Майкъл Конъли
Два вида истина (45)

Признателност
Бягащият

Благодаря ви, че четете това специално издание на „Два вида истина“. Това есе е по повод факта, че „Два вида истина“ е двайсетият роман за Хари Бош в продължение на двайсет и пет години. Но докато си седя тук и гледам все още празния екран на компютъра, аз осъзнавам, че това би трябвало да бъде есе за късмета. Да стигна от там до тук — „там“ означава първия непубликуван ръкопис с името на Хари Бош в него — изискваше известен талант и със сигурност доста работа, но също така бе нужна и значителна доза късмет. Защото всичко започна с един-единствен миг на чиста проба щур късмет, късмет от онези, които ме обливат със студена пот, когато се замисля за това как биха могли да се развият нещата.

Но да започна с началото. Израснал съм в Южна Флорида като ненаситен читател на криминални истории: истински престъпления, измислени престъпления, репортажи за престъпления във вестниците. И всичко това е резултат на един миг в живота ми, когато бях на шестнайсет. Тогава живеех във Форт Лодърдейл и работех като мияч на съдове в един ресторант на плажа. Веднъж, към полунощ, се прибирах с кола от работа по безлюдна улица и спрях на червен светофар. Седях, чаках светофара да превключи и се питах дали да не направя нарушение и да се прибера две минути по-рано. Защото беше късно, бях изморен и бях мръсен след осем часа висене пред горещата парна съдомиялна машина с индустриални размери. Трябваше да се изкъпя. Панталоните ми бяха мръсни и влажни от влагата и пръските. Пръстите ми върху волана ме боляха от съприкосновението със стотици натрупани една връз друга горещи чинии, излизащи след сушилнята.

Огледах се, за да се уверя, че наблизо няма дебнещи в засада полицаи, които да ме глобят за пътното нарушение, което се готвех да направя. Не видях полиция, но видях един тичащ мъж. Беше 1973-та, няколко години преди Джеймс Фикс да публикува „Всичко за бягането“ и да сложи начало на съвременната фитнес революция с джогинга като универсален начин за прекарване на свободното време. Така че тичащ посред нощ по улицата мъж си беше необичайна гледка и аз съвсем естествено се загледах. Но не беше само това, че мъжът тичаше, а и фактът, че беше облечен с дебела трикотажна блуза върху сини дънки.

Забравих за червената светлина. Приковах поглед в тичащия мъж. Докато го наблюдавах, той съблече трикотажната блуза, без да забавя ход. Отдолу беше по тениска. Събра на топка блузата около нещо, което държеше в ръката си, но което не можех да различа, защото той непрекъснато махаше с ръка. После захвърли блузата и онова, което бе в нея, в плета, покрай който бягаше, все така без да забавя темпо, и се качи по рампата на един от подвижните мостове над Бреговия канал. Скоро се скри от погледа ми.

Забравих за прибирането у дома. Когато светна зелено, направих обратен завой и се приближих с фолксвагена си до плета. Слязох и пак се огледах. Бягащия мъж вече го нямаше и улиците отново бяха опустели. Отидох до мястото на плета, където бях запомнил, че бе хвърлил блузата си. Наведох се и я извадих. Тежеше. Разгънах я и видях черен револвер. Побиха ме студени тръпки. Никога не бях държал револвер. Изплаших се. Изпаднах в паника. Бързо върнах револвера, както си беше, на мястото, където го бях намерил.

Докато се качвах в колата, паниката ми утихна и бе изместена от любопитство. На какво бях станал свидетел току-що? Кой беше бягащият? Подкарах към моста в посоката, в която го бяха видял да се насочва.

Бях на само няколко пресечки от брега и бях в най-високата точка на моста, когато го видях пак. Човекът продължаваше да тича — към морето.

Последвах го и една пресечка преди да стигне до плажната ивица мъжът внезапно зави надясно и изчезна в една странична улица. Настъпих педала на газта, за да го настигна. Взех десния завой точно когато мъжът се шмугна в отворената врата на бар „Папагала“. На външната стена бе нарисуван папагал, държащ халба бира, и имаше табела, на която пишеше, че барът предлага седем бири за долар (халбите бяха малки). А отпред имаше спрели мотоциклети „Харли Дейвидсън“. Беше бар за рокери.

Минах покрай бара, без да спирам. Повечето от живущите или работещите в този район знаеха за „Папагала“. Това, естествено, бе от заведенията, които е най-благоразумно да избягваш, особено ако си на шестнайсет и във фолксваген.

Понеже не бях сигурен какво да правя с онова, което бях видял, се върнах по моста. Когато стигнах до светофара, на който бях спрял, видях пред мен да мигат сини светлини. На само две пресечки от мен се провеждаше някаква полицейска операция.

