключи с обличането вратата отново се отвори и този път влязоха и двамата руснаци. В този момент Бош седеше на стола и завързваше връзките на едната си обувка.

Онзи от гишето застана до вратата и се облегна на стената със скръстени ръце, а шофьорът дойде пред Бош и каза:

— Имаме работа за теб.

— Работа? — повтори Бош. — Какво да ти кажа… аз не работя.

Шофьорът пристъпи напред и Бош се напрегна. Но мъжът само му подаде сгънат лист. Бош се поколеба, но го взе. Разгъна го и видя, че е рецепта. Антетката бе с името на д-р Ефрам Ерера, придружено със задължителните подробности — номерата на щатския му и федерален лиценз за предписване на лекарства. Рецептата бе попълнена на ръка за шейсет хапчета оксикодон в доза от по осемдесет милиграма. За мюре и за консуматор това си бе Светият Граал. Но за Бош бе едно от нещата, за които бе дошъл — вече не само имаше началните улики за образуване на дело срещу операторите на клиниката, но и доказателство, че е проникнал в защитения периметър.

— Какво е това? — попита той. — Събличаш ме гол, удряш ме в корема, а после ми даваш рецептата?

Шофьорът я дръпна от ръката му.

— Ако не я искаш, ще я дадем на някой друг. — Което си беше чист блъф.

— Виж, искам я, окей? — каза Бош. — Само искам да знам какво, по дяволите, става тук.

— Имаме бизнес — обясни шофьорът. — Ако искаш хапчета, работиш. Но делим.

— Какво делим?

— Хапчетата. Едно за теб, две за мен.

— Това не ми звучи като справедлива сделка. Мисля, че по-скоро бих…

— Неограничен източник. Рецептите са от нас, ти само вземаш хапчетата. Лесно. Плащаме ти по един долар за всяко. Значи, хапчета плюс пари. Съгласен ли си?

— Един долар? Знам едно място, където ще ми дадат двайсет.

— Ние предлагаме количество. Даваме защита. Имаме легла.

— Какви легла?

— Ела при нас и ще ги видиш.

Бош изгледа облегнатия на стената. Посланието бе ясно: „Ела при нас или ще те пребием“. Изобрази на лицето си примирение.

— И колко дълго ще трябва да работя?

Шофьорът сви рамене:

— Никой не се отказва. Парите и хапчетата са много добри.

— Да, но ако все пак поискам да се махна?

— Като поискаш да се махнеш, се махаш. Това е.

Бош кимна.

— Окей.

Шофьорът излезе. Другият се приближи до Бош, върна му шофьорската книжка и картата за „Медикеър“ и каза само:

— Тръгвай.

— Къде? — не разбра Бош.

— В буса. Отвън.

— Окей.

Мъжът посочи към вратата. Бош взе раницата си и тръгна към нея. Вървеше нормално — шината бе под коляното му.

Премина обратно през клиниката и излезе през входа, следван от мъжа на гишето. Бусът бе паркиран отпред и мюретата вече се качваха в него през страничната врата. Бош видя шофьора зад волана да се извръща, за да го изгледа. И двамата разбираха, че ако Бош има намерение да бяга, моментът е сега. Той се огледа, после погледна нагоре по Сан Фернандо Роуд към „Уайтман“. Знаеше, че го наблюдават оттам и че спасителният екип е скрит някъде наблизо. Сигналът бе бързо движение с юмрук във въздуха. Дадеше ли го Бош, щяха да атакуват моментално и да го приберат. И това щеше да е краят на цялата операция.

Погледна към шофьора. Последното мюре се качваше и вече беше ред на Бош. Той поклати глава като човек без избор и се качи в буса. Избра място на пейката зад водача и седна до една жена с бръсната глава. Остави раницата си между седалките на водача и на пътника до него. На втората нямаше никого.

Мъжът от гишето затръшна вратата и удари два пъти с длан по покрива. Бусът потегли. Всички мълчаха, дори и шофьорът. Бош се наведе напред, за да вижда лицето му по-добре, и попита:

— Къде отиваме?

— На следващото място — бе краткият отговор.

— Къде?

— Не говори. Просто прави каквото ти кажат, старче.

— Къде ми е телефонът? Имам дъщеря, трябва да й се обадя.

— Не. Край на това.

Жената с бръснатата глава заби лакът в ребрата на Бош. Той я погледна и тя поклати глава. Тъмните й очи казваха, че ще има последици за всички, ако той продължи да говори.

Бош се облегна на седалката и млъкна.

Първо огледа набързо буса. Зад водача седяха общо единайсет души. Много от лицата му бяха познати от проследяването във вторник. Мъже и жени — възрастни, измъчени, победени. Той наведе глава и се замисли над проблемите си. Погледна ръцете на жената до себе си: беше сплела пръсти в скута си. На кожата между палеца и показалеца имаше малка татуировка от три звезди, която изглеждаше направена аматьорски — мастилото бе много тъмно, лъчите на звездите прекалено остри, а самата татуировка не беше стара като неговата.

