Майкъл Конъли
Два вида истина (17)

17

Холър бе уредил разговора с Дейвид Закона за следобеда. Бившият адвокат, смятан за мъртъв, включително от Ланс Кронин и клиента му Престън Бордърс, живееше в старчески дом в района на Феърфакс. Бош и Холър се срещнаха на паркинга в два следобед и влязоха. Холър носеше куфарче и каза на Бош, че го използва, за да пренесе в него видеокамерата и сандвич с франзела, който бил купил от „Коул“ в центъра.

— Тук сервират само кашер — обясни Холър. — Забранено е внасянето на храна отвън.

— И какво ще стане, ако те хванат? — попита Бош.

— Не знам… Може би ще ми лепнат доживотна забрана за посещения.

— Значи той не възразява да говорим?

— Каза, че е готов. След като хапне, ще говори.

Във фоайето се регистрираха като адвоката и следователя на Дейвид Сийгъл. След това взеха асансьора за третия етаж. Регистрирането като следовател на Холър напомни на Бош нещо и той попита:

— Как я кара Сиско?

Денис Войчеховски, известен като Сиско, беше дългогодишен следовател на Холър. Преди две години той и неговият „Харли“ бяха станали жертва на блъскане по Вентура Булевард, след което виновникът бе избягал. Сиско бе преживял три операции на лявото коляно и бе излязъл от болницата пристрастен към викодина, което бе разбрал чак след половин година, преди да сложи мъченически край на приемането му.

— Добре е — отговори Холър. — Наистина. Оправи се и е затрупан с работа.

— Трябва да говоря с него.

— Няма проблем. Да му разкажа ли за какво става дума?

— Имаш приятел, който според мен е пристрастен към селския хероин. Искам да го попитам какво да търся и какво да правя.

— Тогава значи той е твоят човек. Ще му се обадя веднага щом излезем оттук.

Слязоха на третия етаж и Хари каза на жената в сестринската стая, че е дошъл да посети своя клиент Дейвид Сийгъл и не желае да бъде обезпокояван. После двамата продължиха по коридора до самостоятелната стая на Сийгъл. Холър извади от вътрешния джоб на палтото си табелка с надпис „Правна консултация — не безпокойте!“ и я окачи на дръжката на вратата. Намигна на Бош и затвори вратата зад тях.

Монтираният на стената телевизор гърмеше с репортаж на Си Ен Ен за разследването от Конгреса на руската намеса в президентските избори миналата година. Подпрян на възглавница старец в леглото гледаше предаването. Изглеждаше доста по лек от петдесет килограма и имаше рехава като перушина бяла коса, обрамчваща главата му като ореол. Ръцете му бяха кожа и кости, сбръчкани и осеяни със старчески петна. Изглеждаха безжизнени върху одеялото на гърдите му.

Холър махна с ръка на прикования към леглото старец, за да привлече вниманието му, докато минаваше от другата му страна.

— Чичо Дейвид — каза високо, — здрасти! Ще го намаля малко.

Взе дистанционното от масичката и изключи звука на телевизора.

— Проклети руснаци — изсумтя Сийгъл. — Надявам се да доживея импийчмънта на този тип.

— Казано като истински ляв — коментира Холър. — Само че се съмнявам това да се случи.

После се обърна към мъжа в леглото.

— Е, как си? Това е Хари Бош, брат ми е. Казвал съм ти за него.

Сийгъл впи воднистите си очи в Бош и го огледа.

— Ти си значи — каза накрая. — Мики ми е разказвал за теб. Каза, че дори веднъж си идвал вкъщи.

Бош знаеше, че говори за Майкъл Холър-старши, баща им. Бош наистина го бе виждал само веднъж, в имението му в Бевърли Хилс. Беше болен и на смъртно легло. Бош току-що се бе върнал от войната в Югоизточна Азия. Месец по-късно стоеше на склона на хълм и гледаше как погребват баща му. Момче на пет-шест годинки стоически стоеше до вдовицата, застанала отстрани на ковчега. Тогава Бош разбра, че има брат. Щяха да минат много години, преди двамата да се запознаят.

— Да — потвърди Бош. — Беше много отдавна.

— Ами… — проточи Сийгъл, — за мен всичко си е много отдавна. Колкото по-дълго живееш, толкова по-малко вярваш колко са се променили нещата. — И посочи немощно беззвучния ТВ екран.

— Е, аз пък ти донесох нещо, което не се е променило от сто години — каза Холър. — Отбих се в „Коул“ и ти купих френски сандвич.

— „Коул“ са добри — каза Сийгъл. — Повдигни ме.

