Майкъл Конъли
Два вида истина (42)

42

След като се изкъпа и се преоблече, Бош отиде при дрешника до входната врата и свали огнеупорната касетка от полицата. Отключи я. В нея държеше стари документи от рода на актове за раждане и удостоверението си за уволняване от армията. Тук беше венчалната му халка, плюс двата медала „Пурпурно сърце“ и две застрахователни полици, в които дъщеря му фигурираше като наследница.

Имаше и избледняла цветна снимка на Бош и майка му. Беше единствената й снимка, с която разполагаше, затова я държеше в касетката, вместо да я изложи на показ. Погледа я няколко секунди, но този път погледът му се задържа върху собственото му лице на осемгодишна възраст вместо върху лицето на майка му. Загледа се в надеждата по лицето на момчето и се запита къде ли е изчезнала тя.

Остави снимката встрани и бръкна по-надълбоко, за да извади онова, което му трябваше.

Беше стар чорап, натъпкан със завити на ролка и хванати с ластик банкноти. Без да изважда ролката от чорапа и да брои парите, Бош ги натъпка в страничния джоб на якето си. Тази ролка бе „земетръсния“ му фонд — повечето бяха банкноти по 20 и 50, събирани след последното голямо земетресение през 1994 година. Никой в Ел Ей не си представяше живот без пари в наличност, когато един ден неизбежното се случеше — банкоматите щяха да излязат от строя, а самите банки по правило бяха затворени в периоди на бедствия. Плащанията в брой щяха да се единствено възможните и Бош предвидливо се бе подготвял в продължение на над двайсет години. По негова груба преценка в чорапа трябваше да има минимум десет хиляди долара.

Върна другите неща в сейфа, като погледна за последен път снимката. Нямаше никакъв спомен да е позирал, нито къде е направена. Но беше професионална фотография на бял — е, вече пожълтял — фон. Кой знае, може би Хари бе обикалял с нея, когато тя си бе правила снимки на лицето в усилията си да участва в някоя филмова масовка. И може би бе платила на фотографа малко повече за бърза снимка със сина й.

Бош излезе и подкара надолу по северния склон в Долината. Веднага щом видя, че има сигнал на телефона, позвъни на мобилния на Бела. Очакваше, че тя вече си е тръгнала от работа и може би дори се е прибрала вкъщи. Но тя му отговори веднага.

— Хари, смятах да ти се обадя, но си мислех, че си излязъл някъде да празнуваш.

— О, имаш предвид случая ли? Не, няма да празнувам. Просто съм доволен, че се свърши.

— Напълно те разбирам. Както и да е, щях да ти се обадя, за да ти кажа, че идентифицираха другия руснак по пръстовите отпечатъци. Онзи, дето ти наричаше Игор.

— Да.

— Ами, оказа се, че той наистина се казвал Игор. Господи, каква ли е вероятността за подобно съвпадение?

— Сигурно не е толкова малка, ако си руснак.

— Както и да е, Игор Голц… На трийсет и една. Според Интерпол е поредния член на братвата и дългогодишен съдружник на Случек. Запознали се в руски затвор и най-вероятно са пристигнали тук заедно.

— Е, това, предполагам, слага край на случая с аптеката.

— Днес оформях документацията. Ти сигурно се връщаш на работа утре, след като вече си приключил със заигравките със съда?

— Да, наиграх се и съм отново на работа.

— Извинявай за израза, знаеш какво искам да кажа. Ще се радвам да се върнеш.

— Виж, обаждам ти се да те помоля за нещо. Онзи ден ми спомена, че си живяла сред наркомани, включително някой в семейството ти. Мога ли да те попитам кого имаше предвид?

— Да. Сестра ми. Защо искаш да знаеш?

— Тя добре ли е вече? Имам предвид… не е наркозависима?

— Доколкото ни е известно. Не я виждаме особено често. След като се изчисти, не искаше да живее сред хората, които са я виждали… знаеш как.

— Досещам се.

— Тя крадеше като луда от родителите ми. И от мен също.

— Да, би могло да се очаква.

— Така че едновременно и я спасихме, и я загубихме. Но поне се надявам да е за добро. Тя живее в района на Залива и, както казах, надявам се да е чиста от четири години.

— Е, това е страхотно. Но как я изчистихте?

— Всъщност не го направихме ние. Беше рехабилитационна клиника.

— Коя? Точно за това ти се обаждам. Трябва ми клиника, а нямам представа откъде да започна.