Бусът пое по маршрута, по който Бош и Лурдес го бяха следвали по-рано през седмицата. Стигнаха до портала на „Уайтман“ и после до хангара, където ги чакаше самолетът за парашутни скокове. Всички слязоха и почнаха да се качват през вратата за скокове. Бош изостана последен, зад жената, и извика на шофьора:

— Ей… я почакай! Какво е това, мамка му?

— Самолет — обясни шофьорът като на идиот. — Качвай се.

— И къде ще ходим? Не съм се съгласявал на това. Не, махам се, дотук бях!

— Не, качвай се. Веднага.

Бръкна под седалката и Бош забеляза как мускулите на ръката му се напрягат от стискането на нещо. Обърна се да погледне пак Бош, без да разкрива какво държи. Но посланието бе недвусмислено.

— Окей, окей — примирително каза Бош. — Качвам се.

Беше последният.

От двете страни имаше пейки с места, над които висяха обезопасителни колани. Хората вече се пристягаха с тях. Бош видя свободно място до жената със звездите и седна на него, този път от лявата й страна.

Двигателят на самолета забуча, а жената се наведе и каза в ухото му:

— Добре дошъл в пъкъла.

Бош се отдръпна и я изгледа. Личеше й, че някога е била красива, но сега очите й бяха мъртви. Предположи, че е над петдесетте, може би малко по-млада. А може би и доста по-млада, в зависимост от това колко бе състарена от наркоманията. Откъм нея се долавяше миризма на пръст. Напомняше му за някого… ъгълът на скулите? Имаше индианска кръв. Запита се дали бръснатата й глава не е част от роля, като неговия бастун и шината на коляното. Образът й бе на болен човек, може би на подложен на лъчетерапия.

Кой знае? А може и да бе истина.

Не й отговори. Не знаеше какво да й каже.

Огледа вътрешността на самолета и едва сега забеляза, че на качване в салона бе минал покрай седящ отпред човек, който явно бе част от операцията. Беше млад, як и с източноевропейско излъчване. Беше се облегнал на алуминиевата преградна стена, разделяща пилотската кабина от отделението за пътниците. В стената имаше малък плъзгащ се прозорец, но той бе затворен и Бош не можа да огледа пилота.

Мъжът отпред се наведе и почука по разделителния панел. Самолетът незабавно започна да рулира към пистата. Когато излезе на нея, скоростта му се увеличи и след секунди без усилие се озоваха в небето. Стръмното набиране на височина и гравитацията плъзнаха жената към Бош и той сложи ръка на рамото й, за да я спре. Сякаш бе докоснал сух лед. Тя рязко се дръпна от него и той вдигна ръце, за да покаже, че е разбрал.

Още се изкачваха, когато самолетът наклони за завой на юг. Бош се наведе към жената, като внимаваше да не я допре, и заговори толкова тихо, колкото да го чуе над шума на двигателя:

— Къде отиваме?

— Където отиваме винаги. Не говори с мен.

— Но ти говореше с мен.

— Беше грешка. Моля те, спри да ми говориш.

Самолетът попадна във въздушна яма и пропадна. Жената отново залитна към него, но този път сама се спря, като хвана една дръжка над главата си, явно предназначена за по-лесно придвижване на парашутистите към платформата за скачане.

— Окей ли си? — отново опита той.

— Да — сряза го тя. — Остави ме на мира.

Бош показа с жест, че е приключил. Смяташе да я пита за татуировката, но виждаше страха в погледа й. Погледна към предната част на кабината и разбра причината — опитите му да говори с нея бяха привлекли вниманието на мускулестия пазач. Бош вдигна ръце, за да покаже, че повече няма да прави опити да заговаря някого.

Обърна се към илюминатора зад себе си и се опита да вдигне щората, но тя явно бе трайно фиксирана. Единствено прозорецът до вратата за скокове не бе покрит, но той беше прекалено напред, та Бош да може да получи някаква представа за местността, над която летяха. От неговото място ъгълът позволяваше да види само безоблачно синьо небе.

Запита се дали Хован и УБН проследяват в момента самолета, както му бе обещано. Вече бяха проверили и бяха установили, че транспондерът на чесната е изключен. При това положение единствената възможност бе проследяване по въздух. Устройството в портфейла на Бош бе с малък обхват и за наземно проследяване.

Огледа хората на пейките. Единайсет мъже и жени, изпити и смачкани от живота като хората на снимки отпреди век. Хора без надежда в очите, без място, което да нарекат свой дом, вкопчени в капана на наркоманията. Неудачници преди и завинаги, изпаднали на най-ниското стъпало на обществото.

Облегна се и направи сметка: ако на борда бяха дванайсет и всички носеха по сто хапчета на ден за операцията на Сантос, това правеше хиляда и двеста хапчета, които вървяха на улицата поне по трийсет долара едното. Това означаваше 36 000 долара дневно само от този екип. Над трийсет милиона годишно. Но Бош не се съмняваше, че има и други екипи и други операции.

Сумите бяха главозамайващи. Това бе гигантска корпорация, задоволяваща потребност, пропита в тъканта на всеки щат, град и селище.

Започваше да разбира защото жената с татуировката го бе поздравила за пристигането му в пъкъла.