Холър сграбчи друго дистанционно и го хвърли на Бош. Докато отваряше куфарчето си, за да извади обещания сандвич, Бош натисна бутона и горната половина на леглото се повдигна така, че Сийгъл се озова едва ли не в седяща поза.

— Срещали сме се — каза Бош. — В известен смисъл. Ти ме подложи на кръстосан разпит в процеса, за който ще говорим днес.

— О, да — потвърди Сийгъл. — Спомням си. Ти беше много изчерпателен. Добър свидетел на обвинението.

Бош кимна от благодарност, а Холър запъхна салфетка в отворената яка на пижамата на стареца. След това плъзна масичката над хълбоците му и разопакова сандвича пред него. Разпечата и купичката със сос и я сложи на масичката до сандвича. Без забавяне Сийгъл взе едната половина на срязания по дължина сандвич, топна края му в соса и го започна на малки хапки, като видимо се наслаждаваше на всяка.

Докато Сийгъл ядеше и мислеше за отминалите дни, Холър извади миникамерата от куфарчето и я монтира на малък триножник, който сложи на масичката. Намести я така, че старецът да е в кадър, и вече можеха да започват.

На Сийгъл му трябваха трийсет и пет минути да изяде сандвича.

Бош търпеливо изчака Холър да засипе стареца с въпроси за едно време, явно подготвяйки го за разговора. Накрая Сийгъл сви на топка опаковката на сандвича в знак, че е приключил. Хвърли я към кошчето и дори не го достигна. Холър събра остатъците и ги прибра в куфарчето. После попита:

— Готов ли си, чичо Дейв?

— Готов съм — отговори Сийгъл.

Холър издърпа салфетката изпод яката на пижамата и още веднъж намести камерата с пръст върху бутона за запис.

— Добре тогава, започваме. Гледай мен, не камерата.

— Не се безпокой, имаше видеокамери още докато практикувах — каза му Сийгъл. — Не съм чак толкова допотопна реликва.

— Просто смятах, че си загубил навика.

— Никога.

— Окей, тогава да започваме. Едно-две-три… запис.

Холър представи Сийгъл и обяви датата, часа и мястото на разговора. Макар камерата да оставаше фокусирана единствено върху Сийгъл, той представи също така себе си и Бош. След което започна.

— Господин Сийгъл, от колко време практикувате право в околия Лос Анджелис?

— Четирийсет и три години.

— И сте специализирали в защита?

— Специализирал? Та аз съм правил само това.

— Имало ли е момент, когато сте представлявали лице на име Престън Бордърс?

— Престън ме нае да го защитавам по обвинение в убийство в края на осемдесет и седма. Процесът продължи през следващата година.

Холър продължи с преглед на делото, първо на предварителното слушане, за да се определи дали обвиненията са правилно формулирани, след това на самия процес. Внимаваше да не задава въпроси относно вътрешните обсъждания на делото, понеже те бяха обект на тайната между адвокат и клиент. След като стигнаха до решението „виновен“ на съдебните заседатели и последвалата смъртна присъда, Холър се прехвърли на съвременността.

— Господин Сийгъл, знаете ли за новите усилия от страна на бившия ви клиент да обезсили присъдата си след почти трийсет години?

— Знам. Ти ми съобщи.

— Запознат ли сте с това, че в подадения иск господин Престън заявява, че вие сте го склонили да лъжесвидетелства чрез даването на показания, за които вие двамата сте знаели, че не са истина?

— Знам, да. „Хвърлил ме е под автобуса“, ако използваме днешната терминология.

В гласа на Сийгъл се долавяше сдържан гняв.

— По-конкретно, Бордърс ви обвинява, че сте му предложили да се закълне под клетва, че е закупил медальона с форма на морско конче от кея на Санта Моника. Вие ли подхвърлихте тази идея на господин Бордърс?

— В никакъв случай. Ако е излъгал, го е направил, защото сам така е преценил и по своя воля. В интерес на истината, аз изобщо не исках той да застава на свидетелската скамейка по време на процеса, но той настоя. Разбрах, че не мога да го разубедя, и му позволих, а той, образно казано, сам си нахлузи примката на врата. Заседателите не повярваха на нито една негова дума. Разговарях с няколко от тях след като взеха решение и те го потвърдиха.

— А обмисляли ли сте линия на защита, която да включва заявяването, че водещият детектив по случая е подхвърлил въпросния медальон с форма на морско конче в дома на клиента ви, за да го натопи?

— Не, не ми е хрумвало подобно нещо. Ние бяхме проверили и двамата детективи, разследвали убийството, и тяхната почтеност бе извън съмнение. Не сме опитвали такъв подход.

— Съгласихте ли се да разговаряме днес свободно и без външен натиск?

