Майкъл Конъли
Два вида истина (36)

36

Бош беше на Юнион Стейшън в 8:15 в сряда сутринта. Паркира на паркинга за кратък престой и влезе вътре да изчака дъщеря си. Влакът й закъсня само с десет минути и когато се срещнаха в необятната чакалня, тя не носеше багаж, а само една книга. Обясни, че смятала да вземе влака обратно за Сан Диего веднага след съдебното заседание, освен ако Бош не пожелаел да остане. Закусиха с палачинки — по нейно желание — на гарата, преди да тръгнат към административно-обществения център и сградата на Съдебната палата.

Разделиха се на централния вход, за да може Бош да влезе през пропуска за полицаи заради оръжието си. Той показа значката си и изпревари Мади с десет минути, защото тя трябваше да мине през проверката с метален детектор, където имаше дълга опашка. Наваксаха загубеното време, като взеха служебния асансьор и се качиха с него до Състав 107 на деветия етаж, където в края на коридора бе съдебната зала на съдия Джон Хоутън.

Делото на Престън Бордърс бе насрочено за след 10 часа, но Мики Холър бе предупредил Бош да се яви поне час по-рано, за да обсъдят последните подробности и тактически ходове. Бош се оказа първият пристигнал от своя екип. Седна с дъщеря си на последния ред в залата и се загледа в процедурата. Хоутън, юрист ветеран, със запазена гъста прошарена коса, седеше на стола си и караше по списъка с насрочени дела, повечето от които приключваха набързо с актуализация на свършеното по тях и насрочване на следващи слушания. Имаше и видеоекип, който монтираше камера в заграждението за съдебни заседатели. Холър бе казал на Бош, че заради многото местни ТВ канали, заявили интерес за достъп до слушането във връзка с публикацията на „Таймс“, Хоутън е избрал един екип на случаен принцип и е наредил той да сподели с останалите подаваната на живо картина.

— Той ще присъства ли? — прошепна Мади.

— Кой? — не я разбра Бош.

— Престън Бордърс.

— Да, ще присъства. — И посочи металната врата зад бюрото на помощник-съдията. — Сигурно вече е в конвойното помещение.

От въпроса й разбра, че тя се интересува от Бордърс, непокаялия се убиец, очакващ екзекуция. Беше предугадил този интерес още когато дъщеря му бе пожелала да присъства.

Огледа се. Макар Хоутън да не бе някогашният съдия по делото Бордърс, залата на Състав 107 бе същата и на Бош му се стори, че не е била реновирана през изтеклите трийсетина години. Беше си в дизайна от 60-те години на миналия век, каквото впрочем бе състоянието на повечето съдебни зали в околията. Стените бяха скрити зад ламперия от светло дърво, а столът с висока облегалка на съдията, свидетелската скамейка и заграждението за пристава бяха част от общ модул с прави линии и имитация на дърво. Гербът на щата Калифорния беше монтиран на стената на залата на метър над главата на съдията.

В залата бе прохладно, но Бош бе изпотен под яката на костюма си. Опита се да се успокои и да се подготви психически за предстоящото. Истината обаче бе, че се чувстваше безпомощен. Кариерата и репутацията му фактически бяха в ръцете на Мики Холър и съдбата им щеше да се реши през следващите няколко часа. Колкото и да имаше доверие в брат си, оставянето на отговорността в ръцете на друг определено го караше да се изпотява в хладната зала.

Първото познато лице, което се появи в залата, бе Сиско Войчеховски. Бош и дъщеря му се плъзнаха навътре по скамейката и едрият мъж се настани до тях. Беше облечен както винаги — чисти черни дънки и високи обувки, с бяла риза, извадена над колана, и черна жилетка със стилизирани шарки от сребърна нишка. Бош му представи дъщеря си, след което тя продължи да чете книгата си — сборник есета от някой си Б. Дж. Новак.

— Как си? — попита Сиско.

— Каквото и да се случи, всичко ще свърши след няколко часа — отговори Бош. — Как е Елизабет?

— Прекара тежка нощ, но нещата се развиват в правилна посока. Едно от момчетата ми я наблюдава. Ако можеш, няма да е лошо да минеш да я видиш. И да я окуражиш. Може да помогне.

— Разбира се. Но вчера тя искаше да използва главата ми за таран срещу вратата.

— Нещата са динамични. За една седмица промяната ще е голяма. Още днес ще е по-различно. Мисля, че наближава кулминацията. Битката е трудна и настъпва моментът, когато започваш да се спускаш по другата страна на планината.

Бош кимна.

— Въпросът е какво ще стане в края на седмицата — поясни Сиско. — Ще я освободим ли и ще я настаним ли някъде? Трябва й дългосрочен план, иначе няма да се справи.