Този път, когато светофарът превключи на зелено, завих наляво и отбих в една вече затворена бензиностанция. Там имаше телефонна кабина. Слязох и се обадих вкъщи. Събудих баща си и го попитах какво да правя. Той ми каза да спра някой полицай, да го заведа при револвера и да му кажа, че знам къде е мъжът, който е захвърлил оръжието там.

Така и направих. Това сложи началото на цяла одисея, която в известен смисъл продължава и до днес. Заведох полицията до револвера и после до „Папагала“. Прекарах ДЪЛГА нощ в участъка. Разпитваше ме един гаден детектив, който ми каза, че някакъв мъж бил застрелян при обир на две пресечки от кръстовището, на което бях забелязал бягащия. Вкараха ме в стая, където доведоха за опознаване неколцина мъже от „Папагала“. Само че никой от тях не приличаше на бягащия. Той се бе измъкнал.

Детективът не беше доволен. И аз не бях доволен. Не беше доволен и баща ми, който чакаше в коридора пред детективското бюро и се питаше какво става с мен. Най-много ме беше яд, че не успях да зарадвам детектива. Той искаше да му посоча човека, скрил револвера, и така да му помогна бързо да разреши случая. Но аз не можех да го направя. Бягащият бе потънал вдън земя. Вероятно бе излязъл през задната врата на „Папагала“ и или бе запрашил кой знае накъде с някой „Харли“, или просто се бе покрил.

Помня, че бях захласнат от видяното онази нощ и едновременно с това бях дълбоко разочарован. Бях се направил на детектив аматьор. Бях намерил оръжие, използвано за извършване на престъпление. Бях видял извършителя и го бях последвал до скривалището му. Но всичко това не бе довело до арест и въздаване на правосъдие. На всичко отгоре детективът беше изключително недоволен.

След това започнах редовно да следя пресата. Всеки ден разгръщах „Форт Лодърдейл Нюз“ на страниците с местни новини, където се публикуваха материалите за престъпления. Търсех някакво развитие. Надявах се на новина за арест. Само че нищо такова не бе публикувано и никакъв детектив не ми се обади, за да ми каже, че са задържали заподозрян. Тази липса на правосъдие, на справедлив завършек, не спираше да ме безпокои.

Но аз продължавах да чета и вкусът ми постепенно се промени към разкази за престъпления, които биваха разкривани и правосъдието възтържествуваше. Първоначално това бяха истории за реални престъпления, но в крайна сметка се прехвърлих на криминални романи. Плодовитият Джон Д. Макдоналд поставяше премеждията на Травис Макгий във Форт Лодърдейл, а героят му швартоваше плаващия си дом точно край курорта, където аз продължавах да мия чинии. После се натъкнах на Рос Макдоналд, Джозеф Уомбо и много други. Напълно се потопих в жанра и четях всичко, което ми попаднеше. Във всеки от тези романи престъпникът биваше идентифициран, залавян и изправян пред съда. Никой не успяваше да се измъкне.

В крайна сметка редовното ми четене ме отведе пред олтара на Реймънд Чандлър. Когато прочетох „Дългото сбогуване“, бях 19-годишен колежанин. Последваха „Големият сън“ и всичко останало. Това бяха книги за безстрашен детектив, забъркващ се в случаи, където правосъдието бе сива зона — някои хора биваха изправяни пред съда, но други, с много по-тежки морални прегрешения, се измъкваха. И тези книги ми говореха по начин, който промени живота ми. Желанието да чета за престъпления премина в желание да пиша за тях. И се наложи да преустроя живота си.

Но трябваше да минат много години от деня, когато бях осъзнал призванието си, до деня, в който въведох името „Хари Бош“ на клавиатурата на компютъра си. И ето ме днес, двайсет и пет години по-късно, да гледам как Хари се приближава към пенсиониране. Пътуването по този път бе удивително и изпълнено на всеки завой с моменти на чист късмет: литературният агент, който ме пое, редакторът, който пръв ме публикува, книжарниците, които харесаха Хари Бош — мога да продължавам до безкрай. Но най-големият споходил ме късмет бе онази нощ, когато погледнах наляво, за да видя чист ли е пътят и да направя нарушение, а вместо това забелязах бягащия мъж.

Много години по-късно специално проверих и подозренията ми се потвърдиха — онова престъпление бе останало неразкрито. Няколко години след него детективът, с когото се бях запознал онази нощ и който бе поел разследването, почина. „Папагала“ още работи, но сега обслужва клиентела от плажуващи и млади професионалисти. Рокерите ги няма. Табелата „Седем за долар“ отдавна е свалена.

И от бягащия няма следа. Превърна се завинаги в Измъкналия се. Може да е мъртъв, може и да е жив. А може и да е в затвора заради друго престъпление. Трудно ми е да го приема, но в известен смисъл трябва да съм му благодарен за Хари Бош и двайсетте книги за двайсет и петте години. Той беше големият ми късмет и аз не мога да отпразнувам дългия литературен живот на Хари Бош, без неохотно да му отдам дължимото.

Майкъл Конъли, Лос Анджелис