Майкъл Конъли
Два вида истина (44)

44

Бош искаше да избегне детективското бюро. Не му се говореше повече. Бела Лурдес и останалите скоро щяха да научат, че Есме Таварес е жива и здрава, след което това щеше да се превърне в тема за обсъждане в управлението и в целия град. Но поне засега Бош бе говорил предостатъчно по тази тема.

Излезе през главния вход на сградата и пресече улицата. Мина през двора на „Комунални услуги“ и влезе в ареста. Отключи килията си, плъзна здравата метална врата настрани и тя се удари тежко в касата. Също като своя началник, Бош отиде при снимката на Есме Таварес и посегна, за да я откъсне от стената. И спря. Реши да я остави на мястото й, за да я вижда и винаги да му напомня колко много е сгрешил по случая.

Беше го заблудило бебето в люлката. Знаеше, че е това. Беше му се сторило против всички природни закони и това бе насочило и него, и останалите по погрешния път.

Стоеше, гледаше снимката и размишляваше за иронията на седмицата. Елизабет Клейтън не можеше да дойде на себе си след загубата на детето си и бродеше по света като зомби, без да се интересува какво става с нея или до какво падение ще стигне. Есме Таварес бе зарязала бебе и никога не бе изпитала съжаление.

Реалността на този свят бе тъмна и ужасяваща. Бош седна зад импровизираното си бюро, за да се залови за документите, които щяха да оформят тази мрачна реалност. Но се усети, че дори не му се започва.

Поразсъждава над този факт за един дълъг момент и после стана. През средата на килията имаше пейка, която минаваше перпендикулярно на бюрото му. Използваше я основно като маса за снимки и папки, за да може да погледне на тежките случаи буквално от друг ъгъл, и често гледаше снимки от местопрестъпления, подредени една до друга по дължината на изподрасканата дървена пейка. Бяха му казали, че пейката била кръстена „трамплина“, защото през годините от нея бяха скочили в небитието няколко затворници: стъпвали на пейката, завързвали единия крачол на затворническите си панталони за решетката на вентилацията в тавана, а другия около шията си.

След това скачали от пейката в черната бездна и слагали край на терзанията си.

Бош стъпи на пейката. Посегна нагоре да се хване за равновесие.

Бръкна в джоба си и извади телефона. Погледна екрана, вдигна го още по-нависоко, завъртя се на пейката и изчака в ъгълчето на индикацията да се появи сигналът. Влезе с палец в списъка на контактите си, превъртя почти до края и натисна номера, който търсеше.

Лусия Сото му отговори веднага.

— Хари? Какво става?

— Изтегли ли случая, за който ти казах?

— Дейзи Клейтън? Да. Още като дойдох на работа сутринта.

— И?…

— Прав беше, папката събираше прах. Никой не е работил по нея три, може би четири години, с изключение на задължителните годишни отчети по комплексната проверка, които повтарят дословно съдържанието от предната година. Нали знаеш формулировката: „Към момента няма използваеми улики“.

— И?…

— Мисля, че грешат. Видях това-онова. Има възможни подходи. Отписали са го като сериен извършител: някой минал през Холивуд, направил каквото направил и си продължил по пътя. Но аз не съм много сигурна, че е станало така. Разгледах снимките. Според мен я е познавал, както е познавал и мястото, където я е оставил. Познавал е района. Затова ще…

— Лусия…

— Какво, Хари?

— Включи ме.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво. Искам да участвам. Искам да го хванем.