— Това е мое доброволно решение. Може да съм възрастен, но това не означава, че който и да е може да ме очерня и да поставя под съмнение почтеността ми във връзка със случай на трийсет години, без да е разменил и дума с мен по въпроса. Да го духа.

Холър се наведе встрани от камерата, защото не очакваше острия език. Искаше прихването му да не бъде записано.

— Един последен въпрос — каза той след като се овладя: — Разбирате ли, че този разговор днес може да доведе до разследване и санкции срещу вас от страна на калифорнийската адвокатура?

— Могат да опитат, ако искат. Но аз никога не съм се страхувал да се боря. Те имаха глупостта да повярват и публикуват некролога, който им изпратих. Да заповядат.

Холър се пресегна и изключи записа.

— Стана добре, чичо Дейвид — каза той. — И мисля, че ще помогне.

— Благодаря — обади се и Бош. — Аз знам, че ще помогне.

— Както казах, да го духат — озъби се Сийгъл. — Щом искат битка, ще я получат.

Холър започна да прибира камерата.

Сийгъл леко изви глава и погледна Бош.

— Помня те от онзи процес. Знам, че тогава не излъга, и това закопа Бордърс. Нека ти кажа, че за четирийсет и три години практика той е единственият ми клиент, който бе осъден на смърт. И да ти кажа честно… това изобщо не ми развали настроението. Той е там, където му е мястото.

— Ами… — проточи Бош, — ако имаме късмет, ще си остане там.

След двайсет минути Бош и Холър стояха до колите си на паркинга.

— И какво мислиш? — попита Бош.

— Мисля, че са избрали грешния адвокат, с когото да се гъбаркат — отговори Холър. — Това „да го духат“ ми хареса.

— Да, но те са мислели, че той е мъртъв.

— Следващата сряда със сигурност ще се чудят какво им се е стоварило на главите. Но трябва да го запазим в тайна, ако можем.

— Защо да не можем?

— Тук е важна процесуалната страна. Аз ще те впиша като замесена страна. ОП вероятно ще протестира и ще заяви, че те представляват като водещ следовател. Ако загубя тази битка, ще трябва да подам иск от името на Дейвид Закона, за да ни пуснат през вратата. Това е всичко, което ни трябва — крак в процепа, за да можем да изложим аргументите си.

— Мислиш ли, че съдията ще допусне включването на записа?

— Най-малко ще прегледа част от него. Аз нарочно започнах с основните неща. За да подведа Кронин и Кенеди да мислят, че всичко е дрън-дрън. И тогава… БУМ! Задавам въпроса за лъжесвидетелството. Той пресича линията за тайната, така че ще видим. Надявам се в този момент съдията да каже, че му се иска да види всичко докрай. Проверих го. Тук извадихме късмет — съдия Хоутън седи на стола от двайсет години, а двайсетте преди това е практикувал право. Това означава, че се е въртял из тези кръгове, когато Закона е вършал безмилостно. Надявам се да се отнесе с разбиране към стареца и да го изслуша.

— Ясно. А Бордърс? Дали той ще даде свидетелски показания?

— Съмнявам се. Би било грешка. Но ще присъства на слушането и искам да видя лицето му, когато пуснем Дейвид Закона на големия екран.

Бош кимна. Замисли се как ли ще се почувства самият той лице в лице с Бордърс след толкова години. Осъзна, че дори няма представа как изглежда този човек днес. В съзнанието и спомените му Бордърс беше сенчеста фигура с пронизващ поглед — нещо като чудовище от въображението.

— Сега трябва да се потрудиш повечко — каза Холър.

— Какво означава това? — не разбра Бош.

— Онова, с което разполагаме, е добро, но не е достатъчно добро: имаме теб, имаме Дейвид Закона и имаме обяснение на притежаването от Кронин на въпросната ДНК. Но ни трябва повече. Трябва ни цялата схема. Схемата на фабрикуването на обвинение срещу теб за накисване на невинен човек.

— Работя по въпроса.

— Значи работи по-усилено, брат ми.

Холър отвори вратата на колата си, готов за тръгване. После каза:

— Ще кажа на Сиско да ти се обади.

— Оценявам го — каза Бош. — И… ъ-ъ… възможно е през следващите няколко дни да не се чуваме. Има нещо, което трябва да направя във връзка с един мой случай в Сан Фернандо. Има вероятност да не съм достъпен.

— Какъв случай, човече? Този трябва да е единственият ти случай. Случаят с първи приоритет.

— Знам, знам, но и другият не може да чака. Погрижил съм се за каквото мога. Ще разбера как са го направили и тогава ще сме на финалната права.

— Забележителни последни думи. Но гледай да се чуем по-скоро.

Холър се качи в колата си, изтегли се на заден ход и потегли.