— Ще измисля нещо — обеща Бош. — Ти я докарай до края на седмицата, а аз ще я поема след това.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Разбра ли нещо за дъщеря й? Тя продължава да не иска да говори за нея.

— Да, разбрах. Дейзи. Избягала от къщи. Забъркала се с наркотици в прогимназията и избягала. Живяла по улиците на Холивуд и една нощ се качила с някакъв тип в колата му.

— Мамка му!

— Била… — Бош се извъртя леко, сякаш се навеждаше да оправи десния си крачол с лявата си ръка. Продължи с гръб към дъщеря си: — Била измъчвана, за да се изразя по-меко, а после захвърлена в контейнер за боклук в уличка недалеч от Кауенга.

Сиско поклати глава:

— И това ако не е причина да…

— Точно така.

— Заловили ли са го оня мръсник?

— Не. Не още.

Сиско се засмя мрачно и повтори:

— Не още, а? Ще ми се да видя как ще решат случая след цели десет години.

Бош го изгледа продължително, после каза:

— Знае ли човек.

В този момент в залата влезе Холър, видя ги и им посочи изразително с пръст към коридора отвън. Не беше забелязал Мади, която оставаше скрита зад двамата. Бош й прошепна да не мърда от мястото си и се надигна. Мади сложи ръка върху неговата, за да го спре.

— За кого говорихте току-що?

— Ъ-ъ… за една жена от друг случай. Нуждае се от помощ и помолих Сиско да се намеси.

— Каква помощ? Коя е Дейзи?

— После ще ти кажа. Сега трябва да изляза и да говоря с адво… с чичо ти за заседанието, което предстои. Стой тук, ще се върна след малко.

Стана и последва Сиско навън. Повечето хора в дългия коридор се бяха струпали в средата до снекбара, тоалетните и асансьорите. Намериха свободна скамейка встрани от вратата на залата към Състав 107. Седнаха на нея, Холър по средата.

— Окей, момчета, готови ли сме да им разкажем играта? — започна адвокатът. — Къде са ми свидетелите? Къде са ми свидетелите, питам?

— Под ключ, надявам се — отговори Сиско.

— Кажете ми за Спенсър — настоя Холър. — Бяхте при него, надявам се?

— Цялата нощ — потвърди Сиско. — Допреди двайсет минути беше в офиса на адвоката си на „Брадбъри“.

Холър се обърна към Бош.

— А ти? Казах ти да се наспиш. Вместо това ми идваш като парцал, а по раменете на костюма ти има прах, за бога!

Холър се пресегна и грубо изтупа праха, събрал се върху раменете на костюма, престоял неизползван в гардероба на Бош две, че и повече години.

— Едва ли е нужно да ти напомням, че всичко това в крайна сметка ще удари по теб — каза Холър. — Бъди съсредоточен. Бъди прям. И знай, че тези хора ще се изгаврят с всичко свято за теб.

— Знам това — увери го Бош.

Сякаш по сигнал откъм стълбището в края на коридора се зададоха хората, слезли току-що от офиса на ОП — Кенеди, Сото и Тапскот. Отиваха към залата на Състав 107. Една жена зад тях носеше с две ръце голям кашон с папки. Беше най-вероятно помощничка на Кенеди.

Зад тях вървяха „Кронин и Кронин“. Ланс Кронин носеше очила със стоманени рамки, зализаната му назад черна коса очевидно беше боядисана. Костюмът му бе на фино райе, а връзката яркосиня. Явно бе положил титанични усилия да изглежда млад и причината за това крачеше в синхрон редом с него. Катрин Кронин бе поне двайсет години по-млада от съпруга си. Имаше буйна червена коса и пищно тяло, облечено в синя пола до коленете и сако в тон върху шифонена блузка.

— Ето ги и тях — каза Бош.

Холър вдигна поглед от жълтия си адвокатски бележник и видя приближаването на противниците си.

— Като агнета на заколение — коментира той с глас, пълен с бодрост и увереност.

Екипът на Бош остана по местата си. Кенеди подчертано гледаше встрани от тях, сякаш на пейката на само пет метра от него не седеше никой. Но Сото вплете поглед с Бош и се отдели от групата, за да се приближи до него. Заговори без никакво притеснение от присъствието на Холър и Войчеховски.

— Хари, защо не ми се обади? — попита го тя. — Оставих ти няколко съобщения.

— Защото нямаше какво да ти кажа, Лусия — отговори Бош. — Вие предпочитате да вярвате на Бордърс вместо на мен и при това положение думите са излишни.

— Аз вярвам на криминологичната експертиза, Хари. Това не означава, че допускам, че ти си подменил уликата. А написаното във вестника не идва от мен.

— Как тогава уликата се е появила там, Лусия? Как е попаднал в апартамента на заподозрения медальонът на Дани Скайлър?