— Ами… има страхотни, които струват цяло състояние, и такива, които са по-евтини. Получаваш според цената, що се отнася до комфорта, но сестра ми преди това бе живяла на улицата. Така че за нея мястото беше като в рая. Стая и легло, разбираш ме. Времето ти минава в лични сеанси с психолози. Ежедневно изследване на урината.

— Къде беше? Как се казва?

— „Началото“. Намира се в Канога Парк. Преди четири години струваше хиляда и двеста на седмица. Нямахме застраховка, така че се изръсихме яко. Сега със сигурност е повече. Покрай опиоидите не можеш да намериш легло в тези клиники.

— Благодаря, Бела. Ще проверя как стоят нещата.

— Утре ще дойдеш ли в управлението?

— Разбира се.

Бош караше към пивоварната. Вече виждаше дима от комина.

Обади се на „Справки“ и го свързаха с „Началото“. След като на два пъти го караха да чака и си го прехвърляха един на друг, накрая все пак успя да говори с жена, която се представи за директор по приемането. Тя обясни, че клиниката е специализирана в третирането на зависимост към опиоиди и че не резервират легла, а работят на принципа „който дойде, влиза“. В момента имало три свободни легла от общо 42 в наличност.

Бош се поинтересува за цената и научи, че седмичната такса за ол инклузив се е вдигнала с повече от 50% за четири години до 1880 долара, платими авансово с препоръчителна четириседмична терапия. Сети се за проповедта на Джери Едгар как кризата била с такъв мащаб, че било невъзможно да се ликвидира, понеже всички печелели от нея.

Бош благодари на жената и затвори. След пет минути вече спираше на паркинга на Пътните светци. Този път отпред имаше повече мотоциклети, което го накара да се запита да не е попаднал на месечната сбирка на членовете на клуба. Преди да слезе от джипа се обади на Сиско да провери дали не е дошъл в лош момент.

— Не, човече, излизам да те взема. Сряда, кой знае защо, тук винаги е специален ден. Убий ме, но не знам причината.

Бош зачака, облегнат на джипа, и когато Сиско излезе, попита:

— Как е тя?

— Ами… сърдита — отговори Сиско. — Но това според мен е добър знак. Помня когато Мик Холър дойде да ме види… не знам… на четвъртия ми или пети ден. Казах му през вратата да си го завре отзад. Естествено, след седмица го молех да ми го навре на мен, само и само да уреди да ме пуснат.

Бош се засмя.

— Исках да те питам чувал ли си за клиника „Началото“ в Канога Парк?

— Да, рехабилитационна е — потвърди Сиско. — Чувал съм за тях. Но на практика не знам нищо.

— Казаха ми, че били добри. Постигали резултат. Струват по два бона на седмица, така че дано наистина са добри.

— Това са си доста пари.

— Когато приключиш с Елизабет тук, искам да я заведеш там и да направиш каквото може, за да я приемат. Там работят по реда на пристигането, но в момента имат свободни легла.

— Мисля, че ще трябва да остане тук поне още един ден, а може би и два, преди да се изчисти и да може да направи следващата стъпка.

— Добре. Когато е готова.

Бош бръкна в джоба си и извади чорапа с ролката банкноти. Подаде го на Сиско.

— Вземи това. Трябва да стигне за месец там. Може би и малко по-дълго, ако е нужно.

Сиско неуверено взе парите.

— Това в брой ли е? Даваш ми ги така?

Сиско се огледа из двора и през оградата към улицата. Едва сега Бош се досети как би могло да изглежда това за някой, който ги наблюдава.

— По дяволите, извинявай. Изобщо не помислих.

Бош също се огледа. Не видя да ги следят, но пък ако някой ги следеше, едва ли щяха да го забележат.

— Няма нищо — успокои го Сиско. — Каузата си заслужава.

— Значи, ще го направиш за мен, нали? — каза Бош. — И без това си затънал до гуша в тази история.

— Нямам нищо против. Правим нещо добро. Искаш ли да влезеш при нея?

— Знаеш ли… Мисля, че не бива. Ако ще се нервира, като ме види, по-добре да не ме вижда. Не искам да ставам повод за раздразнение.

— Сигурен ли си?

— Ако засега нещата вървят добре, нека продължава така. На мен ми стига.

Сиско подхвърли чорапа във въздуха и го улови.

— Нека се досетя… — каза той. — Земетръсният фонд?

— Да — потвърди Бош. — Реших да го използвам за добро.

— Ами ако е на кутсуз? Даваш парите и току-виж утре ни ударило яката.