— Не знам, но ти не си бил там сам.

— Значи да стоварим вината върху главата на един починал, така ли?

— Не съм казала това. Казвам само, че не ми трябва да знам отговора на твоя въпрос.

Бош стана, за да разговаря с нея лице в лице.

— Хубаво, но за мен това не е достатъчно, Лусия. Не може да вярваш на криминологичната експертиза, без да вярваш, че другата улика е била подхвърлена в апартамента. Ето това е причината да не ти се обадя.

Тя поклати тъжно глава и се извърна. Тапскот задържаше вратата на залата отворена за нея. Изгледа Бош с мъртъв поглед, докато Сото минаваше покрай него. Бош гледаше как вратата се затваря беззвучно зад тях.

— Я виж — обади се Холър.

Бош погледна по коридора и видя да се приближават две жени. Бяха облечени като за нощно парти, с черни поли до средата на бедрата и фигурни черни чорапи, едната с фигурки на скелети, другата с разпятия.

— Фенки — каза Сиско. — Ако Бордърс днес си тръгне оттук свободен, вероятно до края на годината ще чука всяка нощ различна жена.

Първите две бяха следвани от други три, облечени сходно, но с татуировки и пиърсинг до максимум. След това от нишата на асансьорите се зададе жена с бледожълта рокля, подходяща за поява в съдебна зала. Русата й коса бе пристегната на тила, а походката й издаваше, че отдавна не е стъпвала на подобно място — а може би никога.

— Дайна ли е това? — предположи Холър.

— Тя е — потвърди Бош.

Когато я бе посетил понеделник вечерта, бе видял колко е красива и в нея бе видял жената, в която Даниел може би е щяла да се превърне с годините. Беше се отказала от актьорска кариера след омъжването си за кинопродуцент и изграждането на семейство. Беше казала на Бош, че няма никакви съмнения, че Престън Бордърс е убиецът на сестра й, и че не би се поколебала да заяви същото пред съдия или най-малкото да се появи в съда макар и само за морална подкрепа.

Холър и Сиско се присъединиха към Бош, който се надигна, за да я посрещне. Бош я представи.

— Благодарни сме ви за готовността ви да дойдете днес и да дадете свидетелски показания, ако се наложи — каза Холър.

— Никога не бих си простила, ако не го бях направила — отвърна тя.

— Не знам дали детектив Бош ви го е казал, госпожо Русо, но днес в залата ще присъства и Бордърс. Довели са го от „Сан Куентин“ за това слушане. Надявам се това да не ви разстрои.

— Разбира се, че ще се разстроя. Но Хари ми каза, че и той ще е тук, така че съм готова. Само ме ориентирайте къде трябва да отида.

— Сиско, би ли отвел госпожа Русо до залата? После остани при нея. Ние ще се задържим тук още няколко минути, за да изчакаме последния ни свидетел.

Сиско и Дайна тръгнаха, а Бош и Холър останаха в коридора. Бош извади телефона си, за да провери колко е часът. Оставаха им десет минути до началото на заседанието.

— Хайде, Спенсър, къде си? — не издържа Холър.

Понеже наближаваше кръгъл час, тълпата в коридора оредяваше: хората влизаха в различни съдебни зали за начало на насрочени дела, слушания и процеси. Пространството пред тяхната съдебна зала постепенно се разчистваше.

Минаха още пет минути. От Спенсър нямаше и следа.

— Окей — каза Холър. — Не ни е нужен на всяка цена. Дори ще се възползваме от отсъствието му. В крайна сметка беше редовно призован. Хайде да влизаме и да почваме.

Холър тръгна към вратата на залата и Бош го последва, след като хвърли последен поглед към асансьорите.

Всички влезли в залата репортери седяха на първия ред. Бош видя, че Сиско и дъщеря му, заедно с Дайна, са на последния. Дайна гледаше право напред, на лицето й бе изписан ужас. Бош проследи погледа й и видя, че в същия момент през металната врата, свързваща залата с конвойното помещение, въвеждат Престън Бордърс. От двете му страни вървяха съдебни пристави.

Бордърс бавно пристъпваше към масата на защитата. Беше с оковани ръце и крака, тежка верига минаваше между краката му и свързваше двата чифта белезници. Беше с оранжев затворнически гащеризон — цветът на излежаващите присъда ВИП-ове.

Бордърс погледна към галерията на залата и се усмихна на фенките си, които се бяха изправили и полагаха всички сили да не пищят възбудено.

След това погледът му се плъзна встрани от тях и намери Бош, който стоеше до Холър в задната част. Очите му бяха тъмни и хлътнали, но сякаш светеха — като запалени посред нощ в глуха уличка контейнери за смет.

Пламтяха от омраза.