— Е, никой не знае. Сега трябва да тръгвам. Благодаря, Сиско.

— Не, аз ти благодаря. А някой ден може и тя да ти благодари.

— Това не е необходимо сега, няма да е необходимо и в бъдеще. Но ме дръж в течение как ще се развият нещата в клиниката, ако успееш да я вкараш там.

— Обещавам.

Преди да потегли, Бош потърси с телефона си в Гугъл адреса на „Началото“ и мина покрай клиниката. Личеше, че някога сградата е била „Холидей Ин“ или друг хотел от средна класа. Сега беше боядисана в чисто бяло. Изглеждаше чиста и поддържана… поне отвън.

Потегли към дома си. Почти през целия път мислеше за решението си да не се вижда с Елизабет Клейтън. Не беше сигурен означава ли това нещо и какво изобщо прави. Тя беше в капана на нужда от помощ, а той на свой ред имаше нужда да помогне някому, независимо дали помощта му бе добре дошла. Беше сигурен, че ако отиде на психиатър — може би при психиатърката в ЛАПУ, познаваше я от години, — в действията му ще бъдат разшифровани дълбоко заложени мотиви. А парите…? Той разполагаше със средства за много специални цели, така че общото му финансовото състояние нямаше да бъде повлияно в никаква степен. Следователно не можеше да става дума за никаква жертва.

Имаше период в живота му, когато Бош, още хлапе, мечтаеше да избяга от приюти за деца и домове на приемни родители, бе обсебен от великите изследователи, открили далечни земи и нови култури. Хора, зарязали уюта на домовете си, за да открият нещо ново и да се изправят срещу нещо старо, като например робството. И докато бе пътувал от едно чуждо легло към следващото, единственото, с което не се бе разделял, бе една книга за шотландския мисионер и изследовател Дейвид Ливингстън, който бе направил и двете. Бош не си спомняше заглавието на книгата, но помнеше много от идеите, изложени от този велик мъж. С времето те се бяха циментирали във фундамента на собствения му мироглед, оформил го впоследствие като детектив и човек.

Ливингстън бе казал, че съчувствието не може да замести действието. Това бе основополагаща тухла в стената на Бош. Той се бе изградил като човек на действието и в момент, когато почтеността на целия му трудов живот бе поставена под съмнение от един осъден на смърт, бе избрал да трансформира съчувствието си към Елизабет Клейтън в действие. Сам той добре разбираше първопричината за това, но не беше сигурен дали тя се вижда и от някой друг. Другите щяха да видят други мотиви. Сигурно това се отнасяше и до Елизабет. Затова бе предпочел да не я вижда.

Знаеше, че е направил каквото трябва да се направи и че вероятно никога повече няма да я види отново.

Прибра се още преди девет, но бе изтощен и очакваше с нетърпение да си легне и да се наспи истински за първи път от три нощи. Влезе, увери се, че е заключил всички врати, и сложи дръжката за метла в релсата на плъзгащата се врата за верандата.

Съблече се и се тръшна в леглото, готов да се отдаде на съня и може би на възстановяването. Когато се обърна към часовника, за да изключи алармата, която бе нагласена както обикновено за шест сутринта, видя на нощното си шкафче сгънат плик. Разгъна го и видя, че е адресиран до него в СФПУ.

Помисли си разтревожено, че някой е проникнал в дома му, за да остави плика, но след това си спомни, че сам го бе оставил тук преди три вечери. Съвсем беше забравил за него, а не бе лягал в леглото си оттогава.

Реши, че писмото може да изкача до сутринта. Изключи алармата, изгаси лампата и завря глава между две възглавници.

Издържа само трийсет секунди. Махна горната възглавница, посегна и отново светна лампата. Разпечата плика.

В него имаше сгъната изрезка от вестник. Беше материал в „Сан Фернандо Сън“ отпреди почти година, съобщаващ за подновените усилия на управлението да открие какво се е случило с Есмералда Таварес. Бош сам бе дал интервюто на репортер за местния седмичник с надежда да получи от обществеността някаква обратна връзка с възможна информация. И наистина, бяха се получили няколко сигнала, но нищо, което да доведе до положително развитие. И сега, година по-късно… това писмо.

Към изрезката имаше бял лист, сгънат на три. На него бе написано на ръка:

Знам какво се е случило с Есме Таварес.

Бележката завършваше с името Анджела и телефонен номер, започващ с код 818.

Долината.

Бош се пресегна за телефона.